-
-
Втородивизионният Астън Вила зарадва феновете си с чисто нова клубна продукция, наречена „Иконите”. Тя ще съдържа серия от пространни интервюта с едни от най-заслужилите играчи на бирмингамския клуб, а голямата чест с пилотния епизод се падна не на кого да е, а на бившия ни национал Стилиян Петров.
Харизматичният Стенли премина съвсем честно и понякога до болка откровено през серия от теми, които разкриха в пълна степен как се чувства за онези 7 години (между 2006 и 2013), които той прекарана „Вила Парк”. Бившият футболист на ЦСКА разкри любопитни детайли как точно се е случил трансфера от Селтик, какво е значело за него да бъде избран за капитан на „виланите”, но също така и колко точно е бил засегнат от отказа на клуба да му предложи контракт след спечелената битка с левкемията и проведената лятна подготовка
„Главната ми емоция беше това, че преминавах в голям клуб. Това е нещо, от което не можеш да избягаш. Да дойда в Англия и да играя в Астън Вила беше страхотно. Знаех историята на клуба, знаех що за велик клуб е това, а идвах в него от друг такъв тим (визира Селтик – б.р.), който също е ставал европейски шампион. Когато осъществиш такъв трансфер, знаеш какво очакват феновете от теб, знаеш точно какъв стандарт на представяне се очаква от теб.”
„Трансферът беше малко странен. Всъщност бях на път да подпиша с Портсмут, където мениджър беше Хари Реднап. Спомнян си, че всичко се случи два дни преди мач на националния отбор. Аз бях на път, а в този момент Мартин О’Нийл, който беше мениджър на Астън Вила, е сключил сделка със Селтик. Те платиха по-висока цена в сравнение с Портсмут. Аз получих обаждане рано сутринта, за да ми кажат, че преговорите ще ги водя с Вила вместо с Портсмут. Аз проведох кратък разговор с Хари Реднап, който ми обясни, че нищо вече не зависи от него, тъй като Вила е платил повече пари, а те не могат да си позволят такава сума.”
„Преговорите с Вила помня, че продължиха до 3 и половина сутринта. Стана бързичко и неочаквано, но пък беше добре, че направих този избор.
„С Мартин О’Нийл бях работил 5 години в Селтик. Познавах го като мениджър, знаех какви са изискванията му, какво очаква от играчите. В Селтик имахме много успешен период заедно, както и много добър отбор. Когато офертата дойде, а аз разбрах за силния интерес на Астън Вила и О’Нийл, аз го попитах какво иска да постигне. Той ми отговори: „Искам да изградя отбор, който да се бори за място в европейските клубни турнири, да носи радост на феновете. Аз искам да бъда успешен мениджър тук и желая ти да бъдеш част от всичко това. Предстоят ни трудни сезон или два. Дай ми малко време и аз ще ти покажа в каква посока ще поемем.” Това ми беше напълно достатъчно. Вече доста време бях играл за Селтик, беше време за промяна, да се подложа на предизвикателството „Висша лига на Англия”.
Дебютът срещу Уест Хем, трудностите и новата роля на терена…
„Тъкмо се бях върнал от лагер на националния отбор, затова успях да тренирам само веднъж с момчетата, а после отпътувахме към Лондон. Мисля, че стана страхотен мач. Играхме много добре, бяхме отлично организирани. Изправихме се срещу много силен отбор на Уест Хем. Самият аз също се представих добре, мисля, че пропуснах два шанса. Страхотен дебют. Помня, че всички говореха за това и ми чертаеха големи неща. После обаче последва голям срив във формата ми, но това са моменти, които само те правят по-силен.”
„Да, О’Нийл промени ролята ми на терена. Точно това имаше предвид за трънливия път. Той започна да привлича млади играчи, а доста от футболистите се разделяха с клуба. Опитахме да намерим баланса в отбора. След 10 мача успях да отбележа и първия си гол, беше срещу Шефилд. Постигнах няколко асистенции, а изведнъж трябваше да мина на крилото, да играя отдясно. За мен беше много трудно заради интензитета на Висшата лига. Крайните защитници са силни и бързи, затова ми беше много трудно. За мен обаче беше много важно да бъда част от отбора. Това доведе до големия спад при мен. После обаче в отбора пристигнаха хора като Ашли Йънг и Стюърт Даунинг, които можеха да играят по-добре на тази позиция, а пък Гарет Бари беше страхотен като вътрешен халф. Найджъл Рио-Кокър също дойде и започна да играе. На мен ми беше трудно да си върна мястото в състава. Мартин О’Нийл разполагаше с по-добри играчи, по-силни играчи, които бяха гладни и готови да печелят мачове за него. Това беше нормално, една съвсем обичайна ситуация в рамките на футболния клуб.”
