-
-
Нападателят на на Дженоа и националния ни отбор Андрей Гълъбинов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е трето поколение представител на спортна фамилия със запазена марка у нас. Внук е на легендарен футболен вратар и син на национали по волейбол. Сега е един от едва двамата българи в италианската Серия „А“. Започва в школата на ЦСКА, минава през Кипър, за да направи име в Италия. В кариерата си досега е играл за 11 отбора на Апенините, а в момента защитава цветовете на най-стария футболен клуб на Ботуша – Дженоа. Първият му гол в елита на най-здравите отбрани в света беше не срещу кого да е, а срещу славния Джанлуиджи Буфон. В общо 244 мача в кариерата си Гълъбинов е вкарал 74 гола, два от които и за националния отбор на България.
– Здравей, Андрей! Играеш първи сезон от кариерата си в Серия „А“. Как се чувстваш в елита на италианския футбол?
– Чувствам се наистина комфортно. Доста време ми отне докато стигна до елита на италианския футбол, но съм щастлив, че успях да го направя.
– Какво е чувството първият твой гол в елита да е точно срещу великия Джанлуиджи Буфон?
– Чувството е невероятно. Особено да вкараш първи гол за твоя нов отбор пред собствена публика срещу Ювентус и легенда като Джиджи Буфон. Бях много щастлив. За жалост загубихме мача, но чувството е изключително.
– Беше ли си избрал в кой ъгъл да биеш дузпата? Маестро Буфон е известен с парирането на наказателни удари…
– Да, хваща доста дузпи, но в предишния мач беше хванал дузпа на Диего Фариас срещу Каляри в обратния ъгъл – точно в този, в който бих дузпата. Донякъде знаех, че трябва да я бия точно в този ъгъл.
– Предполагам си видял, че той пусна и снимка в социалните мрежи как парира твой удар…
– Да, казаха ми. С него малко си говорихме за мача. Коментарът там беше относно новата технология в Италия, която не се понрави много на Буфон.
– Има ли шанс някой да спре Ювентус този сезон? Интер и Наполи сякаш започнаха с грешките…
– Ние играхме и срещу трите отбора досега. Според мен най-силният отбор в момента като игра е Наполи. Не е изненадващо, че са първи в класирането. Но Ювентус има славата, че накрая успява да победи всички.
– Каква е кондицията на Дженоа в момента? Това е най-старият италиански клуб, със 124-годишна история…
– Да, написано е на фланелката и се знае, че е най-старият клуб в Италия. В момента не преживяваме много хубав период. Липсват резултати. Играта я има, но както казват – във футбола най-важни са точките и победите. Засега те липсват, но според мен с течение на времето, ще дойдат и резултатите.
– В ход е смяна на треньора. С какви чувства се разделяш с хърватина Иван Юрич?
– Смесени чувства. В първите два мача ме пусна да играя като титуляр, защото Джанлука Лападула имаше проблем и аз си извоювах място в състава. В третия мач, точно след гола срещу Буфон и хубава изява срещу Ювентус, незнайно защо попаднах на скамейката. Не в един двубой ме е оставял резерва. Така че, ако съм честен, чувствата са смесени.
– И той преживя развод по италиански – беше отстранен, после го върнаха…
– Да, това е част от играта. Не е лесно да си треньор. Сега имаме нов треньор, момчетата вече тренират с него. Ще се чуя с тях, за да разбера мнението им.
– С кого се конкурирате в атаката на Дженоа?
– По схемата, по която играе Иван Юрич, сме аз и Лападула. Сменяше ни и двамата. Сега не съм запознат с новата тактическа схема на новия треньор. Като се върна, ще се запознаем и ще видя с каква схема играе.
– Кой според теб е №1 сред нападателите в Калчото?
– Интересен въпрос. След Игуаин и Дибала, човекът, на когото не му се дава толкова много кредит в момента, е Мауро Икарди. За мен един от най-силните нападатели в света. Той е след тях двамата, ако не и наравно с тях. Според мен Икарди е на първо място.
