-
-
Баскетболният функционер Коста Илиев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Роден е във Видин и е един от най-добрите ни състезатели в този спорт. Стартира и завършва активната си кариера в крайдунавския град, съответно с екипите на Химик и Видахим. Големите си успехи обаче постига с ЦСКА. За „армейците“ играе цяло десетилетие на позицията гард. Той е петкратен шампион на България и носител на шест купи на страната. Част е и от силния ни национален отбор от 80-те години. Доказа се и като успешен управленец в любимия си спорт. Стана изпълнителен директор на родната федерация, а след това направи кариера и в европейската централа. Образованието му е с насоченост икономика, финанси и мениджмънт. Владее пет езика, което му помага да работи успешно за развитието на спорта с оранжевата топка. Голямата му цел да превърне баскетбола 3х3 в олимпийски спорт се сбъдна. Историческото първо състезание по стрийтбол ще бъде на Игрите в Токио през 2020 година. В момента е на работа във ФИБА Свят.
– Здравей, Коста! Защо си в България?
– Конкретният повод в момента да бъда тук е свързан с председателството на Съвета на Европейския съюз в България, което започва от 1 януари и ще продължи шест месеца. Ние в международната федерация по баскетбол имаме един сериозен казус, който се разглежда в момента от Европейската комисия. Бях тук, за да се срещна с г-н Красен Кралев и да го запозная в детайли с този казус, за да може в момента, в който България поеме председателството, да има един летящ старт и да се включат добре подготвени в този много важен, не само за баскетбола, но и за целия спорт казус.
– Предполагам, че това е казусът между ФИБА и Евролигата…
– Да, точно така.
– Как може да се реши този казус? Откъде тръгна войната?
– Войната тръгва оттам, че петте най-силни европейски клуба искат да променят системата на спорта на Стария континент. Тези пет клуба със своите интереси де факто искат да разрушат пирамидалната структура на спорта, да направят второстепенни състезанията на националните отбори като европейски и световни първенства, а в основата най-важен да бъде календарът на тези пет клуба, както и интересите им да изкарват определени пари, които отгоре на всичко в баскетбола не са и много големи. Ако се допусне да се разруши съществуващата система на спорта, това няма да бъде проблем само на баскетбола. От това много ще се повлияе футболът. Знаем, че там също някои клубове искат да наложат своите интереси. В хандбала и волейбола също. Олимпийският комитет е силно заинтересован от развитието на този конфликт.
– С какво е свързана работата ти във ФИБА Свят?
– Към момента най-просто казано се занимавам с международната дейност на ФИБА – контактите с националните федерации и с организациите, отговорни за мултиспорт събитията – Универсиада, Панамерикански игри и т. н. Това са организации, които ползват баскетбола в техните състезания. Рекламните и телевизионните права остават за тях, а ние им помагаме да организират спортната част.
– Защо проектът баскетбол 3х3 бе толкова важен за теб? Мотото бе „от улицата до олимпийските игри“.
– Това беше един от стратегическите проекти на ФИБА в последните пет години за развитието на баскетбола. Това е един от най-популярните спортове в света и в това няма спор. Това е заслуга колкото на ФИБА, толкова и на НБА, които години наред популяризират нашия спорт. Донякъде се стигна таван на възможностите за разширяване. Приехме 3х3 като една възможност да увеличим популярността на баскетбола като използваме съвсем различни ресурси. Това е дисциплина, а не отделен спорт. Част е от баскетбола и е много по-отворена към младото поколение. Все пак нашите интереси са по-различни в сравнение с тези на децата. За нашето поколение олимпийските игри и световните първенства бяха нещо върховно, но има социологически проучвания, които показват, че младите хора вече не се интересуват толкова много от това. Те искат сами да излязат, да се покажат на улицата, без сериозен контрол, без треньори, без организация и музика. Това ще доведе популярността на нашия спорт на съвсем ново ниво. Положихме сериозни усилия да направим тази дисциплина олимпийска.
– През 2020 година вече ще бъде в олимпийското семейство.
– Да, а това се отчита като един от най-големите успехи на ФИБА в последните години. Ще припомня, че на последното заседание на Международния олимпийски комитет имаше намаление на бройката на състезателите, които могат да участват на олимпийски игри, в абсолютно всички спортове. Дори и в такива популярни спортове като леката атлетика, плуването, борбата… Единственият спорт, който постигна увеличение беше баскетбола. Става въпрос за 120 човека, което е много сериозно. Това е една допълнителна възможност за развитие на нашите федерации, които ще могат да се борят за още два комплекта медали.
