-
-
За пореден път във вторник вечерта се показаха нагледно и накуп всички издайнически знаци.
Жозе Моуриньо се обърна с отвращение към привържениците на своя отбор с поглед в стил „Виждате ли какво имам предвид?”, след като Маркъс Рашфорд пропусна рано чисто голово положение. Накрая отмести фокуса на камерите от празнуването на решаващия гол на Маруан Фелаини към себе си, показвайки своя версия на траш метъл сцена край тъчлинията. А когато пред лицето му се появи най-бързият микрофон, първата му мисъл бе не да похвали своите играчи и да благодари на феновете, а да надуе тромпета за това какъв гений е, посочвайки, че никога не е пропускал да се класира за елиминационните етапи на Шампионската лига.
Всичко това са поредните доказателства, че този клуб има за мениджър болен човек, страдащ от откритото миналата седмица от „Ню Йорк Поуст” заболяване: Синдром на имитиране на Тръмп. Работата е обаче там, че тези симптоми са демонстрирани от португалеца вече от толкова отдавна, че може да се спори дали всъщност Тръмп не страда от Синдром на имитиране на Моуриньо.
И двамата са изпълнени с такава любов към самите себе си, която дори и Нарцис не би могъл да доближи; и двамата се захранват от теории на конспирациите и изкривяват истината, като вярват, че фактите съществуват само ако са обърнати в тяхна полза.
И на двамата им потъват гемиите, когато не са в центъра на вниманието; и двамата принизяват и най-мекия си критик; и двамата са вманиачени от съперниците си и презират враждебно настроените към тях журналисти, като в същото време знаят как да използват дружелюбно настроените.
И двамата са самотници с малцина близки приятели; грубияни, които са готови да жертват почтени свои колеги. И двамата се обрисуват като аутсайдери и мятат гранати към елитите, когато са били родени богати и техните успешни бащи са им дали здраво рамо на старта на кариерите им, в които после са напреднали.
Което ни води към най-пресните опити на Моуриньо да отклони вниманието от своите собствени грешки – телевизионно интервю с легендарния Христо Стоичков, в което принизява манталитета на свои млади възпитаници като Рашфорд, Антони Марсиал, Джеси Лингард и Люк Шоу.
„Ние навремето бяхме повече мъже. Бяхме по-зрели. Бяхме по-подготвени за живота. Бяхме по-малко защитени. Нашите деца са по-разглезени, отколкото бяхме ние от нашите родители”, каза той на Стоичков и твърдеше убедено, че тяхното гладно поколение е имало повече топки.
Същото усещане се прокрадна в думите му и след нулевото равенство на Юнайтед с Кристъл Палас в събота на „Олд Трафърд”, а това е лицемерие на нивото на онова на Тръмп, когато казва на бедстващите мигранти и на бедните чернокожи младежи, че техните проблеми всъщност не са нищо особено, след като е изкарал целия си живот в глезене и охолство.
Ето как през 2007 г. днес високо цененият футболен автор Саймън Купър обобщи детството на Моуриньо: „Като малък той живял в имението на чичото на баща си, магнат в производството на консерви от сардини. Играел футбол със слуга и учел в частни училища, като по този начин избягал от ужасното образование, запазено за повечето португалци. Именно там научил езиците, които после му изковаха кариерата.”
Също както от Тръмп, който израсна богат и по някаква „магия” успя да избегне наборната служба във Виетнамската война, никой млад човек от работническата класа не се нуждае от съвети за живота от Моуриньо. За съжаление, също като при Тръмп, тази неудобна истина няма да бъде призната от него, а ще бъде принизена като фалшива новина.
Пък и Юнайтед спечели последния си мач, така че, досущ като в Републиканска Америка, всичко е мед и масло. Плащащите на португалеца негови господари от Флорида нямат никакъв апетит да го сменят, докато паричният поток не спира, макар и да знаят с кого биха го заменили. На многая лета!
Както е и с невъзможния за изпускане филм на ужасите във Вашингтон, прожектираният на „Олд Трафърд” привлича зрителите като магнит благодарение и на нецензурираните непрекъснати атаки в медиите от клубни легенди като Пол Скоулс.
Малцина неутрални фенове ще да изпитват съжаление към тези на Юнайтед след всичките прежни години на горда слава. Трудно е обаче да не съчувстваш на онези млади играчи на отбора, чиито нерви изглеждат напълно сринати заради вечните изтъркани словесни атаки, служещи само на отправящия ги егоманиак на средна възраст.
Може би тези момчета трябва да „заболеят” малко от Синдром на имитиране на NFL и да застанат на коляно преди следващия си мач.
Браян Рийд, „Дейли Мирър”