– Избухна в няколко мача…
– Да, вкара три гола в дербито на Милано. Наистина голям нападател.
– Твърди се, че италианският футбол прави всичко възможно да излезе от стереотипа на катеначото. Да се модернизира един вид. Усеща ли се нещо подобно?
– Да, дори и в играта на Дженоа, която Иван Юрич искаше да показваме. Няма вече изритана топка и да се играе на спечелена втора топка. Първи от всички започна Ювентус да играе „тики-така“, както казват в Испания. Вече няма изчистени топки, опитват се да играят от всяка една позиция. Но според мен в момента Наполи играе най-силния футбол в Италия. Играят по памет, знаят всеки един човек къде е и няма нито една изритана топка.
– Защо все пак футбол, а не волейбол? Дядо ти Андрей Гълъбинов, на който носиш името, бе голям волейболист – национал, треньор, шеф в Левски. Баща ти Асен Гълъбинов също бе безспорен фактор в българския волейбол, майка ти Паулина Филипова бе в другия лагер – ЦСКА, но също националка. Но другият ти дядо, големият вратар Йордан Филипов бе любимец на „червените“ фенове. Три към едно, но ти избра футбола…
– Много често ми задават този въпрос. От рода волейболисти, аз избрах футбола. Ако трябва да съм честен, не можах да опозная дядо ми. Той почина, когато бях много малък. Израснал съм с другия ми дядо Андрей Гълъбинов – дълги години шеф на Левски, национал. Дори елемент на волейбола е кръстен на негово име – „гълъбинка“. Нямах много време, за да се опозная с другия ми дядо, но избрах футбола, защото от малък бях с топката в краката и нашите така и не ме спряха, а ме оставиха с нея.
– А може би е имало и друг спорт, който като малък ти е допадал, а сега си му фен?
– Като бях малък, практикувах всички спортове – тенис, волейбол, баскетбол, футбол. Но след футбола, съм най-голям фен на волейбола.
– Започнал си в школата на ЦСКА. Помниш ли този период? Фен ли си на „червените“?
– Честно казано, не следя много българския футбол. Гледам най-вече класирането и говоря с момчетата, когато се събираме в националния отбор. Бях много малък, когато бях в школата на ЦСКА. Имам бегли спомени. Като всяко дете трябваше да избирам между Левски и ЦСКА. На мен ми беше по-удобно да ме запишат в школата на ЦСКА и там започнах.
– На мачовете на кой отбор повече обичаше да ходиш – на футболния или волейболния ЦСКА?
– Повече съм гледал волейбол на живо. Ходих на всички мачове на баща ми. Дори и когато бе треньор на националния отбор. Може би съм бил на един мач на футболния отбор на ЦСКА. Ако паметта не ме лъже, беше с Галатасарай. Бяха ни избрали да подаваме топките на футболистите.
– Това беше сериозна чест, да се докоснеш до звездите…
– Да, тогава Хакан Шукур беше централен нападател на Галатасарай. Това е може би най-силният ми спомен от присъствието ми в ЦСКА.
– През 2004 година семейството ти заминава за Кипър и там попадаш в школата на Омония (Никозия). Какво си спомняш от този период?
– Беше малко труден период, защото ходех на училище в България, а и тук бяха всичките ми приятели. Но баща ми взе решението да излезем в чужбина. Преди да отидем в Италия, бяхме в Кипър. Една година беше треньор на волейболния отбор на Омония. Започнах в школата на този отбор и бяха много доволни от мен. Но след една година баща ми реши да изкара цялото семейство в Италия.
– Усещаше ли се тогава, че кипърците ще скочат толкова много във футбола?
– Нямах никаква представа. Бях много малък, но го нямаше този футбол, който практикуват в момента.
– Грубо казано ние не ги брояхме за живи…
– Да, ако трябва да сме честни, е така. В Кипър бе аматьорски футбол, а сега дори играят в Шампионската лига.
– Година по-късно, в края на 2005-а, започва италианският ти период. Как се адаптира към тези промени – България, Кипър, Италия?
