-
-
Славният голмайстор на ЦСКА Цветан Йончев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. На 5 май ЦСКА-София събра за 70-годишния юбилей на ЦСКА стотици големи фигури от „червената“ история. Легендарни спортисти отново заслужиха бурни аплодисменти от трибуните на националния стадион „Васил Левски“. Две футболни звезди прелетяха океана, за да са част от празника – Христо Стоичков и Цветан Йончев. Той е герой от европоходите на ЦСКА и неслучайно от 35 години феновете на „червените“ пеят песни за него. Рекордьор е на България по вкарани голове в турнира на европейските шампиони. Поставял е печата си за класа върху мрежите на световните колоси Ливърпул, Нотингам, Байерн. Петкратен шампион с ЦСКА, който през новия век обаче живее далеч от „Армията“.
– Здравей, Цецо! Дойде си за юбилея на ЦСКА. Как видя този празник на „Васил Левски“?
– Всеки клуб в света би се гордял да има такъв празник. Останах възхитен от начина, по който беше организирано всичко. Най-важното е, че организаторите се опитаха да почетат колкото се може повече от бившите звезди на ЦСКА във всички спортове. Това е похвално!
– Първият спомен, който изплува пред теб, когато видя червените трибуни?
– Първият спомен е от първите ми години в ЦСКА. Естествено като млад състезател съм се впечатлявал, защото много малко отбори имат такава публика. Вълнуващо е!
– От агитката на ЦСКА и до днес звучи рефрена: „Цецо Йончев по крилото, стрелна се и на таблото“. Ти припяваш ли си го понякога?
– Аз лично не, но много хора ми го припяват. Не съм го забравил. Поради една или друга причина сме в този фолклор на феновете, но ако не бяхме направили нещо по-значимо в годините, този рефрен сигурно щеше да изчезне.
– Какво мислиш за днешния отбор на ЦСКА?
– Нямам сериозни наблюдения. Мисля, че се стремят да играят добър футбол, но все още нямат самочувствието на силен отбор. Ще са им нужни малко повече на брой класни състезатели.
– Живееш отдавна в САЩ. Следиш ли какво се случва в родния футбол?
– Не задълбочено, но имам представа какво става. В днешно време комуникациите са много лесни и информацията достига бързо. Нищо от това, което се случва, не ме учудва. Още преди години виждах, че ще се случи. А и не съм само аз. Не съм изненадан.
– Работи, макар и за кратък период, в ЦСКА и в демократично време. Някои казват, че е имало репресии срещу „червения“ клуб след 10 ноември. Така ли е според теб?
– Не бих казал, че е имало репресии, но се чуваха такива мнения, и то от политически лидери. Аз лично съм ги чувал, разбира се неофициално. Не е тайна, че голяма част от политическия елит на демократичните сили, бяха привърженици на Левски и смятаха, че ще могат да унищожат ЦСКА. А навремето дори и комунистическата партия не си е позволявала да унищожава друг клуб. Това бяха залитания, които съществуваха и в други сфери на обществения живот по онова време, което е нормално. За щастие не се случи, защото ЦСКА се оказа много голям залък.
– Пет пъти си шампион на България с ЦСКА. Помниш ли първия си ден на „Армията“?
– Да, помня го. Беше доста отдавна – през 1975 година. Пристигнах с едно костюмче и с един сак с дрехи. Бях настанен на „Армията“ и с Пламен Марков живяхме заедно в една стая три години и половина. Спомените ми са доста свежи независимо, че мина много време. Като влязох в съблекалнята на ЦСКА имаше около 11 национални състезатели – кой от кой по-именит! Много хора биха се стъписали, но аз някак си го преживях леко.
– Кой първи те заговори, когато влезе в съблекалнята?
– Един от заместник-началниците на ЦСКА – полк. Нешев ме въведе в съблекалнята и ме настани до шкафчето, където се събличаше Божил Колев. Така че първият човек, който ме заговори, беше той.
– Рекордьор си по голове в турнира на европейските шампиони за България. Можеш ли да изредиш на секундата отборите, на които си вкарал?
– Нотингам Форест, Ливърпул, Реал Сосиедад, Байерн (Мюнхен), Омония (Кипър)… За тези се сещам. Десет гола – рекорд.
– Един от най-паметните твои голове е срещу Реал Сосиедад в последната минута. Знаем, че си изпаднал в безсъзнание. Кога разбра какво се е случило?
– Доста по-късно в болницата. Няколко часа бях в безсъзнание. Въртеше ми се в главата, че нещо се е случило, но не бях сигурен и непрекъснато питах. Накрая, когато дойдох в съзнание, ми обясниха. Трудно ми е да преценя, но имах нещо в паметта си, че май вкарах гол.
– Страхотни битки със Сосиедад, които остават в сянката на детронирането на европейските шампиони
– Реал Сосиедад беше един много силен отбор. В него играеха 7-8 национали. Два пъти поред бе шампион на Испания. Разбира се, сегашните първенци на Испания са далеч по-именити, но да си шампион на тази страна и да бъдеш елиминиран от ЦСКА, не е малка работа.
– Знаеш ли какво е общото между славните вратари Питър Шилтън, Луис Арконада, Рей Клемънс и Тони Шумахер?
– Да, всички са вадили топката от мрежата след мой удар!
– Как се стигна до преминаването ти в ЦСКА? Кой те хареса и разговаря с теб?
– Първият, който разговаря с мен беше бат Симо Манолов. Малко на шега подхвърли нещата и каза, че ще се свържат с мен. След това тогавашният помощник-треньор Кирил Ракаров дойде на разговор при мен. Каза, че имат намерение да подмладяват отбора и искат да ме вземат при тях. Аз им отговорих, че съм съгласен, но при едно условие – да си уредят нещата с Ботев (Враца). Всъщност това и стана.
– Не е било толкова трудно за ЦСКА, бързо си се съгласил.
– Нямам представа дали е било трудно или лесно, но имаше и други желаещи.
– ЦСКА отстрани по твое време и с твое участие два европейски шампиона, но защо не успя да спечели европейска купа?
– Колкото и прозаично да звучи, смятам, че все пак ни липсваше опит. Колкото и да бяхме опитни за България, играехме на високо международно ниво няколко мача в годината – за Купата на европейските шампиони и на някои от турнирите, на които ходехме в Испания. Но това не е достатъчно, защото отбори като Байерн (Мюнхен), който всъщност ни елиминира по пътя към купата, играе почти всяка седмица мач на такова ниво. Естествено бяха по-опитни и имаха повече информация. В момента в България може да се гледа футбол от цял свят и съответно футболистите да се учат, да виждат други неща. Тогава нямахме тази възможност. А големите отбори на Запад са го правили. Смятам, че това е основното. Не бяхме по-слаби футболисти, но ни липсваше опит.
– Вашият ЦСКА ли бе най-силен в историята на „червените“?
– Това е много трудно да се каже. Преди нас също е имало силни състави на ЦСКА. Да не говорим, че тогавашният треньорски екип Никодимов, Пенев и Стоян Йорданов също имаха едно много силно представяне в средата на 60-те години и паметните мачове с Интер. Също отборът след нас, който игра полуфинал, а Стоичков, Костадинов и Пенев бяха звездите. Не можем да кажем, че са били по-слаб отбор от нас, само като споменем тези три имена. Но смятам, че бяхме по-балансиран отбор от тях. Нямахме слаб пост.
– Имаш ли информация на колко чуждестранни клубове си бил трансферна цел, но ЦСКА не те е пуснал?
– Нямам такава информация, но със сигурност знам за два отбора – Бенфика и Байерн.
– Съжаляваш ли, че тези трансфери не се получиха?
– Съжалявам, разбира се. Ако един такъв трансфер се бе осъществил навреме, можеше да помогне в развитието ми като състезател и да отида на по-високо ниво. Но в случая не съм само аз, това важеше за всички. Такова е било времето, така е станало. Човек никога не знае, когато губи нещо, какво печели и обратното.
– Тогава беше много интересно – на 28 години ви разрешаваха да отидете в чужбина, а на 32 ви пенсионираха.
– Точно затова хората правят трансфери, защото колкото и да си добър, в един момент омръзваш на публиката. Тя иска нещо по-свежо, по-различно. Ако имахме възможността да излезем по-млади, нещата биха стояли по друг начин. Може би кариерата щеше да се удължи, може би щяхме да се развием повече и да допринесем повече за националния отбор или пък не. Това никой не може да го каже. Всъщност аз не съм привърженик на много честите трансфери, но понякога промените действат освежаващо и на състезателя, и на отбора.
– Завърши кариерата си в Лудогорец, когато тимът беше в „Б“ група . Предполагал ли си някога, че този отбор ще стане хегемон в България?
– Честно казано, не съм предполагал, тъй като отборът по онова време беше в „Б“ група. Не е бил център на футбола в България. Но в последните 30 години на бурни промени всичко е възможно и е нормално да се случи. Може би ще има и други клубове, които ще могат да направят нещо повече и да изплуват.
– Пред колко публика играехте в Лудогорец тогава? Имаше ли над 1000 човека?
– Имаше над 5000. Хората идваха на мач, въпреки че отборът беше в „Б“ група. Тогава нямаше и толкова много неща, на които да спрат вниманието си, но общо взето обичаха футбола и отбора си.
– Живееш в Чикаго от 19 години. Как се адаптира в САЩ? Какви проблеми имаше? Кой ти помогна
– Адаптацията ми не беше много тежка, тъй като специално в Чикаго българинът се адаптира бързо, защото има голяма родна общност. Човек винаги може да намери помощ. За българите се говори, че като са в чужбина, никой на никого не помага, но в Чикаго не е така. Мога да ви уверя, че хората си помагат и не съм имал големи проблеми в това отношение.
– По ваше време чужденци нямаше в клубовете. Сега и в трите водещи отбора са основно легионери. Защо е така и нормално ли е според теб?
– Ако погледнем световните тенденции, нормално е. Виждате какво е в Англия, в Италия… Дали това е добре за българския футбол или не, е отделен въпрос, но не можем да избягаме от тази тенденция. По наше време нямаше чужденци в отборите, просто защото нямаха право да идват, а и едва ли можехме и да им платим. Това отваряше вратата на много млади таланти да влязат и да се развият. Аз лично смятам, че броят на чужденците трябва да се намали по някакъв начин, но не знам дали има законови проблеми в това отношение. Но смятам, че не чужденците са големият проблем на българския футбол, а в това, че детско-юношеските школи не работят така, както би трябвало и не изкарват достатъчно добре подготвени таланти, които да могат да се преборят с тази конкуренция. По наше време, а и преди това България е била три пъти европейски шампион за юноши. Отивахме със самочувствие, биехме бъдещите си съперници в мъжкия футбол и знаехме, че можем да ги победим. А сега нашите юношески и младежки формации даже не могат да се класират. Това е показателно, че нещо куца в подготовката на децата. За да се преборят да влязат в мъжкия футбол, трябва да са по-добри от батковците си, без значение дали са българи или чужденци.
– Зад океана започна работа в най-голямата школа за деца в „сокъра“ в Чикаго. Продължаваш ли още да се занимаваш с нея?
– Работех до миналата година, но по чисто здравословни причини престанах. Имам проблем с тазобедрената става, който не ми позволява да имам голяма активност. Ако се върна отново към „сокъра“, то ще се занимавам с по-големи възрастови групи, които не искат толкова много демонстрация, колкото теоретически наставления.
– Как оценяваш местната Мейджър лийг сокър? Какво е нивото?
– Непрекъснато се повишава, но все още е твърде далеч от силните европейски първенства. Още нямат традициите и разбирането за футболната игра, които ги има в Европа. На Мейджър лигата ѝ липсват изявени местни състезатели, които да приковат интереса на самите американци към „сокъра“. Да, идват големи звезди в „залеза“ на кариерата си, но те все пак са чужденци. Колкото и да са привлекателни за зрителите, са по-привлекателни за хора като нас, които следят европейския футбол и знаят кой е Швайнщайгер или Ибрахимович. Но за да изкарат собствени футболисти, трябва техните треньори да променят вижданията си за футбола, защото в момента подражават да речем на Барселона, но не разбират истинския смисъл в разиграването на топката. Мислят си, че разиграването е заради самото разиграване. Не търсят завършването.
– Изпълни ли американската си мечта? Разкажи нещо за най-трудните и за най-хубавите ти моменти зад океана…
– Честно казано, аз не съм имал американска мечта. Тръгвайки за Америка, не съм си мислил, че ще ставам милионер или че ще побеждавам света.
– А защо тръгна?
– Прекалено много простаци работеха във футбола по онова време. Къде на майтап, къде наистина казвам, че аз не съм икономически или политически емигрант, а съм културен емигрант. В момента нещата в България са много по-различни. Виждам много положителни промени, но за хората, които живеят тук, е трудно да ги видят. Но по онова време нещата не стояха добре, специално взаимоотношенията между хората. Знаете какви групировки имаше, голяма намеса във футбола. Ние, футболните хора, виждахме, че играта в България няма да се развива на добре, а това означава, че няма да има хляб.
– Съжалявал ли си някога?
– Не, не съм съжалявал, но ми е болно за българския футбол.
– А би ли се върнал в България?
– Да, бих се върнал да живея тук, но на този етап това няма да се случи. Както казваше един бивш премиер на България – като му дойде времето.
– В личен план как си? Има ли футболист във фамилията ти?
– В личен план е трудно човек да се хвали като мине 60 години, но всички сме живи и здрави. Няма футболисти. Футболът не е за всеки.
– Какво си пожелаваш?
– На финала на нашия разговор си пожелавам, ако един ден се върна да живея в България, да мога да гледам хубав футбол, защото това ми липсва.
КРАСИМИР МИНЕВ, ВЛАДИМИР ПАМУКОВ / ТВ+
