-
-
След като вече публикувахме интервюто с Валери и Биляна, сега ви предлагаме втора част. Този път разговаряме само с Божинов. 31-годишният футболист разкри душата и чувствата си. Пред пратеника на БЛИЦ в Белград Юри Славчев той се върна назад в детството си, говори за първите пари във футбола и какво е направил с тях, за отношенията си с майките на децата си – Алисия и Николета Лозанова. Призна какви какви грешки е допуснал, как възпитава децата си и още много, много…
– Валери, започвам с един тривиален въпрос. Как си?
– Супер. Добре се чувствам в Белград. В момента тук тренирам и поддържам форма. Спокойно ми е в Белград и поради тази причина, както и това, че приятелката ми е с мен, реших да се върна в този град и да прекарвам засега времето си тук. Имам душевно спокойствие. Концентриран съм върху това да се подготвя за зимния трансферен прозорец и очаквам с нетърпение отново да играя. Няма да е лесно, но съм сигурен, че все нещо ще излезе.
– Има ли нещо конкретно?
– Не. Все още доста клубове и първенства са в движение и има мачове, но мисля, че декември ще има яснота. Да, има запитвания, обаждания. Интересуват се от моето бъдеще, какво искам.
– Каква е основната разлика между Белград и София, заради която се чувстваш по-добре в Сърбия?
– Основното е спокойствието. Аз тук съм чужденец, но самите хора ми дават спокойствие. Няма го постоянното интересуване от личния ми живот – какво прави Валери, каква кола кара, какво яде… Няма ги тези неща постоянно да се пише за мен, да говорят за мен, да ме следят. Трудно е да го обясня. Човек трябва сам да осъзнае за дадено място, че го кара да се чувства добре. А аз от това имам нужда в момента.
– Болно ли ти е от това, което казваш? Чувстваш се по-добре в чужбина, отколкото в собствената си родина.
– Може и така да се каже, но аз съм свикнал на това отношения спрямо мен в България. Не се сърдя на никого, не искам да обвинявам и критикувам никого. Това говори само едно – ние не уважаваме самите себе си. Не уважаваме хората, които са успели. Мога да дам много примери със спортисти, които са постигнали много, но в България не са уважавани и подкрепяни. Стига се до там, че човек трябва да отиде в друга страна, за да бъде уважаван и подкрепян от чужденци. Примерите са много. Самите българи трябва да си зададем върпоса: „Защо не уважаваме хората, които са успели?“. Говоря за спортисти, футболисти. В други държави те са оценявани, дава им се спокойствие да живеят нормално и да се чувстват добре в чужда страна. За мен това не е реално, но за съжаление такава е ситуацията в България. Един Бербатов вижте как го посрещат в Индия, какво уважение имат хората към него. А ние в България това нещо не го показваме към личности като него, като Стоичков и много други. Просто плюем и гледаме само лошото, за съжаление. Надявам се един ден да се промени това нещо. Защото е хубаво да се уважават хората, които са прославяли страната ни в Европа. За мен това е необяснимо – да не си уважаван в собствената си страна. Няма никакъв респект – само плюене и негативизъм. Всеки гледа този защо имал това, защо имал онова. Нито аз, нито Бербатов, нито Стоичков, сме изкарали парите си по нечестен начин. Нито сме крали, нито сме убивали. Всеки един от нас си е изкарал парите с труд и е постигнал много. Затова в държавите, в които играем, ни уважават, но в България го няма това. Не знам защо.
– Манталитет, може би…
– Да. Може би манталитетът ни е такъв. Аз не искам хората да ми се кланят. Далеч съм от тази мисъл. Но ми е болно, че съм българин, а нямам желанието да съм в родината си, защото не чувствам уважението, подкрепата, любовта, която усещам тук. Не искам някой да ме разбере погрешно – аз не се отричам от България. Но трябва да си там, където си уважаван, където те ценят и където те карат да се чувстваш добре.
– Споменаваш това за честно изкараните пари, но в България често ти се държи сметка за какво ги харчиш. Като например се появяват „новини“, че си изхарчил 15 милиона евро по жени. Толкова ли са?
– Не, не съм изхарчил толкова… (б.а. – тук се намесва Биляна).
Биляна: И да е, и да не е, си е негова работа. Сметка може да му държи някой, който му плаща заплатата…
– Правилно. Както казва тя, не могат да ми държат сметка. На мен сметка може да ми държи този, който ми плаща заплатата. Този, който е вложил нещо в мен. А в България никой не е вложил нищо в мен, никой не ми е дал и един цент. Няма как да ми държат сметка. Изхарчил, не изхарчил – това си е моя работа.
– В тази връзка – трудно ли ти беше да си тръгнеш от България още като малък и да заминеш за Малта?
