-
-
Наставникът на ЦСКА-София Нестор Ел Маестро даде специално интервю за предаването „Домът на футбола“ в ефира на Diema Sport. В него той засегна интересни теми свързани с личния си живот, както и неща касаещи професионалната му кариера, която преминава през различни страни, като в момента младият специалист е начело на „червените“ от София.
– Свикнахте ли в България, към живота тук, вече 4 месеца сте тук…
– Да, нямам много време да се наслаждавам на града, но ми харесва тук. Живял съм из цяла Европа, така че съм свикнал да променям градовете и държавите, в които живея. Със сигурност изисква известно време, за да свикнеш с новите неща, но се чувствам сякаш съм тук от много дълго време, така че като цяло се чувствам добре.
– Изненада ли ви нещо, позитивно, не толкова позитивно… Какво ви харесва в София, какво не?
– Всъщност не съм изненадан, защото съм роден в Белград, а София е доста подобно място. Като големина на града, като тип хора, атмосферата на града. Може и да не е най-красивото място на света, също като Белград, но има нещо, някаква специална аура, която ми харесва.
– Разкажете ни за себе си, това ли е Нестор ел Маестро и в живота, такъв какъвто го виждаме и край страничната линия, спокоен, рядко изразяващ емоции…
– Не знам, може би. Съпругата ми постоянно се оплаква, че не говоря, че съм много тих. Не знам какъв съм край терена, може би и футболистите не ми дават причина да креща по тях, но това не е нещо, което правиш съзнателно, така че е трудно за мен да отговоря. Не гледам мои снимки от мачовете, не се анализирам, така че не мога да кажа.
– В момента чета една книга, посветена на Новак Джокович – Novak Djokovic sport ambassador. Обръща се много внимание на ситуацията в Сърбия при Милошевич, бомбардировките на НАТО, вие преди това сте емигририл в Англия, какви са спомените ви от Югославия…
– Да, ние емигрирахме в Обединеното Кралство през 92-а. Не толкова заради войната, но като милиони сърби тогава емигрирахме на запад. Мога да ви кажа, че детството ми бе изключително щастливо. Бях на седем или осем години, знаех, че някъде някаква война се води, но тя не беше в Сърбия. Парадоксалното е, че ако говорите с хора от Белград, те ще ви кажат, че в началото на 90-те не бяха толкова лоши. Хората имаха повече пари по една или друга причина. Всъщност времената след босненската и хърватската война, бяха най-тежките за мен, или пък просто защото вече бях по-голям и можех да разбера точно какво се случва. Времено след падането на Милошевич беше наистина тежко за сърбите, животът в Сърбия е бил много труден. Голяма престъпност, но за щастие аз не бях там, ходех просто от време на време.
– Само на 7 в непозната страна, какъв беше животът ви в първите ви години в Англия, вашият и на семейството ви, труден предполагам, но кое беше най-трудното…
– Ние не бяхме бежанци, както казах войната не се водеше в Сърбия
– Войната ли беше причината да тръгнете?
– Е, отчасти, ние емигрирахме, не сме си тръгнали като бежанци, хиляди емигрират от Сърбия и от България и до днес, без война – емирирахме, защото родителите ми решиха, че ще живеем по-добре със сестра ми, брат ми още не беше роден. А аз като 7-8-годишен нямах думата по подобни въпроси. В начолото не беше лесно, защото живеех в ученически пансион – това е нещо обичайно в британската култура, но за едно сръбско момче бе необичайно да вижда родителите си един-два пъти месечно. Но след това свикнах и всичко беше наред…
– Разкажете ни, защо два пъти сменихте името си първо Джон Смит, после Ел Маестро, необичайно е, защо го направихте…
– Не беше Джон Смит, казах в едно интервю нещо като Джон Смит, типично британско име, но не беше Джон Смит
– А как се нарекохте?
– Не искам да казвам. Беше типично британско име като Том Джоунс или Джон Смит, но нито едно от тези две имена, беше друго. Не знам – все пак говорим за нещо, което се случи преди почти 20 години. Дадох едно интервю за Гардиън или Дейли Мейл, не помня, след като спечелих титлата в Словакия и говорихме за това и то не бе правилно разбрано в Сърбия и имаше много негативни реакции там след това. Мисля, че се промених много в последните 20 години. Това, което направих преди 20 години, не непременно ме определя какъв човек съм сега. В интервюто говорих как съм се чувствал тогава, не сега. Растях в Англия през 90-те, малко засрамен, че идвам от Сърбия, това казах в интервюто. Но също така казах и в онова интервю, повтарям го и сега – чувствам се засрамен сега, че съм се чувствал засрамен тогава, но наистина бях. Нямаше други югославяни около мен тогава. Бях в британски интернат с много негативни новини за Милошевич, за Сърбия по онова време. Не е моя работа да говоря дали той е бе добър или лош за Сърбия, но във Великобритания той бе представян като нещо като Садам Хюсеин – Милошевич бе същият. Не бях ходил до Сърбия от много години, чувствах се британец, не ми харесваше да имам тази типична сръбска фамилия, така че я промених.