– Как приемат един българин да работи в структурите на ФИБА Свят? Преди това 10 години бе спортен директор на ФИБА Европа и натрупа сериозен стаж…
– Светът стана глобален. В момента хората гледат дали вършиш работа, а не каква е твоята националност. Всичко зависи от нас самите. Смятам, че това е много положително развитие на света. Ако човек е кадърен, трудолюбив и държи на думата си, всеки от нас има шанс да пробие и да се развие. Може би има един момент в началото, когато поглеждат малко скептично на хора от нашия край. Все пак нямаме тази тежест. Ние сме малка държава, без големи успехи в баскетбола, а за съжаление напоследък и въобще в спорта. Но в крайна сметка хората се интересуват какво работиш и как завършват твоите усилия.
– Има ли шанс български отбор да играе в Шампионска лига?
– Има, да. Смятам, че в първите две издания на Шампионската лига Лукойл имаше доста добри възможности да се включи. Изтегли добър жребий и имаше шанс да влезе. Единият път се бореха срещу шампиона на Румъния, който бе преодолим съперник. Тази година срещу тим от Литва, който не е Жалгирис или Лиетувос Ритас, но за съжаление не им провървя. Имах среща с г-н Валентин Златев. Разбира се той се интересува от развитието на баскетбола в България и на неговия клуб. Говорихме по принцип за мястото на български отбор в Шампионската лига, защото първенецът има право на участва. Догодина може шампион да не бъде Лукойл. Той честно каза, че който и да е шампион, всички ще заложат на това да има шанс да влезе в Лигата. От една страна, въпросът е в спортната част – да имаш силен и конкурентен отбор, който да си извоюва мястото. Но има и неща, които по право в момента, в който кандидатстваш, трябва да бъдат покрити. Говорим за хубава зала, в която да се играят мачовете. За съжаление „Универсиада“ вече е доста поостаряла зала. В „Арена Армеец“ би станало, но идва следващ въпрос – залата трябва да се пълни. Шампионска лига не е за отбори, които биха играли пред празни трибуни. Знам, че има известни затруднения с пълненето на залата от Лукойл в този момент. Играят домакинските си мачове в Правец, а международните в София. Но има начини, има програми, има възможности за конкретни мачове да се организират по-големи групи хора. По някакъв начин да бъдат примамени – с допълнителна организация и продукти, и да пълнят залата. Това е осъществимо, но българските клубове трябва да се постараят и да направят това нещо. Мисля, че имаме разбиране по въпроса. Ще се положат усилия в рамките на този сезон. Така че когато дойде време за определяне на Шампионската лига през юли, българският отбор да има по-голяма готовност.
– Какво смяташ за състоянието на играта с оранжевата топка у нас? Пред „Код Спорт“ президентът на федерацията Георги Глушков заяви, че баскетболът ни е в криза.
– Шофьорът на таксито, с което пътувах, случайно чу, че говоря за баскетбол и получих същия въпрос – какво става с баскетбола в България? Нямам никакво съмнение, че баскетболът е популярен. Много хубав спорт, много атрактивен. Имаме допълнителна помощ и от НБА, която прави безплатна реклама за нашия спорт. Практически това го няма в нито един друг спорт. Въпросът е, че малко трябва да си променим мисленето. Смятам, че проблемът е там. Имаме талантливи деца, спортът е популярен. Какво трябва да се направи? Малко да се пипне, да се промени организацията. За съжаление настроението у нас, не само в баскетбола, а в целия спорт, е „дайте ни пари и ще видите какви чудеса ще направим“. Системата е обърната, точно обратното е. Човек трябва нещо да направи и като го стори, парите естествено ще влязат. Мисля, че тук е разковничето на успеха. Много е просто за обяснение. Спортът е инертна система. Не може днес да получиш парите и утре да излезе резултатът. Няма как да стане. Изискват се четири-пет-шест години. И ако си късметлия и улучиш на поколение, на добър треньор и добра международна конюнктура, може да постигнеш резултат. Затова първо се иска усилието, след това средства ще се намерят.
– Ще те върна години назад. Защо избра баскетбола?
– Избрах го, защото в моя град Видин това е най-популярният спорт. Освен това имах щастието, когато растях и започвах да се занимавам със спорт, в новопостроената зала „Универсиада“ във Видин да се проведат Балкански игри. Като малко дете с отворени очи гледах Голомеев, Пейчев, Темелаки Димитров, Пандо Пандов – легенди в баскетбола. От този момент мечтата ми беше да играя в националния отбор.
– Е, по-късно се сбъдна. Какъв отбор беше Химик (Видин)?
– Тогава Химик (Видин) беше стабилен отбор от Б група с треньори, които успяваха да запалят децата. От видинската школа винаги са излизали добри таланти.
