-
-
Футболната тема присъства много активно и във филмовото изкуство. Предлагаме ви една класация на филмите, които са оставили трайна среда в тази посока.
ТОП 20 НА ФИЛМИТЕ ЗА ФУТБОЛА
„ЧУДОТО ОТ БЕРН“ (Das Wunder von Bern, 2003).
Този превъзходен германски филм е посветен на спечелването на световната титла по футбол от Германия през 1954 г., когато тя побеждава безспорния фаворит Унгария. Всичко в него е изключително достоверно. Актьорите приличат страхотно на реалните играчи, екипите, топката, стадионът, детайлите от мача са изпипани почти до съвършенство. А най-хубавото е, че във филма много умело е преплетена една съвсем истинска лична история с великия футболен успех на германските футболисти.
„1958 – ГОДИНАТА, В КОЯТО СВЕТЪТ ОТКРИ БРАЗИЛИЯ“ (1958 – O Ano em que o Mundo Descobriu o Brasil, 2007)
Много добър документален филм, който гледах в програмата на „Футбол филм фест София 2010“ – първият кинофестивал у нас, посветен на футболното изкуство от Бразилия – единствената страна, която е спечелила пет световни титли по футбол.
Произведен е през 2007 г. в навечерието на 50-годишнината от знаменателното за всички бразилци събитие – спечелването на първата световна титла по футбол. Това се случило в Швеция в далечната 1958 година. Много бях чел за този шампионат и за чудесата, които футболните магьосници от Бразилия са извършили по мокрите шведски терени, но за пръв път ми се удава да видя толкова обстойно и емоционално представяне на това събитие. Бях изненадан да науча, че дори и огромна нация като бразилската е в състояние да страда от чувство на малоценност, което се превърнало в истински комплекс след загубата във финала на „Маракана“ от Уругвай през 1950 г.
(Сигурен съм, че този комплекс се е задълбочил още повече след разгрома на Бразилия от Германия с 1:7 в полуфинала на последното световно първенство, на което за втори път бяха домакини. Не мога да гадая каква ще е точно ролята, която ще изиграе и за националното самочувствие на гордите англичани, тяхната загуба от Исландия на сегашното европейско първенство. Но си мисля, че е много вероятно най-после да ги приземи и да престанат да си вярват, че умеят да играят футбол само защото се водят за изобретатели на тази игра и са спечелили световната титла преди половин век.)
Удивително е колко голяма може да бъде ролята на футбола в историята на един народ! Достатъчна е една победа в световен шампионат, за да се преодолеят (временно!) национални комплекси и да се сплотят хора, които преди това са вярвали, че нямат нищо общо помежду си. А не се ли случи нещо подобно с нас, българите, след успешното представяне на световното първенство през 1994-а? За съжаление, усещането ни за подем не продължи дълго и днес отново се мислим за лузърите на Европа и не само в сферата на футбола. Но ако един ден се случи още по-голямо чудо и отново триумфираме на международното футболно поле, всичко би могло да се промени като с магическа пръчица!
„ОФСАЙТ“ (Offside, 2006). Този великолепен ирански филм е дело на прочутия режисьор Джафар Панахи, който през последните години е държан под домашен арест в родината си, където му е забранено да се занимава с любимата си професия. През 2006-а печели „Сребърна мечка“ (Голямата награда на журито) от фестивала в Берлин. Според известния руски критик Андрей Плахов (вижте тук), би било напълно заслужено да спечели „Златна мечка“, но вероятно причината това да не се случи е във факта, че на голям фестивал никога не е побеждавала… комедия. А чудесната творба на Панахи е именно социална комедия, а не социална драма, разказваща с чудесно чувство за хумор за няколко девойки, които правят всичко възможно да попаднат на стадиона, където националният тим на Иран играе квалификационен мач срещу Бахрейн за участие на световното първенство, въпреки строгата забрана на жените да гледат футболни срещи на живо. Филмът е сниман в режим на реално време и продължава толкова, колкото трае и един футболен мач. Но най-поразителното е това, че възприемайки случващото се през гледната точка на девойките, които нямат възможност да бъдат на стадиона и следователно са „извън играта (offside) и не могат да видят дори един фрагмент от случващото се на терена, зрителите накрая остават с усещането че са станали негови свидетели в действителност.