– И след това станахте Ел Маестро – Ел Маестро на какво сте. Майсторът на какво сте…
– След това като тийнейджър – имах това британско име, вече мисля, че имах и британски паспорт също така, но дълбоко в сърцето си знаех, че не съм 100-процентов британец. Така че се чувствах странно да се разхождам с това британско име. Затова и го промених на Ел Маестро, но не след дълго осъзнах, че не е най-интелигентното нещо, което съм правил. Защото беше смешно и странно, но тази фамилия остана и след като напуснах Англия и отидох в Австрия, Испания и Германия – вече не ми пукаше. Не исках да си сменям името за трети път. Вече бях пораснал, а за един възрастен е по-трудно да смени името си. Защото оставяш нещо след себе си в живота си. Вече не ставаше въпрос само за личната карта или паспорта. Купуваш си къща, кола, много документи трябва да се преиздадат, ако си смениш името. Сега децата ми имат същата фамилия, така че и занапред ще оставя фамилията си така, без да я пипам повече.
– Как решихте да се занимавате с футбол, кога решихте, че ще бъдете треньор по футбол, явно в много ранна възраст?
– Не съм планирал още от малък да стана треньор. Просто наистина обичах футбола, докато растях. Това не е нещо специално – милиони го обичат. Исках да бъда част от този голям цирк, обичах го – докато растях и ходех на училище, буквално живеех за всяка сряда, когато гледах Шампионската лига и за съботите и неделите, когато бе ред на Висшата лига. Исках да бъда част от това, но не бях достатъчно добър, за да играя. Бях или всъщност съм истински щастливец, че идвам от семейство, където никога не съм имал екзистенциални проблеми, ако ме разбирате. Винаги съм имал къде да живея и така нататък. Имах възможност да преследвам мечтите си, така ще го кажа. Никога не съм се сблъсквал с тежките реалности на живота. Не трябваше да работя от малък, за да си изкарвам прехраната, това имам предвид… Правех това, което обичам и година след година се доближавах до тази треньорска кариера, която имам сега.
– За да сте успешен на толкова ранна треньорска възраст, явно сте различен – дори и само към името да погледнем, е различно – чувствате ли се различен като треньор?
– Може би съм по-различен тук, защото не съм българин. Идвам от различна култура и от различен начин, по който съм възпитаван за разбиранията ми във футбола… Прекарах по-голямата част от кариерата ми в Германия, така че определено е различно в известна степен, но ако работех, не знам, например във втора дивизия на Германия, мнозина щяха да кажат, че съм един типичен треньор, повечето от момчетата там са млади и страстни към работата си като мен. Има дори по-млади от мен треньори, които работят в Бундеслигата, така че там не е странно, изобщо дори.
– Да, но вие сте на 35, шампион сте на Словакия, а тук сте начело на отбор, който е на първото място в България. Добра кариера досега за 35-годишен...
– Да, но ако искаш да си треньор на ЦСКА – а ЦСКА има внушителна фенска маса тук в България трябва да си подготвен. Това е клубът най-големите традиции в историята – със сигурност трябва да си направил нещо, за да дойдеш на подобно място. Не идваш случайно тук – а ако искаш да отидеш някъде на още по-голямо място от ЦСКА, тук трябва да направиш нещо специално. Така работи футболът, така че ако не бях шампион в Словакия, не мисля, че господин Ганчев щеше да ми се обади през лятото. Така че така се случват нещата.
– Май не обичате много сравненията с Гуардиола прав ли съм, нещо общо между вас, освен прическата…?
– Не познавам треньор като Гуардиола. Както всеки обаче обичам да гледам големите мачове. Гледаш, опитваш се да откраднеш нещо тук-там. Но всякакви сравнения са ненужни… Вие мислите ли, че сте новият Дейвид Летърман
– Не, може би един ден
– Един ден, може би, но сега сме двамата тук в София и сме далеч от това
– Разкажете ни за периода ви в Шалке, как станахте помощник-треньор там и това ли бе големият старт за вас, бяхте на 22-23, как се случи…
– Да, беше фантастично.
– Как се случи?
– Какво всичко във футбола. Качество и малко късмет. Също както дойдох тук или както съм бил и на другите места, където ме е отвела работата ми. Бях достатъчно добър, за да свърша тази работа тогава, но серия от щастливи събития и обстоятелства. Хората, които срещнах, срещите, на които бях, там бяха и други важни хора. Те бяха впечатлени от мен и ми дадоха шанс. Да останеш там обаче ти трябва класа, защото по онова време в Германия бе различно и странно. Защото това време бе преди времето на Нагелсман и Тедеску и останалите млади треньори – беше по-различна генерация и беше много странно, че един 23-годишен може да бъде помощник-треньор в Шалке. Но бе фантастично време за мен – даде ми начален тласък на кариерата. Беше много интересно време – имахме невероятни играчи и като цяло бяхме успешни, въпреки че не спечелихме Буднеслигата, за жалост. Но бяха наистина превъзходни две години от живота ми. Шалке винаги ще има специално място в сърцето ми.