– После премина в ЦСКА. Как се почувства в армейския клуб? Каква бе конкуренцията на твоя пост?
– Вече бях приет за студент и бе решено, че ще дойда в София. Въпросът бе в кой отбор ще играя. В ЦСКА Петко Маринов беше започнал да прави смяна на поколенията. Едно поколение завършваше своята кариера и тръгна да вкарва нови хора. Оказа се, че половината са мои съотборници от юношеския национален отбор, с които току що бяхме спечелили бронзови медали на европейско първенство. Трансформацията беше много лесна и естествена.
– Как се отнасяха с теб легендите на „армейците“ Петко Маринов, Румен Пейчев, Тошко Богданов, Милко Арабаджийски?
– В годината, в която дойдох, Тошко Богданов замина за Италия. Той напусна ЦСКА и нямах възможност да играя с него. Петко вече беше треньор, а с Румен и с Милко играх. Имахме прекрасни отношения. Не мога да кажа абсолютно нищо лошо, а само хубави неща за всеки един от тях.
– Кой е треньорът, който имаше най-голям принос за изграждането ти като баскетболист?
– Трудно е да се каже, защото минах през много треньори. Но задължително трябва да спомена хората, с които почнах във Видин – Митко Цонев, Бог да го прости. С него съм играл от 8-годишен до 15-16-годишна възраст. След това Милко Златанов в юношеския отбор на Видин. Трябва да спомена и Иван Тодоров от Димитровград, който беше треньор на юношеския национален отбор по това време. Аз смятах, че се боря със зъби и нокти да вляза сред 12-те в тима. Но отиваме на състезание и се оказва, че съм в стартовата петица. Той ми даде изключителен кредит и увереност, че мога да направя нещо.
– Най-строгият треньор?
– Най-строгият треньор бе Цвятко Барчовски.
– Разкажи за първия си мач за мъжкия национален отбор. Как го прие и имаше ли притеснение?
– Още помня първия мач. Беше през 1980 година, когато постигнахме изключителен успех. За първи път юношески национален отбор зае трето място на европейско първенство след Съветския съюз и Югославия. Това беше таванът. Победихме Испания в мач за трето място. Иван Колев беше треньор на мъжкия национален отбор и покани пет човека от юношеския тим да се включат към мъжете. 20 дни след това трябваше да участваме на Балканиада в Румъния. Нас, младите на по 19 години ни включиха в състава, заедно с Голомеев – човек, който можеше да ни бъде баща. В отбора бяха също Атанас Колев, Милко Арабаджийски. За нас беше изключително преживяване. Разбира се ние не играехме много, а влизахме за по няколко минути. За съжаление следващите две-три години при тази смяна на поколенията нямаше добри резултати и спомените не са много добри. Губехме и бяхме стигнали до дивизия С. Сега се говори, че баскетболът е в криза, защото сме паднали в квалификации, но ако се работи добре и се поставят нещата… След това в продължение на 10 години играехме на всички европейски първенства. Бяхме седми-осми в Европа. Дали е в криза баскетболът? Да, в някаква криза е, но ако се работи вярно, нещата щ се променят. Ето, има таланти! Сашо Везенков играе на много високо ниво, Минчев се представя също много силно в Европа. Имаме и други момчета, които са с потенциал. Би могло да се върнат отново на европейската сцена.
– Лесно ли взе решение да се откажеш от баскетбола?
– Сравнително лесно, защото докато играех, аз учех икономика. Успях да завърша и като станах на 30 години вече започнах да мисля, че в един момент трябва да започна нова кариера. Не е лесно на 30 години човек да смени мястото си на работа. Доста е рязко, но имах късмет. Аз съм близък приятел със Стоян Александров, бившия министър на финансите. Учех при него в Икономическия институт.
– „Малката секира“…
– Точно така. Човек, който много обича спорта. Завършил съм „Финанси и кредит“. Обърнах се към него за съвет дали да се ориентирам към банково дело и въобще какво бих могъл да правя. Тогава той ми каза: „Коста, защо искаш да сменяш сферата, в която работиш? Обичаш баскетбола, постигнал си нещо в него, хората те познават, ти познаваш проблемите… Ще трябват мениджъри, ще трябват хора с икономически познания, които да работят в баскетбола. По-добре се ориентирай и остани в този спорт.“ А аз бях готов да отида да работя в банка.
– Коя е следващата ти голяма цел? В началото на разговора споменахме за проекта баскетбол 3х3, който вече е осъществен…
– Голямата цел е да защитим принципите на развитие на спорта на глобално ниво и да се утвърди структурата, която работи в продължение на десетки години изключително положително. Това е следващата ми цел, за която работя.
Красимир Минев и Владимир Памуков, ТВ+