Филмът на Панахи, според Андрей Плахов, се подчинява на правилата на футболната драматургия. Паралелът между киното и футбола е подсилен с това, че и на киното, и на футбола в Иран се гледа като на теми от национално значение. Футболът е почти фолклорен вид спорт, а киното – най-демократичното и достъпно от всички изкуства: дори най-бедните посещават често кината и стадионите. И както във футболния отбор действат, подчинявайки се на общата тактика 11 играчи, иранският режисьор също събира толкова персонажи на снимачната площадка, заставяйки ги да „играят“ под неговата диригентска палка. Резултатът е изумителен!
„ТРЕТО ПОЛУВРЕМЕ“ (Третий тайм, 1962). В основата на този филм е реален факт — футболният мач между отбор на нацистки окупатори и съветски военнопленници, бивши футболисти на „Динамо“, който се играл в Киев на 22 юни 1942 г. Предвиждайки варианта да загубят, немците поставили условие — поражение или смърт. Но за тяхна изненада украинските футболисти победили, което им коствало живота. Този филм (гледал съм го съвсем малък) се ползва с огромен зрителски успех в Съветския съюз (според статистиката са го гледали над 30 млн. зрители).
Любопитно е, че само преди 7 години един германско-американски документален филм, озаглавен „11-ТЕ ОБРЕЧЕНИ“ (The Fatal Eleven) разказва почти същата версия за легендарния „мач на смъртта“ в Киев. Само че в него се уточнява, че на терена излезли един срещу друг украинският отбор „Старт“ и състав от германски летци и зенитчици „Flakelf“. И украинците победили с 5:3. Наградата за победителите пак била … смърт.
Най-нови изследвания по темата обаче сочат, че всъщност съветската пропаганда е митологизирала този мач, разпространявайки версията, че украинските футболисти били разстреляни, заради отказа им да загубят мача. Каква точно е истината?
Това научаваме от руския документален филм „МИТЪТ ЗА МАЧА НА СМЪРТТА“, излязъл през 2013 г. Оказва се, че всъщност са разстреляни само четирима от съветските футболисти и то не веднага след мача, а по-късно и то за други провинения, нямащи нищо общо с участието им в историческия футболен двубой.
През 1992 г. е публикувана и книгата на Георгий Кузмин „Истината за мача на смъртта“, в която са изнесени още неизвестни подробности. През 1994 г. в. „Всеукраинские ведомости“ пък отпечатва статията на Олег Ясински „А имало ли е „мач на смъртта“?“. През 1974 г. прокуратурата в Хамбург завежда дело за „мача на смъртта“, което е окончателно прекратено през 2005 г. със заключението, че няма връзка между победата над германците и смъртта на някои от украинските футболисти, участвали във въпросния мач, който всъщност се е играл не на 22 юни, а на 9 август 1942 г. в Киев.
Преди 4 години излезе и руско-украинският филм „Мачът“ (Матч), който е поредната игрална версия за т.нар. мач на смъртта“ и на практика продължава линията на неговото митологизиране.
„ПЕЛЕ ЗАВИНАГИ“ (Pele Eterno, 2004).
Още един бразилски документален филм, в който любителите на футбола могат да видят над 400 гола и повечето от най-прочутите финтове на легендарния футболист, а също така и да научат любопитни подробности от историята на световните шампионати. Представен е на кинофестивала в Кан през 2004 г.
Преди малко повече от два месеца на кинофестивала „Трайбека“ в Ню Йорк бе представен новият американски игрален филм за краля на футбола, озаглавен „Пеле: Раждането на една легенда“ (Pelé: Birth of a Legend, 2016). Негови режисьори и сценаристи са братята Джеф и Майкъл Цимбалист (Jeff Zimbalist, Michael Zimbalist).
„МАРАДОНА НА КУСТУРИЦА“ (Maradona by Kusturica, 2008).
Знаменитият създател на „Ъндърграунд“ и „Циганско време“ разказва от първо лице биографията на аржентинския футболен бог, когото милионите любители на футбола по света обичат може би повече от Пеле. От Буенос Айрес, през Куба до Неапол, Кустурица проследява живота на Марадона – от скромния му дебют на футболния терен до световната слава, от светкавичния му възход – до тъжния залез. Това безспорно е eдин от най-хубавите документални филми за втория „футболист на 20-ти век“, заснет от един от най-големите му почитатели. Неговата премиерна прожекция се е състояла на 20 май 2008-а в рамките на кинофестивала в Кан.