– Спечелихте обаче титлата в Словакия. Тази бе първата ви работа като старши треньор – имахте ли съмнения – дали ще бъда успешен, дали ще взимам правилните решения. Защото не ви трябваше много време да се покажете в Словакия.
– Не съм имал съмнения, че ще имам някакъв успех. Със сигурност бях по-добър от останалите, които работеха там и бях уверен, че ще имам добър сезон като за старт на треньорската ми кариера. Не съм очаквал да спечеля Лигата, защото отидох в отбор, който обичайно не печели титлата. Тимът не бе печилил титлата от половин век, така че не мислех за това. Не мислех, че това е възможно, поне не и в първата ми година. Отидох там, надявайки се да свърша добра работа, може би да завършим в Топ 3, да покажа някакво постоянство, солидни резултати, може би интересен стил на игра. Да прекарам две-три години там, да натрупам опит и след това да се преместя в по-голям отбор. Но както се случи – всичко се получи през тази година. Имахме добри играчи, започнахме много добре, яхнахме тази еуфорична вълна и продължихме сезона така, за да го завършим, творейки история. Бях там само една година, но там никога няма да ме забравят, аз също няма да ги забравя.
Когато дойдохте тук в България – тук има много негативизъм, предполагам сте го усетили – може би на следващия или по-следващите ден имаше материали в медиите, в които се говореше за корупцията в словашкия футбол, че много от мачовете на Спартак са били уговорени, какво можете да кажете за това. Имало ли е нещо такова в годината ви в Словакия, защото всичко това се случи само ден-два след пристигането ви…
– Не… знаете ли, причината всеки да иска да работи в Англия, Германия, Испания е, че там само играеш футбол, говориш за футболни неща… Това идва от Сърбия, оттук в България, дори отчасти и от Словакия, това е част от футболната култура – в тези страни всеки мисли, че има нещо нередно, нещо уговорено, това е част от всекидневната култура също така. Ние сърбите, вие българите мислим, че всички политици са корумпирани, че всичко бизнесмени са престъпници, всичко е уговорено и наредено срещу нас, че причината да се провалим в нещо, не е защото не сме добри в него, а защото някой друг е имал нечестно предимство. И това е трудно да бъде променено. Реалистично дори е глупаво да говорим за това, странно е как Спартак Търнава са имали тази огромна сила да влияят на съдиите, на останалите отбори – защо обаче това се случи точно в годината, в която аз бях там, а не в който и да било момент в последните 50 години и защо те не правят това през този сезон. Може и да е глупав аргумент, но трябва да разберете, че всеки път когато има подобна сензация, на подобно ниво – представете си ако в България не Лудогорец, не ЦСКА, не Левски, а някой друг отбор стане шампион – някой, който никой не е мислил, че е дори теоритично възможно да е на върха, успее – големите отбори ще трябва да кажат нещо, да потърсят някакво извинение. А и като цяло след онази публикация, не помня историята да е имала продължение, къде са сега тези хора…
– Казахте преди малко, че когато сте отишъл в Словакия, сте се чувствал за по-добър от останалите треньори, смятате ли се за по-добър от останалите треньори тук в България?
– По-добър от някой от тях със сигурност. Но в същото време имам огромен респект към много от треньорите, които работят тук. Трудно е да се каже, мисля, че имам едно очедивно предимство, защото съм видял футбола от най-високо ниво и то от първа ръка. Не само по телевизията, но бях там и то не за няколко седмици, а за 10 години. И това е със сигурност предимство. От друга страна – аз съм старши треньор от малко повече от година, докато тези мъже са в професията от десетилетия, а това означава много, не е за пренебрегване. Така е трудно да се каже кой е по-добър или по-лош – със сигурност сме различни. Ако си в една лига от много години, десетилетия, това също е предимство срещу някой, който е нов. И това не е лесно място да се работи – тук в България. Някои неща са наистина трудни за разбиране.
– Какви неща?
– Например, гледайки отстрани… Не искам да ме разберете погрешно. Имам огромен респект към господин Стоянович, аз съм фен на Цървена звезда и той ме направи много щастлив в годината, в която спечели титлата. Но гледайки отстрани, например, бившият наставник на Левски, е най-голямото име, което е идвало тук в България в последните 10 или 20 години. Треньор с невероятна биография. И след една година тук – точно по времето, когато аз дойдох, дори не знаех, че той работи тук, нямах идея дали се справя добре или не, след една година, ако слушате какво говорят хората или четете какво се пише за него, ще решите, че е един най-лошите треньори на света. А става въпрос за човек, който има над 200 мача в Серия А в Италия. Човек, който е печелил трофеи там. И ако България може да превърне Делио Роси в най-слабия треньор на света в рамките на 12 месеца, то представете си какво може да направят хората с някой като мен.