„Отне ми 4 или 5 месеца, в които не играех, а феновете ме притискаха, защото имаше много очаквания към мен. Помня, че О’Нийл ми каза, че ако не се справя, ще се види принуден да ме преотстъпи в тим от Лига 2 (четвъртото ниво на английския футбол – б.р). Нямах представа дали се шегува или е сериозен. Обаче си струваше да ме почака. Трябваше да се адаптирам в една нова роля, защото Мартин имаше невероятни играчи, с които да атакува, знаете – Ашли Йънг и Стюърт Даунинг, Габриел Агбонлахор, Джон Карю. Страхотни футболисти, които придадоха ново измерение. Моята позиция се промени тотално, но това не беше ново за мен, защото играех на същия пост за националния си отбор. Знаех всичко от А до Я. Знаех, какво се изисква от мен, знаех също така, че няма да съм същият играч, който бях в Селтик, а това щеше да промени очакванията към мен. Трябваше да се адаптирам, трябваше да бъда част от баланса в този отбор, да се уверя, че ще си върша работата, а тя ще е от полза на отбора.”
Онзи гол от центъра срещу Дарби Каунти…
„По онова време нямах право да бъда по-близо до вратата, така че трябваше да импровизирам. Такива неща не ти се случват много често като играч – да ти се открие възможност да направиш подобен прехвърлящ удар. Това е просто инстинкт. Ако някой ви каже, че се е упражнявал в това – не го е правил. Във футбола ги има тези луди мигове, в които грабваш своя шанс и отбелязваш гол, а накрая хората говорят за това дори след много години.”
„Онзи отбор на Астън Вила беше много добър. Имахме невероятен отборен дух, борехме се един за друг, познавахме се отлично и знаехме колко е важен колективът. Никой не мрънкаше, когато не играеше, а залягаше здраво в тренировките. Помня, че в един от сезоните при 20 оставащи кръга бяхме на 11 точки пред Арсенал. Имахме страхотна атмосфера в отбора, играехме добре, нямахме спиране. Другите ги беше страх от нас, а после не бяхме в състояние да спечелим мач в продължение на 2 месеца. Има ги тези неща във футбола. Но имахме този манталитет на победители. Бяхме задружни, знаехме, че сме добри и бяхме наясно, че специално на „Вила Парк” другите тимове ги е страх от нос. Дори големите като Челси и Манчестър Юнайтед. Те знаеха, че има защо да се тревожат, че трябва играят на върха на възможностите си, за да ни победят. Един мениджър може само да се гордее, че разполага с такъв отбор.”
Партньорството с Гарет Бари…
„Той познаваше футбола и своята позиция отначало докрай. Той е много умен, футболният му мозък е неповторим: знае кога да забави играта, кога да ускори темпото, знае как да контролира мача. Не е от най-бързите играчи, но е един от най-умните. Не се срещат много често такива футболисти. Аз и той се разбирахме. Аз знаех какво се изисква от мен – че трябва да изнасям топката малко по-бързо, а и познавахме съотборниците си. Само след два паса помежду ни всеки знаеше какво да очаква. Трудно е да намериш такова партньорство във футбола, а ето че аз го открих при Гари. Обожавах да играя с него.”
„Ако трябва да избера един-единствен мач на Астън Вила? Дербито на Бирмингам, което спечелихме с 5:1. Атмосферата беше наелектризираща, напрежението беше огромно. Ние играехме наистина добре. Влязохме в мача и сетне просто не погледнахме назад. Вкарахме първи, втори, трети, четвърти, пети гол, а момчетата се наслаждаваха, феновете – също.”