Напоследък излязоха и документални филми,
посветени на настоящите богове на футбола – Меси и Роналдо.
„Меси“ (Messi, 2014) е испанска продукция, чийто режисьор (Алекс де ла Иглесия) е известно име в испанското кино. Не бих се изненадал, ако съвсем скоро излезе и продължение на този филм, което да разкаже за голямата драма на великия аржентински футболист след поредната (четвърта) негова загуба на финал с националния тим.
„Роналдо“ (Ronaldo, 2015) e британско-испанска продукция, режисирана от Антъни Уонк (Anthony Wonke), който е удостояван с много престижни награди за приноса му в телевизионната документалистика.
„ТАЙНАТА НА ТЕХНИТЕ ОЧИ“ (El secreto de sus ojos, 2009), който е отличен с „Оскар“ за най-добър неанглоезичен филм. Драматичната история, разказана в тази аржентинско-испанска продукция, е косвено свързана с футболната тема. Защото именно футболните пристрастия на убиеца-садист от филма се оказват ключът за неговото разкриване. И макар че на футбола не е отредена централна роля, все пак има няколко прекрасни сцени, заснети по време на мач, игран пред препълнени със запалянковци трибуни.
Въобще игралното кино рядко е фокусирано на сто процента върху футболната тема, както е в „Чудото от Берн“. Най-често то използва футболната игра по-скоро като фон за разгръщането на характерите на героите и разкриването на техните драми.
„ГОДИНАТА, В КОЯТО МОИТЕ РОДИТЕЛИ БЯХА В ОТПУСК“ (O ano em que meus pais saíram de férias, 2006). Триумфалното шествие на този бразилски игрален филм по световните екрани започва още с представянето му на кинофестивала в Берлин през 2007 г. и оттогава до днес е спечелил над 20 престижни международни награди. Този филм показва много деликатно политическата ситуация в страната на кафето през 1970-а – годината, в която бразилците спечелват за трети път световната купа на шампионата в Мексико. 12-годишният Мауро е луд на тема футбол, но все още не познава значението на думи, като „диктатура“, „опозиция“, „репресии“. И по тази причина не може да разбере за какво си говорят неговите родители, макар че добре усеща тревогата им и не спира да ги разпитва: „Къде отивате? Задълго ли? Защо без мен?” Едва сдържайки сълзите си, неговият баща се опитва да го успокои, обещавайки му, че това е само отпуск, по времето на който Мауро ще трябва да живее при дядо си. И момчето се премества в Бом Ретиро – не просто квартал, а истински задружно семейство на хора от социалното дъно на Бразилия, които едва ли биха оцелели в трудните години на диктатурата без солидарността помежду им. И дори останалият без родители Мауро, ще се почувства окрилен, попадайки в тази жизнеутвърждаваща среда. Нещо повече – ще отпразнува заедно с всички най-голямата радост за всеки бразилец – триумфът да си световен шампион по футбол!
„ПРОКЛЕТИЯТ ЮНАЙТЕД“ (The Damned United, 2009)
Това е вторият пълнометражен игрален филм на английския режисьор Том Хупър, който се прочува през 2011-а с „Речта на краля“ (The King’s Speech), отличен с 4 награди „Оскар“, включително и за режисура в негово лице.
„Проклетият Юнайтед“ заслужава внимание най-вече, заради новия поглед към професията на футболния треньор. Фокусиран е върху 44-дневното пребиваване на Брайън Клъф на този пост в тима на Лийдс Юнайтед. Поемайки един от най-добрите английски футболни клубове, някога успешният мениджър Клъф (актьорът Майкъл Шийн) с острия си подход и явната неприязън към мръсния стил на игра на футболистите, дава да се разбере, че ще има търкания. Но остротата, с която са представени не малко от нелицеприятните страни на футбола, засяга мнозина, които са свързани пряко с най-популярния спорт във Великобритания. Един от тях е бившият полузащитник на „Лийдс“ Джонни Джайлз, който завежда дело срещу създателите на филма и автора на книгата, по която е написан сценарият, за оскърбление на честта и достойнството му, което в крайна сметка печели.
