-
-
Едно безнадеждно закъсняло решение на съда мина ей така в информационния поток. Незабележимо. Покрай драмите в Левски, победите на Фелпс, надеждите на Лудогорец. Съдът постанови, че Николай Паслар е отстранен от ЦСКА като изпълнителен директор, тъй като застрашава интересите на кредиторите. Техните интереси са ясни – ЦСКА да бъде оздравен. Всеки привърженик би трябвало да има същата простичка мечта. Любимият му отбор да бъде оздравен. Тези, които сега са се настанили на „Армията“, също би трябвало да са цесекари. Поне на думи. Уви, вярното куче Паслар направи всичко възможно това да не стане. Вероятно в името на някаква друга цел. Неясна поне за мен.
Какво, по дяволите, пречеше да се опита? Защо бе, хора! Защо предпочетохте да ръкопляскате на убийството на любимия ви ЦСКА! Не го разбирам, честно. Не разбирам и решението на съда. Нарочно ли беше? Случайно ли? Няма значение. Тъпо, болезнено тъпо.
На кого му дреме за решението ви, когато то е безнадеждно закъсняло. Безнадеждно.
Яд ме е, пиша тези редове в следобеда на 10 август, защото по същото време плажът в Бургас трябваше да е червен. Да се пият бири, да се правят снимки с шалчета във водата, да се флиртува с хубавите момичета. После 15 000 армейци да ревнат срещу Лудогорец. Уви, този ЦСКА беше убит.
Сега доволни ли сте? Победихте ли? Радвате ли се? Добре ли се чувствате, че го няма мача, нашия мач? Това ли искахте? Разделена публика. Не на две, на три. Едната псува другата. Втората се опитва да тръгне начисто. Третата, най-многобройната, мълчи. Още е вцепенена. Не иска новия отбор, не иска припознатия отбор. Не иска никой отбор. Разбирам я. Мамка му, ЦСКА беше убит! Няма какво да се лъжем. Нито Литекс е ЦСКА. Нито новият ЦСКА 1948, на когото открито симпатизирам, е истинският ЦСКА. Не се самозалъгвам. Не искам да лъжа и другите. Не ги укорявам. Нищо че не разбирам тези на „Армията“. И сред тях имам приятели. Не искам и никога няма да ги съдя. С ЦСКА 1948 съм наясно. Там се опитват да спрат кръвта, която изтича от нас. Дали ще успеят? Не зная, честно. Разбирам и третата, най-многобройната част. Тя отказва да спре кръвта. Иска да изтече. Докато футболните сърца спрат да туптят. Точно като сърцето на любимия им ЦСКА.
Това е резултатът, обявен официално и от съда ден преди онзи мач, най-тъжният в историята на ЦСКА. Несъстоялият се. Срещу Лудогорец в Бургас.
Резултатът са 4-те хиляди срещу Славия на „Армията“. Година след 10-те хиляди срещу Струмска слава. Резултатът е незапълнената клетка в Стара Загора. Месеци след препълнения до козирката сектор на същия стадион. Не, няма да си кривя душата и за ЦСКА 1948. Резултатът е и първата тренировка на стадиончето със селска съблекалня в „Обеля“ с преминаващи край последния ред влакове. Резултатът е разкопаният терен в Лозен. И стотината души, които ги стягаше гърлото да викнат ЦСКА.
И не, не ме учете да броя зрителите на „Армията“. Учил съм се да броя зрители точно там, на стария „Васил Левски“. Познавах и познавам всеки сектор, всеки вираж. Познавам до болка и манталитета на публиката. Знам колко щяха да бъдат в Стара Загора, колко срещу Славия. Знам, че на 10 август щяха да са поне 15 000 в Бургас. Обединени. Зад 11 българчета, които щяха да изглеждат като обречени срещу Лудогорец. И вероятно щяха да загубят. Но щяха да носят радост, надежда, тръпката, заради която всеки е станал фен на футбола.
Е, успяхте. Убихте ги. Двата клуба няма да съберат общо 15 000 зрители до края на септември. Това е резултатът. Знаех го и без да ми го каже съдът. Остава поне вярата, че онзи, другият съд, ще бъде справедлив. И няма да забрави. Чакам!
Източник: Ивайло Йолчев / „7 дни спорт“
Снимка: gong.bg