„Разбира се, че ги има и разочарованията. Турнирите са за това – да се печелят купи и медали. Футболът е за това. Всеки футболист иска да печели трофеи, а феновете се гордеят. Ние не успяхме в тази мисия. Това е и моето основно разочарование, защото имахме страхотен отбор, знаехме как да печелим мачове, но просто не го направихме. Разочарован съм, че не спечелихме нищо. А, не, спечелихме Peace Cup (приятелски турнир – б.р.). Ето, имаме трофей. Взехме го този.”
Оттеглянето на Мартин Лаурсен от футбола през 2009 година отвори пътя пред Стенли да се натовари с нова отговорност.
„Да бъда капитан на Астън Вила ме направи горд като футболист и човек. Да си капитан е нещо много специално. Аз винаги съм се отнасял много сериозно към тази роля. Един капитан е като асистент-треньор, но на терена. Понякога трябва да действаш, да вземаш решения. В името на отбора в някои случаи трябва да жертваш своята игра, за да помагаш на останалите. Трябва да си добър съотборник, да разбираш. Това е много важно, а за мен беше чест да бъда капитан на Вила. Мисля, че се справих по възможно най-добрия начин с отговорността. Смятам, че се държах достойно като за голям клуб като Астън Вила. Това да съм капитан на Вила го ценя много високо.”
Когато идва редът на битката с левкемията…
„Подкрепата на Астън Вила беше невероятна. Да имаш подкрепата на цял един клуб, на феновете беше невероятно. Те и до днес ме подкрепят, винаги ще са зад мен, което е страхотно. Това показва какво си значел за клуба и колко много си постигнал като играч. Това беше един страхотен пример. Феновете на Вила винаги са били изумителни към мен. Всички играчи в клуба – също.”
„Оценявам този дълъг път, който извървях. Когато надмогнеш подобно заболяване, разбираш колко привилегирован си за това, че си все още жив. Наистина се наслаждавам на малките неща в живота – дребните усмивки, как растат децата ми, радвам се на съпругата ми, която мога да виждам всеки ден. Генерално се наслаждавам на живота, защото имах своите мрачни и тежки мигове. Винаги съм се радвал на подкрепа. Куражът и надеждата, които хората ми дадоха, ми помогнаха да премина през всичко.”
Болезненият край на лятната подготовка с отбора през 2016-а година…
„Това е много болезнена тема, за която да говоря. Хората не го разбират, но аз обожавам футбола. От най-ранна възраст съм искал да играя футбол. Когато си се подготвил да приключиш с играта и кажеш „стоп”, това е страхотно. Вече си го решил и знаеш, че идва. Но когато това ти е отнето, става много трудно. Не можех да го приема.”
„За мен завръщането във футбола не беше просто да играя отново. Знаех колко трудна беше битката с рака. Главната причина да се върна и да играя беше, за да покажа на хората, че ракът е отминала история, много назад във времето. Да им покажа, че има път назад и че човек може да се възстанови и да играе отново. Хората обаче не го разбраха.”
„Да участвам в онази лятна подготовка ми костваше много. Нека не забравяме, че когато играех, тежах около 84-85 килограма. Когато реших, че бих опитал отново с Астън Вила, тежах 139 килограма. В период от година и половина трябваше да работя с личен треньор, за да се приведа в тегло, което би ми позволило да направя лятна подготовка. Знаете ли? Не съм пропуснал един ден тренировки, не съм пропуснал една секунда. Много хора не знаят това.”
„В беговите ми групи имаше момчета като Габриел Агбонлахор, които ме бутаха отзад, за да ми помогнат да завърша упражненията. Не съм спирал. Когато от клуба ми казаха, че няма да ми направят предложение, се почувствах сякаш прося да получа договор. Това нарани жестоко. Оттам просто ми казаха, че няма да ми предложат нищо. Имах толкова много въпроси да задам – как, защо… Но просто вече се бях уморил да се боря. Те не проумяха голямата картина. Пред себе си имах някои оферти от тимове в Чемпиншип, Лига 1. Аз исках да приключа тук. Исках да покажа на хората, че (болестта) се случи тук и ще приключа тук. Не стана така. Заболя ме, да, но вече съм го преодолял. Просто го оставяш назад и продължаваш напред”
Какво значи Астън Вила за Стилиян Петров?
„Семейство, подкрепа, желание за победа и борба. Феновете все още ги имат. Те заслужават клубът да се върне там, където му е мястото. Сигурен съм, че това ще се случи.”