– Трудно беше. Свикнал си по един начин, имаш доста приятели като дете. Оставяш тях, оставяш всичко, с което си свикнал. Но аз съм човек, който има голям късмет и не го крия. Съдбата ми е била така начертана. И съм имал този късмет да изляза рано от България и да стана този, който съм в момента. Не само като футболист, но и като човек. Израснах много в чужбина, научих много нови неща, промених се много като човек. Може би, ако бях останал в България, нямаше да съм това, което съм сега. Аз имам дар от Бога с този мой късмет. Благодарен съм за това. Хората в Италия, а и не само, ме уважават за това, което съм направил в кариерата си. Изградил съм някакво име, някакъв имидж.
– Как ти се отрази славата още на 15 години? Застигна ли те тя прекалено рано?
– Наистина твърде млад започнах да навлизам в пространството, в полезрението на хората. От една страна това е добре, но от друга страна – не. Когато си на 15 години, трудно се контролираш, не мислиш и разсъждаваш като голям човек. Не съм мислил по начина, по който го правя сега. Но това са 15 години разлика. Някои неща съм ги правил по един начин, разсъждавал съм по един начин. Сега, ако мога да се върна и ако мога да мисля както мисля в момента, може би щях да направя някои неща по друг начин. Но времето не може да се върне, може само да се учиш от грешките си и да продължаваш напред. Гледаш да не повтаряш грешките, които си направил.
– Помниш ли първата си заплата във футбола? Колко беше и какво си купи с нея?
– Няма да забравя никога. Първата ми заплата беше на 13 години. Тогава нямах професионален договор с Лече, но президентът и спортният директор видяха потенциал и бъдеще в мен и искаха да ме задържат. Затова решиха да ми дават минималната заплата. Тогава беше около 1500 евро. Имах спестовна книжка, понеже не можех на моите години да имам банкова сметка. Помня как всеки месец ми плащаха по 1500 евро. В един момент се събраха доста и ги пратих на майка ми и баща ми, а с тях те си купиха апартамент. Никога няма да забравя това. Мисля, че направих нещо много хубаво. Все пак, ако не са били те, аз нямаше да съм на този свят и да съм постигнал това, което съм. Не помня точно колко пари бях събрал, но важното, е че с тях си купиха жилище и можеха да се чувстват уютно и добре.
– Още тогава ли осъзна, че ще си изкарваш прехраната с футбол?
– Мислил съм още от дете. Мечтаех. Помня, още когато в Лече гоних топките по време на мачовете на първия отбор, идват Ювентус със Зидан, Дел Пиеро. Идва истинският Роналдо. Гледаш Малдини, Шевченко… Гонех ги да ми дадат гащите си или фланелката. Стоях зад вратата и си мислех дали един ден ще играя срещу Джиджи Буфон, срещу тези големи отбори. Когато си се трудил и имаш талант, един ден се случва. Защото никога не съм крил, че при мен основното е талантът. Аз до ден днешен съм талантлив, това не се губи. И имам и късмет. Хората повярваха в мен, градяха нещо около мен и накрая се оказа, че ще стана футболист. Винаги ще съм благодарен на хората в Лече, че повярваха в мен. Благодарени на тях станах този, който съм – Валери Божинов. Никога няма да забравя откъде съм тръгнал.
– Когато застана от другата страна – вече на терена, даваше ли си фланелките или гащите на децата, които гонят топките и са заели твоето място?
– Разбира се. Децата идваха при мен и ми искаха фланелки или гащи. Давал съм ги, защото знам, че съм бил на тяхно място. За миг не съм забравил откъде съм тръгнал.
– Публична тайна е, че даваш често пари за благотворителност. Коя е най-голямата сума, която си дарил и за какво?
– Веднъж бях споменал, че преди време настоящия селекционер Петър Хубчев ми звънна за определена кауза – да помогнем на едно момче. Не бях само аз, другите също дариха. Но тогава беше най-голямата сума. Никога не съм се биел в гърдите, нито съм искал да кажа нещо против Хубчев. Нито пък съм казвал, че заради това трябва да ме викат в националния отбор. Тогава аз и другите футболисти го направихме, за да помогнем на едно момче. Благодарение на Господ до ден днешен момчето е добре и е здраво. Това е наистина най-голямата сума, която съм дарявал. Не искам да влизам в подробности колко точно са били парите, но беше огромна сума. Мисля, че беше правилна каузата – трябваше да се спаси даден живот. Когато обаче излезе моето изказване, може би и защото аз малко преувеличих, се разтълкуваха по друг начин думите ми – сякаш искам от Хубчев да ме вика в националния заради това дарение. Искам да се изясни веднъж завинаги, че не съм имал това предвид. Напротив – в националния отбор трябва да играят футболисти, които заслужават. Футболисти, които играят редовно и показват стабилност в клубния си тим. Никога не съм казвал, че защото съм помогнал, трябва Хубчев да ми праща повиквателни. Ти ме питаш, аз отговарям, но не се бия в гърдите с това. Направил съм го, защото така съм почувствал и защото съм искал да помогна.