– Беше много трудно като дете да излезеш от българската реалност. Бях свикнал с България и не беше лесно да изляза навън на такава млада възраст. Но моята фамилия винаги беше до мен и това улесни нещата. Искат се най-малко една-две години, за да се адаптираш в Италия. След това всичко си идва по натурален начин.
– Половината ти живот е в Италия. Имало ли е моменти, в които се чувстваш повече италианец, отколкото българин?
– Да кажем наполовина. Половин италианец и половин българин.
– Кой треньор е оказал най-голямо влияние върху развитието ти?
– Мисля, че всеки един треньор дава на своя играч по нещо. Имах късмета да сменя много треньори. От всеки един от тях научих по нещо.
– Имаш 3-4 сезона в Серия „Б“. Къде се чувстваше най-добре?
– В Серия „Б“ започнах може би най-силния си сезон и дойде повиквателна за националния отбор при Любо Пенев. Бях в Авелино и вкарах 16 гола. Прекарах много хубава година там. Следващите две години в Новара също бяха много позитивни.
– Любо Пенев лично ли ти се обади за националния тим?
– Не, получих повиквателната, но говорих по телефона с Ради Здравков.
– Почти всяко дете мечтае да играе централен нападател. Така ли беше и при теб? Винаги ли си бил „деветка“?
– Винаги е била тази моя мечта, но като малък започнах като халф в ЦСКА. Две години играх на всяка една позиция в халфовата линия. С отиването ми в Кипър реших да променя позицията и да премина към централен нападател.
– Как се стигна до първия ти договор с отбор от Серия „А“ – Болоня. Какво не се получи там?
– В първите ми две години в Италия, България бе извън Европейския съюз, така че имах малко проблеми с картотеката. Направих проби в Киево (Верона) и ме одобриха. Но по това време България не беше в Европейския съюз и трябваше да заема мястото на чужденец – бразилец или аржентинец, и не можах да подпиша с тях. След като минаха първите две години, дойде Болоня и подписахме. Направих лагер с първия отбор и играх за дубъла. Ако не се лъжа, бях на 16-17 години. Това беше първият ми договор.
– Това лято Дженоа те взе като свободен агент. Имаше ли и други опции?
– Да, имах други опции, най-вече в чужбина. Имаше 2-3 отбора от Италия, между които Дженоа и Киево. Дори се говореше за Фиорентина, но не беше вариант. Откакто съм в Италия, винаги мечтата ми е била да играя в Серия „А“. Даже преди няколко години имах оферти от Русия, Турция, дори от Англия, но на мен винаги мечтата ми е била да играя в италианския елит и затова избрах Дженоа.
– Какво е магнетичното на Серия „А“?
– Като растеш в Италия, всички ти говорят за Серия „А“. Накрая на мен ми влезе в главата като стимул и мислех само за това.
– Кога замечта за националния отбор? Имаше ли такъв период? Като зрител на баща ти имаш толкова мачове с „Мила родино“…
– Наистина е голяма чест да играеш за своята родина. Откакто играя футбол, винаги съм искал да чуя химна на България пред собствена публика. Когато получих първата покана от Любо Пенев, бях много щастлив.
– Имаше ли съвет от Асен Гълъбинов за мача срещу Беларус, който е първи в кариерата ти за „трикольорите“?
– Баща ми ми дава много съвети, но точно в този мач ми каза: „Бъди спокоен, не се притеснявай! Знам, че е много емоционално да играеш за първи път за България, но бъди спокоен и покажи твоята игра.“ Това беше неговият съвет.
– Дебютният ти гол за България беше срещу Канада в контрола в Австрия. После вкара и на Малта, но това беше един много злополучен мач. Стигна се и до раздяла с Любо Пенев. Кажи нещо за тази ситуация…
– Да вкараш гол при втората ти повиквателна за националния отбор е много хубаво чувство. Но вторият гол, който вкарах срещу Малта, донякъде бе без значение, защото 1:1 беше като загуба. Най-лошото беше раздялата ни с Любо Пенев. Аз наистина се чувствах много добре с него. Играх във всеки един мач. Според мен имаше хармония между играчите. Показвахме хубав футбол. Но за жалост при треньорите е така – когато няма резултати, те са хората, които отговарят за целия отбор и носят последствията. След този мач най-лошото нещо бе, че Любо Пенев ни напусна.
