-
-
Доста рядко последното десетилетие „синята“ част от България е била толкова щастлива, каквато изведнъж стана след победата над „червения“ опонент в събота. Феновете пак се размечтаха за титлата и трофеите, започнаха да скандират името на Славиша Стоянович, а доста от тях празнуваха заедно с любимците си успеха в нощта след мача. Нещата, на които се дължи подемът в Левски са много, но като че ли едното от тях е по-съществено от всички останали. А именно това, че отборът се отърва от Делио Роси. Все още не знаем на 100% колко добър треньор е Славиша Стоянович и какво ще постигне, но изглежда на светлинни години пред италианеца. Може би не като треньор изобщо, а като подходящ за Левски. Защото вероятно за отбори като Болоня Делио е идеален, но не и за Левски. Стоянович при всички положения
много по-точни си дава сметка
къде е попаднал, а и чисто треньорската работа май я върши по-добре от предшественика си. Куп играчи се изредиха да недоволстват от Роси – напусналите Жуниор Мапуку и Афонсо Фигейредо, а след като стана треньорската рокада – почти всички останали.
Отсъствието на Роси сякаш събуди за нов живот много от играчите на отбора. Без никакво съмнение най-голям е възходът при Жерсон Кабрал. Когато дойде, влезе от пейката и направи силен мач при дебюта си срещу Берое в Стара Загора преди година (0:0). След това обаче се загуби тотално и само ядосваше публиката. Самият факт, че сега е съвсем различен играч подсказва, че при него може би работата на Роси е дала най-негативен ефект.
Още през зимата пък имаше конфликт между Делио и Обертан, като колебанията в играта на французина през миналия сезон също може да се обяснят с него. Видно е, че макар още да не се е разписал, бившият футболист на Нюкасъл и Манчестър Юнайтед
играе все по-добре
Преодолява с лекота съперниците си и макар да не бележи, доставя отлични топки на партньорите си в атака. Неслучайно след победата над Берое, загубилият треньор Александър Томаш каза, че ако Обертан поиска да играе, няма кой да го спре в България. Тиам си беше добър и през миналия сезон, но като че ли и при него се забелязва подобрение. Всеки мач е господар в средата на терена, печели много единоборства и обира почти всяка първа топка.
Наистина може много да се съжалява, че този отбор отпадна твърде рано от Европа срещу Вадуц. Не бива да се забравя обаче, че в тези мачове тимът не можеше да разчита на трима от най-добрите си играчи – Хали Тиам, Холмар Ейолфсон и Паулиньо. Без тях Левски е съвсем различен отбор. А и пейката тогава все още не бе толкова дълга както сега. Като се прибави ранният етап на подготовката, вредното влияние на Роси и спохождащия почти винаги „сините“ в Европа малшанс, пъзелът се нарежда и става ясно защо се стигна до отпадането.
Това обаче е минало, а настоящето изглежда далеч по-оптимистично. Сега големият въпрос е – готов ли е най-после Левски за трофей, и по-специално за титлата. Следващите два мача са срещу носителя на Купата и шампиона на страната – Славия и Лудогорец. Те също ще дадат до голяма степен отговор на този въпрос. Другото нещо, което е много важно –
Левски вече си е намерил лидери
Във всяка линия има играчи, които притежават лидерски качества. В защитата такъв е Давид Яблонски, в средата на терена Хали Тиам, в атаката Габриел Обертан. В последните години едно от нещата, заради които отборът страдаше най-много, бе точно липсата на лидер. На човек, от който всички да имат респект и съотборници, и противници. Такъв, който при негативен развой да поведе останалите към обрата. Особено при Делио Роси това бе голям проблем и ако мачът тръгнеше лошо, до прелом бе много трудно да се стигне. До края на сезона има още много битки, в които ще има достатъчно шансове да си видят лидерските качества на изброените играчи.
Можем да обобщим, че израстването и прогресът при Левски са видими с просто око, но в никакъв случай не трябва да има самоуспокоение и главозамайване в отбора. На Лудогорец едва ли му се слиза от трона, а ЦСКА-София няма да се откаже лесно и битката с двата отбора ще става все по-яростна. Дотук обаче – отличен 5,50 за Стоянович и отбора му.
Здравко Гюров/ „Меридиан мач“