– Какво те натъжава?
– Липсата на децата ми. Това ме натъжава. Когато не съм с тях, не прекарваме време заедно и не ги виждам доста време, тогава се натъжавам. Това, че не мога да бъда ежедневно с тях, ме тормози. Но знам, че те са в добри ръце, знам че се възпитават добре. Знам, че не им липсва нищо. Да, липсва им бащата, но благодарение на майките им всичко е добре и се чувстват добре.
– Виждаш ли ги често?
– Да, виждам ги. Когато мога и имам възможност. Дори Валери беше при мен в Швейцария един месец. Малката по-рядко, защото е по-малка и е по-трудно с пътуванията. Но и тя, когато порасне, живот и здраве, където и да бъда, ще се надявам да идва при мен. Важното е, че при първа възможност или идвам до България или те идват при мен и ги виждам.
– Кога плака за последно и за какво?
– Не съм от хората, които лесно се разплакват. Пак е свързано с децата ми. Биляна знае, че аз не съм човек, който показва какво чувства вътрешно. Не споделям много тези неща. Може би, когато съм сам, понякога плача. Човек, който не плаче, няма душа и сърце. Аз не съм такъв човек, но плача, когато ми липсват децата или когато наистина ми е много тежко. Мъжките сълзи са най-силни и тежки.
– В какви отношения си с майките на децата си – Алисия и Николета Лозанова?
– В добри. И с едната, и с другата сме в добри отношения. Нямаме проблеми. Мисля, че предишните скандали и нещата, които излизаха по медиите, са отминали. Вече сме големи хора, на по 30 години. Заради децата ни е най-важно да имаме нормални отношения. Ако излизаш пред медиите и говориш – стават скандали и това може да повлияе на децата. Като големи хора седнахме и се разбрахме, че няма смисъл от тези медийни простотии и глупости. Няма смисъл да говорим и да се разправяме чрез журналисти и издания. Седнахме и се изяснихме. Вече няма никакви проблеми. Виждаш, че вече нищо никъде не се появява в медиите. Мисля, че проблемите, ако има такива, трябва да си остават вкъщи и между нас. Не трябва да стават достояние на хората в България.
– Кога беше най-тежкият момент в кариерата ти?
– Може би двете тежки контузии, които имах. Да скъсаш кръстни връзки и ахилес не е приятно. но аз съм човек, който се бори и винаги постига целите си. Да, вече не мога да играя в Ювентус или Реал (Мадрид), но за моите качества като футболист и човек, мога да дам още доста на футбола. Трудя се и се боря сам със себе си, за да бъда добре. Къде ще продължа – не знам. Това е Божа работа, но амбициите ми са доста големи. Аз съм максималист, но и реалист. Не мога отново да играя в Манчестър Сити, но мога да дам още много на футбола и се надявам да излезе нещо конкретно. Това да бъде място, където знам, че съм искан и желан, а не да отида някъде просто, за да имам отбор.
– Какво се случва с делото ти със Спортинг (Лисабон)? Приключи ли то?
– Това е конфиденциална информация и не мога да говоря по тази тема. Това е нещо между мен и Спортинг. Ако някой има въпроси по тази тема, може да се обърне към моя адвокат Георги Градев.
– Сега живееш добре, но имал ли си периоди, в които си гладувал?
– Благодарение на майка ми и баща ми – не. Не мога да кажа, че са били милионери, но са имали за храна и да ме обличат добре. Много деца на днешно време имат всичко, защото имат такива родители, които им купуват и позволяват много. По мое време обаче нямаше компютри, айфони, нямаше такива неща. Къде ти компютри и такива неща тогава? Помня – от училище отиваш пред блока. Слагаш два камъка за врата и играеш до тъмно футбол. Други бяха времената. За храна не мога да се оплача, обличали са ме. Справял съм се и сам. Сега гледам децата – возят ги по коли, имат шофьори. Аз никога няма да забравя – живеехме в Банишора, хващам автобус номер 86 до Надежда и после обратно. Това беше моят шофьор – автобус 86. На днешно време децата са много глезени. По друг начин са възпитавани, за съжаление.
– Пречи ли им това за развитието им?
– Според мен – да. Но животът се промени и аз не мога да обвинявам никого. Мисленето, манталитетът вече са различни… Нещата са други като цяло. Сега гледам Валери. Казвал съм му как съм гледан, как съм възпитаван, какво съм имал. Но той не ме разбира и няма как да ме разбере. След време може би той така ще гледа на тогавашните деца. Всеки един си има своето време – родителите ни са имали тяхното, след това ние нашето време. Децата ни ще имат свое различно време. За нас сега някои неща са нереални, но за тях ще бъдат реални. Можем само да учим децата си и да опитваме да им покажем правилния път, а оттам нататък зависи от тях накъде ще поемат.