– Докато селекционер беше Ивайло Петев в един момент отказа повиквателна. Защо?
– Стана много голямо объркване точно по този въпрос. Още за първите квалификационни мачове повиквателните бяха направени от г-н Петев. Обади ми се по телефона и моят въпрос към него беше: „Защо стана цялото това объркване в България, че съм се отказал от националния отбор, като ние, двамата се чухме точно поради тази причина и аз ви обясних защо не се връщам?“ Ще го кажа и сега накратко и ясно. Наистина не бях във форма. Играех по принуда, защото нямаше централен нападател. Много късно започнах подготовката и не бях във форма. Точно това обясних и на г-н Петев. А да влезеш да играеш квалификации за България, когато не си готов, според мен е несериозно. Голяма чест е, че те викат в тима, но все пак като идваш в България, ти представляваш цялата страна. Няма как да си позволиш да не си във форма и да не показваш играта, която можеш. Това е, което казах на селекционера по това време. Нашият разговор бе точно преди повиквателните за първите два мача с Франция и Швеция и му зададох този въпрос, а той ми каза: „Знам, че ти никога няма как да откажеш на националния отбор. Стана голямо объркване. Съжалявам за цялото това нещо, но и двамата знаем, че не е било така. Тогава му казах, че това е така, но също и че „целият народ на България знае друго“. Като се върнах в България, това беше първото нещо, което уточних с настоящия селекционер Петър Хубчев. Специално ме извика и говорихме по този въпрос. Разбра, че наистина аз няма как да откажа на България.
– Националният отбор е дълго време отворена рана за българския фен. Ще се класираме ли някога за голямо първенство? Годините минават, а все едни и същи оправдания се случват…
– Да, прав си. Бих си го пожелал, защото това е една от моите мечти – да играя на голям форум с България, на европейско или световно първенство. За съжаление в тези квалификации попаднахме в убийствена група с Франция, Швеция и Холандия. Дори успяхме да победим Холандия вкъщи и имаме само една загуба у дома в тези квалификации. Мисля, че е крачка напред. Надявам се на предстоящите квалификации за европейското първенство да покажем играта, която демонстрираме в момента. Ако не сбъркаме вкъщи, всичко е възможно.
– На кой централен нападател се възхищаваш най-много?
– Обичам да копирам всичко от всеки един централен нападател. Но нападатели, които играят с подобен на моя стил, са Ибрахимович, Дрогба, Хари Кейн, Икарди. Има много класни нападатели, от които може да се вземе по нещо.
– Освен с Петър Хубчев и Любо Пенев от „златния“ отбор на България, познаваш ли се по-близо с някой друг? Имаш ли любимец от тази генерация?
– По-близо се познаваме с президента Боби Михайлов и с Данчо Лечков, които почти винаги са с нас, когато има сбор на националния отбор. С другите не съм имал шанса да се запозная.
– Лесно ли се работи с този „директен тип“ Лечков?
– Да, наистина е директен. Може би съм имал само един разговор с него.
– Като италиански възпитаник кой е любимият ти град на Ботуша и къде мечтаеш да играеш?
– Без съмнение е Милано. Когато бях в Новара, много често бях в Милано, защото разстоянието е 50 км. Рим също е много красив град, но ако трябва да избера един град, в който бих играл и живял, това е Милано. В северната част на Италия животът е прекрасен.
– Да, животът в Италия е хубав. Как си прекарваш времето извън футбола? Разкрий нещо от личния си живот…
– Нямаме много свободно време точно тази година с идването на световното първенство. Мачовете наистина са много нагъсто. Играем в неделя, сряда и понеделник. Даже преди последния мач, бяхме пет дни на лагер. Но свободното време е за разходки, мода, кино…
– Обичаш ли да пътуваш?
– Не ми се отдава много свободно време, но когато го имам, да.
КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+
