-
-
Пригответе се. Догодина България ще се напълни с безплатни басейни, зали за фитнес, сауна, СПА, игрища
[sociallocker id=5830]
за волейбол и баскетбол, тенис кортове и дори зали за шах. И най-вече – с чисто нови футболни стадиони. Те обаче няма да са в А група, а в селските дивизии. Десетки малки и големи села и няколко по-малки градове ще имат изградени спортни комплекси, за които са получили еврофинансиране и които ще трябва да поддържат, без да взимат такса за ползването им в следващите пет години. Това е условието за 100% финансова субсидия – в противен случай общината ще трябва да връща част от парите.
Преди да попитате какъв е този внезапен интерес на селата към спорта, припомнете си, че същото е положението при по-големите градове със спортните зали. До 2011 г. България нямаше почти никакви съвременни зали, които да отговарят на условията на модерния спорт. От появата на „Арена Армеец“ досега залите растат в геометрична прогресия. Само в последните месеци бяха открити нови съоръжения в Русе, Панагюрище, Смолян. Тази седмица, Бойко Борисов трябваше да пререже лентата на новата зала в Пловдив. Две от тях са частни или публично-частни, две – основно с публични средства. Но съотношението като цяло е по-различно – парите тук не идват от еврофондовете и спортните зали в огромната си част се финансират от бюджета.
Трудно е да се намери изчерпателно число, но по сметки на „Капитал“ върху Програмата за развитие на селските райони, програмата за регионите на кабинета „Орешарски“ и субсидиите на двата кабинета „Борисов“ общата сума на публичните инвестиции в спортна инфраструктура (от зали, през стадиони, до спортни площадки) е около 400 млн. лв.
Това ни връща на горния въпрос. Защо интересът към спорта така внезапно експлодира? Защо в десетки села никнат нови стадиони, а залите са толкова много, че вече подбиват пазара едни на други? Част от отговора е проста – защото някой някъде така е разчертал една европейска програма. Но друга част, предимно извън селата, е по-сложна. От една страна, защото големите градове нямаха европари за спортна инфраструктура и се наложи да молят бюджета. И „Борисов 1“, и „Орешарски“ се оказаха много податливи на такъв тип молби. Спортът е лесна за оправдание инвестиция, която е много видима и която действа лесно на емоционално ниво.
Илюстрация
Фотогалерия: Ренесансът на селските стадиони
Предишна страница
Лесичово е община със седем села и население около 5 хил. души. Тези 5 хиляди души вече имат един чисто нов стадион в Калугерово, още един, който ще е готов до месец в Лесичово, и една чисто нова спортна площадка в Динката. „Ромите в Динката са много активни на футбол и им се играе. Може да им направим и на тях стадион“, казва зам.-кметът Кирил Гелеменов. На въпроса не могат ли да играят на стадиона в съседно Калугерово той казва „няма как, трябва и за тях“. Това разточителство в Лесичово, което има годишен бюджет от 3 млн. лв., е хубав пример за случващото се в селските райони.
През 2011 г. в оценката по мярка 321 в Програмата за развитие на селските райони е включен нов критерий – „за създаване/реконструкция/модернизация на спортни центрове“. Мярката бонусира и други проекти, но ако е спортен обект, той носи на кандидатите допълнително 20 точки при оценката. Тъй като обикновено по тази програма се подават много проекти, всеки такъв бонус е важен и общините естествено се хвърлиха да създават грандиозни планове. Според справката до момента по програмата има одобрени 87 проекта на стойност 285 млн. лв. за 308 спортни обекта.
Ако питате Гелеменов с ръка на сърцето дали би избрал да похарчи 5.5 млн. лв. за ремонт на стадиони, той ще вдигне рамене. „Разбира се, че не“, казва зам.-кметът. Като първи приоритети посочва пречиствателна станция за селото, но такава няма да има скоро, тъй като е под 2000 еквивалент жители. И пътищата.
Но пари за тях към момента няма. Има за стадиони. Този в Калугерово е готов – нов зелен терен насред селото, до реката. Съблекални, кабинки за коментаторите, една трибуна, пластмасови седалки плюс два реда кожени с висока облегалка. Към двата стадиона има специални площадки, които стават за игра на баскетбол, тенис и минифутбол. Личи си, че е правен с добър замисъл, но не чак толкова добро изпълнение. Човек, висок 1.80 м, не може да стъпи на земята, ако седи на ВИП седалката. Работниците разказват, че малко след първия мач стадионът и паркингът са били залети от вода, тъй като са на пътя към дерето. Сега строят допълнителни преливници и утаители.
Но най-големият проблем не е водата, а че Лесичово не знае какво да прави с тези нови придобивки. Гелеменов казва, че имат разчети колко ще им струва да се поддържат два стадиона и площадки, но не казва точно число. Избягва да говори в конкретика и уточнява: „Няма да са толкова скъпи – да се полива и да се почиства.“ Очевидно старите стадиони са западнали без причина.