– А ти позволяваш ли много неща на децата си, глезиш ли ги?
– Глезя Валери най-вече за футболни обувки. Иска да е като Роналдо, да носи обувките, които той носи… (б.а. – намесва се Биляна)
Биляна: Той е като жените на тема обувки…
– Да. Постоянно иска нови футболни обувки. Нормално е. А аз искам детето ми да се чувства добре и комфортно. Не му позволявам много, но не го и лишавам от много неща.
– Валери-младши отскоро е в Левски. Как се чувства там? Ти всъщност по какъв начин му помогна да отиде в школата на „сините“?
– Той ми каза, че иска да отиде в Левски и да играе в Левски. Аз му казах, че ще говоря. Първо се обадих на Боримиров, а мой приятел говори с шефа на школата. Казах, че не искам да бъде лансиран и вземан, защото е мой син, а искам да го видят и оценят дали става за Левски. Да мине един вид проби. Казах им, че ако детето има качества и видят потенциал в него, да му дадат шанс. Но аз никога не съм го лансирал или да съм звънял като повечето хора – само и само синът ми да е в Левски.
– Да разбирам, че нямаш болни амбиции за него?
– Нямам. Искам той да ги има тези болни амбиции и желание. При него това го виждам – има желание, тренира, чувства се добре. Треньор му е Манол Занев, брат на Петър Занев. Млад и перспективен специалист и след време ще бъде добър треньор. Сигурен съм, че след време той ще направи кариера, защото има качества и е перспективен. Иска да се учи и да има успехи. Аз говорих с него и му казах: „За мен ще бъде удоволствие да успееш. Ако един ден да стоя на трибуните на „Герена“, с бащите на другите деца, които сега с в твоята група, а ти водиш Левски в Шампионска лига и на терена са нашите деца“. Това ще бъде страхотно.
– Виждал съм, че следиш Григор Димитров в Инстаграм. Познавате ли се с него? И кои за теб са успелите българи?
– Не, не го познавам. Но само може да му се свали шапка за всичко, което прави и постига. Но в България и него не го уважваме. И при него много се занимаваме с личния му живот. Каквото и да направи човек, каквото и да постигне – не става. Е кой става тогава? Аз не съм чул за един, когото цяла България да уважава и да казва, че става. Доста хора са успели, доста хора са постигнали много неща. Говоря за спорта. Ето националният отбор по волейбол – второ място, трето, четвърто.. Пак не било добре и не ставали. Ми ние и първи да станем, пак ще кажат, че не е добре. Може би завистта и злобата ни идват в повече. Не приемаме успелите хора… Ето – 26 000 сърби отиват да гледат националния си отбор на стадиона във Виена срещу Австрия, а ние не можем да си напълним „Васил Левски“ срещу Франция. Какво да говоря повече? Но пък иначе знаем да казваме, че никой не става – Григор не става, волейболистите не стават, Валери Божинов не става, този или онзи не стават… За съжаление има и друго – в момента нямаме футболисти, които да играят в топ първенства. Когато имахме, не можахме да сплотим колектив. Когато бяхме Бербатов, Мартин, Стилиян, аз – играехме в добри отбори. Имахме и други добри футболисти, но не успяхме да направим колектив. Липсваше единството. Имахме единици, но не и единство. Затова и не успяхме да постигнем нищо с националния отбор.
– Имаш ли черен тефтер? Има ли много малки котета в него?
– (смее се). Не, не, нямам такова нещо! Аз съм друг човек вече. Откакто опознах Биляна, съм друг човек. Благодарение на нея видях много неща в живота и научих много. Благодарение на нея пораснах. Разликата в годините ни е много, но аз тях не ги гледам. Гледам отношението към мен. Виждам как тя се грижи за мен и как се отнася. Помага ми, вълнува се в тежки и в хубави моменти за мен. Подкрепя ме и винаги е зад мен. Аз не виждам някои неща, в които съм грешал или в които греша, но тя е първият човек, който идва и ми казва директно нещата такива, каквито са. Ти сам не можеш да видиш много от нещата, затова трябва някой да ти покаже къде грешиш. И ако на човека до теб не му пука и ти казва за всичко „добре бе, супер си“, то няма смисъл от такъв човек. Все едно децата ми сега да грешат и аз да не им казвам. Няма как. Благодаря ѝ, че вижда някои неща в мен, които не са добре. Казва ми: „Чакай малко, къде си тръгнал? Ти грешиш“. Това ми помага много.
Юри СЛАВЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ
