-
-
Има неща, които просто трябва да се изживеят и почувстват, за да ги проумееш и разбереш, че са реалност. Иначе просто няма как да бъдат обяснени. Точно това се случи на 24 май вечерта на стадион „Георги Аспарухов“. При резултат 3:1 в полза на Левски в баража за Лига Европа срещу Черно море сините фенове вече разбираха, че тимът им със сигурност ще участва в континенталната надпревара.
До края на мача оставаше да се случи само едно нещо… В 83-ата минута столичани получиха право да изпълнят дузпа. Иван Горанов взе топката, след което се разходи между колегите си и отиде до човека с №15 на гърба и му я подаде. Последва обаче само приятелско потупване по главата, след което Горанов я заложи на бялата точка и вкара. В 88-ата минута четвъртият съдия посочи смяна и всички на стадиона замръзнаха в очакване. Теренът обаче напусна Паулиньо, а не човекът, за когото всеки си мислеше. След още малко отново рокада в синьо. Играчът с №15 извръща глава, но след миг става ясно, че пак той не е смененият – на таблото свети №14.
След още някоя секунда главният съдия Георги Кабаков сложи край на срещата. Последваха емоционални възгласи за успеха, след което изведнъж отново настъпи неловко мълчание и споглеждане. Преди всички трибуни да запеят в един глас „Оооо Роман Прохазка“…
Изстрадалата синя публика скандираше името на човек, който най-вероятно току-що бе изиграл последния си мач за Левски. Същата публика, която след злобните подмятания за дългите години без трофей намери сили и опъна плакат: „Няма титла, няма купа, има синьо ДНК“. Точно това характеризира кариерата на този, който заслужи овациите й тази вечер. Привържениците показваха любов към човек, който дори няма да попадне в идеален отбор на чужденците, носили някога фланелката на Левски. Към играч, който нито е най-бързият, нито има уникална техника или постановка на удара, нито е голмайстор. Той дори не спечели нито един трофей със сините – загуби една титла, не успя да вземе купа, въпреки че игра три финала. Той обаче има сърце, показа душа и
имаше воля да се бори.
Винаги отговаряше при звъна на камбаната. Нито веднъж не се скри, щом треньорите кажеха: „№15“. Ползваха го навсякъде – където имаше да се пълни дупка, той бе там. Без да мрънка пред треньора и отбора, без да се оплаква след мачовете. Пристигна на „Герена“ през лятото на 2012-а, но година по-късно трябваше да си опакова багажа и пак да се връща в родния Спартак Търнава. Зарече се, че ще се върне и ще успее. Стори го. И от „изгонен“ след това стана капитан. През лятото на 2015-а бе първият, който си намали заплатата и остана на „Герена“ в онзи труден период. Бе пример за човечност, за момче с чиста съвест, решено да успее въпреки лимитираните качества. Това, което можеше, винаги го даваше. Никога не се ската… На втория месец от престоя си в Левски даде пресконференция на български, а в момента говори езика ни по-добре от наши сънародници. В последните месеци казваше, че „в съблекалнята обясняват на чужденците какво означава дерби с ЦСКА, какво ще е за клуба да спечели купата… Той бе станал левскар, не се имаше за чужденец. Да, Poман не е по-по-най. Но не пропускаше малките неща. Точно те го направиха голям.
Сбогуването с Прохазка продължи 10-ина минути на пистата – целият стадион скандираше името му, а него сякаш го бе страх да погледне към хората – в началото се въртеше „като обран евреин“, не вдигна дори ръка, не знаеше какво да прави. От очите му шурнаха сълзи, а той се мъчеше да ги прикрие. На лицето му изплува изкривена усмивка, но зачервеният нос и очи издаваха какво се случва в съзнанието му. Фен прескочи оградата на сектор А, нахлу на терена и му поиска фланелката и я получи. След това Роман започна бавно да обикаля стадиона под аплодисментите на привържениците.
Тепърва обаче предстоеше още по-голяма и трогателна сцена. След срещата Роман пробва тихомълком да се измъкне от съблекалнята, докато негови съотборници даваха интервюта. Подгонен от репортерите, само промълви: „Моля ви, не ми се говори, разберете ме. Друг път…“, на въпрос ще има ли друг път, той изстреля нещо неразбираемо.
Финтът му спрямо журналистите се получи. Но желанието му сякаш да се скрие в тъмното, да се качи на колата си и да отпраши, категорично не се осъществи. Там, при бариерата пред сектор В го очакваха десетки запалянковци. Всеки искаше да го пипне, да го помоли да остане.
Детенце се хвърли в обятията му и заплака. Роман гледаше невярващо, докато не започна да го целува сякаш е негов син. След това свали горнището си и му го подари – преди това вече бе раздал няколко фланелки. Секунди по-късно друг малчуган „тичаше с 200“, вдигнал победоносно ръце, крещейки: „Аз му взex корите“. Друг се хвалеше, че се е добрал до гащетата му. През това време мъж, прехвърлил 50-те, 20 минути не спираше да му казва: „Романе, остани. Хайде само още една година. Ще го направиш ли пак за нашия Левски?“. Тъкмо помислил си, че шумотевицата започва да отминава, и се появяват още и още хора. Майка срамежливо пристъпва напред и го моли да се ръкува с детенцето й – „Идваше заради теб, защото е рус и със сини очи, като теб“. Роман пак се разплаква и дълго държи момченцето в прегръдките си. След това отронва: „Съжалявам, но вече нямам какво да му дам. Ще се върна някой ден, ще се видим, ще му подаря нещичко. Вече раздадох всичко. Нямам нищо…“. Тогава жената му отвръща: Така, всичко даде. Важното е, че даде и сърцето си за нашия отбор. А ние ти го взехме“…
Утре Роман може да поеме по друг път, различен от този на Левски. Но „сърцето му вече бе откраднато“ и завинаги ще е на Левски.
Янаки Димитров/ „Тема спорт“
ooo ROMAN PROCHAZKA