В Аспарухово, община Дългопол, близо до Варна, ситуацията е същата. Тук има не само стадион, а цял комплекс. Местните му викат „националната база“, защото, разбира се, няма как нещо толкова голямо да не е от национално значение. „Тръгваш направо, после първата вдясно и караш… Ще я видиш, голямо нещо, няма друго такова наоколо. Само карай внимателно!“, обясняват. Придвижването по улиците действително се оказва проблем. В селото не си спомнят кога е правен последният им ремонт.
Новият спортен комплекс в Аспарухово трябва да бъде завършен до 15 септември. Стойността му е 5.78 млн лв., а строителството се изпълнява от Консорциум „Овчага“. Той включва дружествата „ЗКС – Девня“, „М.Н.Строй“, „Калекса“ и „Скорпион инвестстрой“. Проектът включва голяма спортна зала с около 350 седящи места и още две – за вдигане на тежести и за източни бойни изкуства. Между двете са разположени комбинирана площадка за тенис и волейбол, а до нея игрище за футбол на малки вратички. Старото училище в с. Аспарухово, около което е част от комплекса, е трансформирано в хотел със зали за тихи игри – шах и тенис на маса. Има и голям ресторант.
Маринка Иванова (НДСВ), кметът на община Дългопол, казва, че започнала проекта заради „работата с младото поколение и нуждите на населението от спорт, успехите на селото във футбола и традиционното за региона производство на храни“. По официалните данни от март т.г. селото има 586 жители, повечето от които в пенсионна възраст, повечето от младежите са в чужбина или работят в големите градове на страната. А за производството на храни, Иванова се аргументира: „В община Дългопол за първи път в страната е имало капково напояване. Аз неведнъж съм казвала, че сме хранили половината свят – сериозно! В две поредни години преди промяната – през 1985 и 1986 г., общината е имала и два огромни щанда на Лондонската стокова борса. Факт!“
Как това е свързано със спорта не става ясно. Иванова дава допълнителни разяснения: „Не гледайте само населението. Ние сме на брега на язовир „Георги Трайков“, или „Цонево“, както се казва сега. Тук селският туризъм отдавна е развит с частни хотелчета. В тях в събота и неделя не може да се намери свободно място. Селото ни се намира близо до Шкорпиловци и Камчия и така почиващите по нашето Черноморие ще могат да отделят тук ден–два за спорт. Целта е една – създаване на условия за нови работни места и бизнес, за да можем да си върнем децата, които работят в чужбина“, обяснява Иванова.
Според нея базата на спортния комплекс била планирана така, че да може да бъде съчетана с два други стадиона „с олимпийски размери“ – в гр. Дългопол и в с. Цонево“, както и със съществуваща конна база в селото. „Ние имаме традиции и в двата спорта, казва Иванова. Не разбирам много от този спорт, но на някакво селско първенство нашият футболен отбор стана първи за областта. Това е един голям успех. А конната ни писта е най-добрата в България.“
Новите играчки на селата
Иванова може да звучи малко нелогично, но няма и нужда да търси кой знае каква логика. Парите са били там, трябвало е просто да ги вземе. И тя го е направила, както и десетки други кметове. По-добре спорт, отколкото нищо. Такива проекти бълбукат из цялата страна – вярвате или не, скоро ЦСКА може да се окаже отборът с най-западнал стадион във В група. Няма концентрация по партия или регион. Има много села и от Северна, и от Южна България, от Северозапада и от морето. Има доста общини на ДПС (около 10-11), също толкова под контрола на ГЕРБ и малко по-малко от БСП, както и доста независими. Неофициално запознати признават, че по селската програма няма много контрол за целесъобразността на инвестициите, което е развързало ръцете на малките общини. И вероятно на доста хора, свързани с поръчителството и строителството на такива обекти.
Спортната инфраструктура в България отдавна е преминала срока си на годност и е неподдържана, разрушена и неизползваема. Че трябва да бъде възстановена и че има нужда от такива инвестиции, е неоспоримо. На много места тези инвестиции са дори по-разумни, отколкото някои други, правени по селската програма. Но простата логика сочи, че ако една малка община се сдобие с нещо много скъпо за поддръжка, тя или трябва да има много добър план за управлението му, или то ще се окаже не само безсмислено, но и изключително вредно. Одитите по европрограмите изискват съоръжението да се поддържа и ползва поне пет години след създаването му, като в противен случай санкцията може да достигне 100% от размера на финансирането. За общини, чийто бюджет е по-малък от този на спортните проекти, това би било финансова катастрофа.
Общини като Лесичово или Дългопол например нямат ясен отговор на този въпрос. Според Маринка Иванова: „От самото си функциониране базата трябва да покрива разходите си. Тя има качествата да се правят форуми, много неща… Имаме програма за това.“ Всеки спортен мениджър ще ви обясни, че самото съществуване на един добър обект не значи, че ще има хора, които да го ползват. За това трябва да има човек, който активно да го управлява, а е излишно да казваме, че в повечето общини такива няма.