„ГОЛ!“ (Goal, 2005). Тази британска спортна драма е заснета със съвместните усилия на ФИФА, Висшата английска футболна лига и американската студия „Буена Виста“. Режисурата е поверена на Дани Кенън („Съдия Дред“, „Финикс“ и др.), след като прочутият Майкъл Уинтърботъм („Добре дошли в Сараево“, „9 песни“, „Убиецът в мен“ и др.), се отказва от предложението в последния момент.
„Гол!“ е драматичен разказ за премеждията на обикновен младеж, преследващ голямата си мечта – да стане футболист. Сантяго Мунес е от мексикански произход и живее в покрайнините на Лос Анжелис. Неговият баща по всякакъв начин се опитва да му избие от главата неосъществимите мераци, надявайки се на неговата помощ в семейния бизнес. Но съдбата си знае работата и Сантяго получава шанса да се пробва в английския шампионат. Допълнително обаяние на филма придава участието и на истински футболни звезди като Дейвид Бекъм, Зинедин Зидан, Раул, Алън Шиърър, Патрик Клуиверт. Успехът на продукцията доведе до заснемането на две нейни продължения – „Гол 2: Да изживееш мечтата“ (2007) и „Гол 3“ (2009), които обаче не се открояват с нещо особено.
„РИТАЙ КАТО БЕКЪМ“ (Bend It Like Beckham, 2002). Много оригинален филм, заснет от Гуриндер Чада, който е от индийски произход. В него се разказва за момиче от консервативно индийско семейство на имигранти в Англия. То обявявя истинска война на семейните традиции, защото притежава таланта да играе… футбол. Филмът проследява с много чувство за хумор нелекия път на главната героиня – от тренировките в парка – до головете във финалните мачове. И успява да внуши деликатно, но убедително, неопровержимата максима, че понякога трябва да нарушиш правилата, за да вкараш своя гол в живота… Пък и едва ли някой би предпочел да го прекара като домакиня в кухнята, след като умее да рита като Бекъм…
„ФУТБОЛНАТА ФАБРИКА“ (The Football Factory, 2004). Този филм е посветен на футболните запалянковци, тема, която е сред най-често третираните в британското кино, посветено на футбола. Той е нещо повече от проучване със средствата на киното на прословутата английска вманиаченост по тази игра и на агресията, до която води тя. Това е филм за мъже, търсещи армии, към които да се присъединят! Смятан е (напълно заслужено, според мен!) за един от най-силните и дълбоки филми за футболното хулиганство… Посветен е на Headhunters – легендарните футболни хулигани-фенове на „Челси“, описани толкова добре от писателя Джон Кинг в едноименния му роман, послужил за основа на сценария за филма, режисиран от Ник Лав (Nick Love). В действителност както книгата, така и филмът, не се занимават толкова с футбола, колкото с неговото използване като предлог за безсмислено и безпощадно насилие, насочено срещу всички и всичко… Действието се развива в Англия, където на фона на ежеседмичните битки между две враждуващи групировки на футболни фенове на „Челси“ и „Милуол“, са показани много правдиво битът и начинът на живот на съвременните британски младежи.
„УЛТРА” (Ultrà, 1991).
Това пък е най-известната кинотворба за италианските футболни запалянковци, така наречените тифози. Режисьор е Рики Тоняци, който е син на знаменития италиански актьор Уго Тоняци от актрисата Пат О’Хара.
Любопитното е, че една от главните роли във филма изпълнява друг син на знаменития комик – Джан Марко Тоняци, който е обаче от друга съпруга на Уго Тоняци – актрисата Франка Бетоя (Franca Bettoia).