Има,
Калугерово е готово за новата слава на местния „Спартак“
Фотограф: Цветелина Белутова
разбира се, и друг вид общини. Кметът на Мирково Цветанка Йотина например строи огромен обект на края на селото, който включва басейн, сауна, СПА, игрища и, разбира се… стадион. Струва малко над 5.7 млн. лв. Тя знае, че няма да може да таксува хората за ползването му през първите пет години, но е сметнала колко ще й струва на година – около 100 хиляди лева. „Изчистихме заем от ФЛАГ, по който плащахме толкова и възнамерявам тези пари да отиват за покриването на разходите по обекта“, казва тя. Също така е сметнала, че ще се създадат около 25 нови работни места – доста сериозно число за село с население 1700 души. Спортният комплекс е част от по-голямата стратегия на Йотина – Мирково е на час път от София, развива нов туристически продукт заедно със съседните общини Чавдар и Златица и се надява столичани да са основни ползватели.
Кметът на Годеч Андрей Андреев също строи огромен комплекс със стадион. „Не че ни е най-важното в момента, но за това успяхме да се преборим. Най-важното за общината е нов водопровод, но за това пожелавам успех на следващия кмет.“ Неговата поддръжка ще излиза три пъти по-скъпо от тази в Мирково – 300 хил. лв, но те били подсигурени, тъй като общината отдава земи под наем за тази стойност.
Строежът – спорт за всеки
„Има нужда от планиране в кой район от какъв тип съоръжения има нужда. В Програмата за развитие на селските райони има огромен ресурс. За съжаление обаче Министерството на младежта и спорта не се използва като консултант за това дали в дадения регион има необходимост от точно такова съоръжение, за каквото се кандидатства“, признава министър Красен Кралев.
„В Боровец например по тази програма би могло да се изгради трасе по биатлон, от което федерацията има нужда. Направихме постъпки, консултирахме ги, така че такова трасе да бъде направено. Ясно е, че не навсякъде има необходимост от стадиони и зали. По места нуждите за спортна инфраструктура са различни и мисля, че нашето министерство трябва да има консултантска роля за това къде какво да се реновира и строи.“
С две думи – мастър план няма.
Защо обаче селата получават нови стадиони, които не са им от първа необходимост, а големите градове – спортни зали? Отговорът е, че европейските пари за големите общини, които са по „Регионално развитие“, не предвиждаха спортна инфраструктура. „Това беше пропуск“, признава вицепремиерът и отговорник за еврофондовете Томислав Дончев. Така големите градове нямаше как да финансират спортни инвестиции освен с частен интерес или с държавно рамо. А то дойде под формата на спортни зали.
Особено след построяването на „Арена Армеец“ стана почти модно всеки по-голям град да си построи собствена зала. В момента вече има поне четири с капацитет около и над 5000 зрители, една с 4500 и няколко с по 2000 седящи места. Строи се и нова зала в Бургас за 38 милиона лева, която според предварителните планове трябва да е специализирана в областта на леката атлетика. Принципът е по-скоро от типа „след като Варна има, защо и Бургас да няма“. В Пловдив и Русе бяха довършени два проекта, които придобиха реален живот през 2007 г. и трябваше да бъдат изцяло частна инвестиция, но кризата ги изненада и трябваше да се довършват с общинска или държавна помощ, или и с двете заедно.
Наличието на толкова зали и и с такъв капацитет щеше да бъде оправдано, ако имаше толкова силен местен спортен живот. Практиката показва обаче, че те се пълнят основно при международни спортни събития, като например мачовете на националния отбор по волейбол за мъже. Такъв се очаква да бъде и случаят с европейското първенство през октомври, за което ще бъдат необходими само две зали – във Варна и в София. Много е вероятно наличието на повече големи зали да увеличи натиска за кандидатстване за домакинства на големи състезания и дори вече се говори за световно първенство по волейбол.
Извън тези състезания капацитетът често е голям за местните отбори, а както се оказва, това не се отчита при първоначалните планове. Както и това как тези зали ще се издържат след построяването им – проблем, който явно не е ограничен до селските стадиони. Като се добави и липсата на професионален мениджмънт при съоръженията, става ясно, че и в този случай местната чест нерядко взима предимство над практичността (виж текста). Част от залите ще имат спецификация, уникална за България, но в спортове, които не са платежоспособни и достатъчно комерсиализирани в рамките на страната. В Пловдив „Колодрума“ притежава писта за колоездене, а бъдещата зала в Бургас се надява да се превърне в регионален център на леката атлетика.
Така въпросът и при селата, и при градовете идва естествено – ще се развие ли спортът, ако построим съоръженията, или трябва да имаме някакви предпоставки, преди да се втурнем да наливаме милиони в стадиони и зали? Ситуацията е, че ще разберем отговора по естествен път, тъй като неусетно вече сме избрали първия вариант. Ако не друго, очаквайте В група да стане по-привлекателна от А, а България да се сдобие с ново поколение шампиони във всякакви спортове. Или поне да ходим безплатно на басейн.
по темата работи и
Деница Георгиева – вестник Капитал
Харесай Фейсбук страницата на KotaSport.com ТУК
[/sociallocker]