Може би в някои отношения този филм превъзхожда „Футболната фабрика“. Съвсем определено по силата на емоционалното си въздействие. Вероятно затова е смятан от мнозина за най-разтърсващата кинотворба, посветена на ултрасите. Удивително е как в него са преплетени отблъскващата пристрастност спрямо любимия клуб и налудничавата омраза към феновете на други отбори с проявите на искрена дружба и нежна любов…
„ХУЛИГАНИТЕ ОТ ЗЕЛЕНАТА УЛИЦА“ (Green Street Hooligans, 2005)
Изпълнителят на главната роля Илайджа Ууд се превъплъщава в образа на студента по журналистика Мат Бъкнър, който е изгонен от Харварския университет само няколко месеца преди дипломирането си за провинение, което не е извършвал. Съсипан от внезапния крах на надеждите си за бляскава кариера, той отива в Лондон при своята омъжена сестра. Нейният съпруг Стив го запознава с по-малкия си брат Пит. Приятелството с Пит въвлича Мат в бруталното всекидневие на футболния фанатизъм, изповядван от най-яростните привърженици на лондонския Уест Хям Юнайтед… Сред тях той намира нови приятели и… нови неприятности, когато разбира, че те са готови да пожертват едва ли не всичко на олтара на своята безумна страст…
„ФУТБОЛНИ ХАМЕЛЕОНИ” (2008)
Ние също си имаме филм и то нелош, посветен на темата за футболното хулиганство. Режисьор и сценарист на тази игрално-документална лента е Стойчо Шишков.
„Футболните хулигани нямат отбор, бабаитите по стадионите се различават единствено по цвета на шала, с който са се увили.“ Това сподели популярният режисьор Стойчо Шишков, при първото представяне на филма си. Неговото създаване е провокирано от убийството на запалянкото Младен Младенов, който на 15 октомври 2000 г. бе пометен от самоделна бомба след дербито „Левски“ – ЦСКА.
Снимките продължават повече от 7 години, като през това време екипът на „хамелеоните“ се внедрява в агитките на „армейците“, „сините“, канарчетата“ от „Ботев“ (Пд) и т.н. Главната роля на полицейския инспектор е поверена на актьора Стойко Пеев.
„Искам филмът да се прожектира на феновете, за да може, ако не всичките, то поне една част от тях да се замислят, че с хулиганските си прояви гонят хората от стадионите“ – пожелава си неговият сценарист и режисьор Стойчо Шишков.
„Футболни хамелеони“ е излъчван по БНТ.
„ИГРАТА НА ТЕХНИЯ ЖИВОТ“ (The Game of Their Lives, 2005). Този определено много добър „футболен“ филм пък е посветен на легендарния отбор на САЩ, съставен почти само от аматьори, който нанася поражение над именитите английски национали по време на Световното първенство по футбол през 1950 година в Бразилия. Американците тогава не успяват да постигнат нещо повече, но победата им с 1:0 над Англия остава в историята.
(Със сигурност ще остане като позорна страница в английската футболна история и отпадането на Англия от европейското първенство през 2016-а след загуба от Исландия с 1:2)
Преди мача, за който разказва филмът „Играта на техния живот“, шансовете за победа на САЩ над Англия са оценявани с 500:1, а след неговия край вестник „New York Times“ първоначално отказва да публикува резултата, съмнявайки се в достоверността на информацията, получена по телефона.
„ИГРАТА НА ТЕХНИЯ ЖИВОТ“ (The Game of Their Lives, 2002). Този филм със същото заглавие е документална продукция на BBC, посветена на сензационното представяне на футболистите на КНДР (Северна Корея) на Световното първенство през 1966 г. в Англия.
Представителите на далечната комунистическа държава тогава са смятани за абсолютни аутсайдери. За тях се знаело толкова малко, сякаш пристигат от луната. И въпреки това, именно скромните корейци успяват да смаят света, елиминирайки двукратните световни шампиони от Италия. Дори и на четвъртфинала срещу феноменалния тогава тим на Португалия те шокират всички, след като до 25-ата минута повеждат с 3:0. Сензацията, която би могла да последва, навярно би надминала всичко видяно в историята на футбола, ако не терена тогава не е бил Еузебио – черната перла на португалците, който обръща резултата, вкарвайки четири от петте гола за своя отбор. Може би затова някои английски вестници излизат на следващия ден със заглавието: „Еузебио – КНДР – 5:3“. Но филмът на британските кинематографисти не свършва с края на този исторически мач, а разказва и за посрещането на героите в родината им. За пръв път западен снимачен екип получава безпрецедентен достъп да снима в тази самоизолирала се страна. Благодарение на футбола!
„ЛЮБИМЕЦ 13“ (1958)
Ето го и българският игрален филм в тази класация, който не е точно за футбола, но една от двете роли на незабравимия Апостол Карамитев в него е на футболист. И едва ли е случайно, че именно той е по-добрият от двамата братя-близнаци. Ще си позволя да цитирам едно мнение за филма, подписано от Рашо Шоселов: „В замисъла на сценаристите очевидно стои желанието да осмеят футболната запалянковщина и бюрократичната ограниченост на хора като началника Строгов и повечето служители от финансовия отдел на предприятието „Витоша“; да отрекат порочната практика за привличане по непочтени пътища на проявени „звезди“ от малки провинциални футболни отбори към отбори от столицата и по-големите градове; да порицаят хулиганството на младежи като Радосвет Гълъбов. Избраният прицел и естетическата присъда, са подсказали и отсенките на смеха – лекия комедиен смях, който в общия си тон ще бъде по-близо до дружеската шега, отколкото до иронията и сарказма…“
„ЮНАЙТЕД“ (United, 2011)
Този филм е основан върху едно трагично събитие, случило се на 6 февруари 1958 година, когато в Мюнхен в резултат на самолетна катастрофа загива почти целият отбор на „Манчестър Юнайтед“. Заради средната им възраст, която била едва 22 години, ги наричали „бебетата на Бъзби“ по фамилията на техния треньор Мат Бъзби. Двайсет и трима от общо 44 пътници на борда на самолета намират смъртта си в пламъците. Между тях са играчите: Джеф Бент, Роджър Бърн, Еди Колман, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Томи Тейлър и Лиъм „Били“ Уелън. Звездата на отбора Дънкан Едуардс е ранен много тежко и умира две седмици по-късно в болницата в Мюнхен. Оцелява легендарният треньор на „червените дяволи“ Мат Бъзби, както и футболистите Вайълет, Рей Ууд, Бил Фолкъс, Хари Грег, Кени Морганс, Албърт Сканлън и станалият легенда по-късно – сър Боби Чарлтън.
Малцина са вярвали, че отборът ще може скоро да се съвземе и да възвърне лидерската си позиция в Англия, а само отчаяните оптимисти са се надявали, че би могъл и да покори някога европейския връх. Но чудото се случва и само 10 години по-късно „Манчестър Юнайтед“ печели Купата на европейските шампиони под ръководството на оцелелия в катастрофата Мат Бъзби. Филмът показва делничния героизъм на влюбени във футбола хора, съумели не само да се възстановят след преживяната трагедия и да възродят отбора, но и да го превърнат в истински шампион.
„МОНТЕВИДЕО“ (Montevideo, Bog te video!, 2010)
Филмът на сръбския режисьор Драган Белогърлич (Dragan Bjelogrlic) разказва в патриотичен дух за трудностите, които е трябвало да се преодолеят за сформирането на първия югославски национален отбор по футбол, който представя Югославия на първото световно първенство по футбол, проведено през 1930 година в Уругвай. Любопитното е, че средствата, необходими за пътуването до Монтевидео са събрани благодарение на проведения приятелски мач срещу България, спечелен от нашите съседи с 5:1. Огромният успех на филма става причина за заснемане на негово продължение, озаглавено „Монтевидео, ще се видим!“ (Montevideo, vidimo se!), излязло по екраните на Сърбия през 2014 г.
„СТОИЧКОВ“ (2012)
Този биографичен документален филм, посветен на живота и професионалната кариера на най-прочутия ни сънародник по света, е и един от най-любимите на родните зрители. Само в кината са регистрирани 18 820 посещения (по данни на НФЦ), което е рекорд за документално кино. Но със сигурност е гледан по телевизията от десетократно повече българи.
В него е дадена думата на такива световни знаменитости като Йохан Кройф (треньор на Стоичков в най-бляскавия период в кариерата му в Барселона и негов ментор в живота), великия оперен тенор Хосе Карерас, Чики Бегеристайн, Алесанко и Еузебио (съотборници на Стоичков в „Барселона“); Хосе Мария Мингея (мениджър на Стоичков), Жорди Пужол – президент на Каталуния от 1980 до 2003 г.
Участват още и редица легендарни родни футболисти като Димитър Пенев, Наско Сираков, Борислав Михайлов, Йордан Лечков, Емил Костадинов, както и прочутият цигулар Васко Василев и известният киноактьор Иван Иванов.
Филмът е режисьорски дебют на кинокритика Борислав Колев, който е страстен футболен запалянко и почитател на Стоичков.
