-
-
Странен казус е собствеността на футболни клубове у нас. На хартия те са акционерни дружества с някакъв капитал, на практика обаче почти всички са губещи предприятия, които се поддържат с най-различни форми на дотации. Но дори и поставеният над чертата Лудогорец, който има огромен за нашите стандарти бюджет, трудно ще бъде капитализиран по нормалния пазарен принцип. Като историческо развитие
българският футбол не успява
да направи прехода от държавна издръжка към частна собственост. Това е повече от видимо, при положение че при нас съществува единственият футболен клуб със собственик държавно предприятие. Поне в Европейския съюз с неговите твърди правила подобен прецедент няма. И познайте колко му е необходим на едно държавно предприятие футболен клуб?! Долу-горе същата е ситуацията с четири-пет клуба в елита, които изцяло зависят от благосъстоянието на общините, които са им поели основна част от издръжката.
Но крушката си има опашка и за това „добро“ състояние на българския футбол си има обективна причина. През 90-те години имаше засилен интерес към собствеността на футболните клубове. Новобогаташите масово се снабдяваха с футболен клуб като украшение на бизнеса. Нещо като колата, жената, ресторанта… Така повечето ни
футболни марки станаха
притежание на строителите на съвременна България, но не по Симеон Радев. Благодарение на тяхното управление на бизнеса в момента почти няма клуб, който да е в юридическия вид, в който те са го поели. Това дори на никого не прави впечатление и дори споровете са банални. Важно е кой припознава публиката за свой отбор, а не какво точно преобразуване се е случило и кога. Българските фе-нове, общо взето, претръпнаха на тема приемственост. Щом са на стадиона, значи всичко е наред.
Та обратно към 90-те, когато собствениците носеха колоритни имена като Чомбе, Кеби, Ганди, Коце Маца и така нататък. Естествено, големите имена отидоха при най-богатите българи, лошото е, че доста от тях пък отидоха в небитието. Но големи или малки, собствениците не превърнаха футболните си клубове в стабилни предприятия. Всички те се защитаваха с приказката, че дават пари и който иска да ги смени в харчовете, веднага да заповяда. В интерес на истината много пари се наляха в бъчва с пробито дъно, но това не е оправдание за постигнатото. А то към днешна дата може да бъде наречено
Само с една дума – колапс
футболът у нас е всичко друго, но не и нормален бизнес. И тези, които иначе правят много успешен бизнес в другия си живот, се примиряват с абсолютната невъзможност да го сторят и с футболните си клубове. Има отбори с мощни собственици, които обаче са ги оставили просто да живуркат. И единственото, което искат от преките изпълнители, е да ограничат щетите. И това им е напълно достатъчно, защото им е пределно ясно, че ако вдигнат нивото на амбициите си, ще влязат в такова блато, че ще им призлее.
Общо взето, живуркането в момента е цел на 80 процента от клубовете. Един е на върха с абсолютна хегемония през последните 7-8 години и около него щъкат със своите вечни претенции двата гранда Левски и ЦСКА-София. Засега поне опитите им да детронират зеления колос от Разград са напразни. Но разходите им в усилието да го сторят са огромни. В Борисовата градина се стремят към балансиране на приходите и разходите. Наскоро продадоха футболист за над 4 милиона евро и това донякъде оправдава инвестициите. На „Герена“ обаче нямат късмет да попаднат на нормален собственик и загубите се трупат лавинообразно. Сега и там се появи някаква светлина в тунела, свързана с името на човек с огромен мащаб. Но не е ясно все още до каква степен той ще наложи своите правила, а и въобще дали му се занимава с това!
Общо взето, грандовете са отделна тема. С тях се занимаваме ежедневно и заливаме аудиторията дори с най-малките подробности. Някак в миманса обаче остават другите клубове. Интересна тема например са футболните отбори, издържани със средствата на местния патриотизъм. В този материал няма да споменавам актуални имена, но повечето тимове от Северна България без излаз на морето са устроени на този принцип. Решително участие на общината и допълнителни приходи от местния бизнес. В техните управителни съвети могат да се видят имената на бизнесмени, което е една стара традиция, започнала от 90-те години, когато мажоритарният собственик привличаше към каузата своите приятели. Условно наречените „общински“ отбори се справят сравнително успешно и дават пример на други големи областни центрове да тръгнат по техния път. Повечето от тях плащат само на български футболисти и се простират спрямо късата си черга. Два фактора обаче са против тях,
не могат да разчитат на суми от трансфери и на приходи от публика
В градове като Велико Търново, Враца, Русе има все още някаква критична маса, която ходи на мач, но тя е в пъти по-малко в сравнение с преди 25 или 30 години. А и да не забравя, през есента има местни избори и всяка промяна може да бъде фатална за футбола в града. Мога да изброя Бургас, Каварна, Сливен като примери за внезапен обрат със смъртоносни последици за футбола.
Принципът на собственост обаче е доста разнообразен. Все още има и стопроцентови собственици от стария тип, които трудно издържат отборите, но за сметка на това са много словоохотливи по медиите. Всъщност, ако трябва да бъда съвсем точен – той е само един в елитната група. Но има и няколко в Б група.
И последната група, може би най-модерната, е тази с така наречените назначени, изпратени или излъчени собственици. Това е странно, но доста актуално понятие, което обаче добре вирее по нашите ширини. Веригата държава – обществени поръчки – футбол добре се е приспособила в доста елитни футболни клубове, които почти изцяло формират бюджета си по този нестандартен начин. Този тип собственици са мълчаливи, дори предпазливи. Единствената им характеристика е лоялност. Те не дават интервюта и се крият в сенките. А и никой не ги търси, защото и журналистите си определят усилията спрямо ефекта. Но клубовете им съществуват и изглеждат обезопасени от процедура по несъстоятелност.
Но на фона на ширналото се безметежие имаме и един показателен пример, който в бъдеще може да предизвика верижна реакция. В Стара Загора, без да има подходящи условия, се пръкна втори клуб, който в момента е наричан с имена като „комедия“, „цирк“, „пародия“ и така нататък. И това не им попречи да направят равен на самия зелен фенер. Този клуб от Стара Загора има конкретен собственик, който едва ли вече свързва бъдещето си с футбола. Явно някъде нишката се е скъсала и притокът на свежи средства е секнал. Защото допреди две години всичко бе цветя и шампанско. Та ми се струва, че цялата гнила пирамида на българския клубен футбол ще рухне точно по този начин. Защото има един неоспорим факт – приходите на клубовете от продадени билети са 1 процент в бюджета им. Е, ако някой мисли, че това е нормално, значи просто футболът като игра се е превърнал в нещо напълно виртуално. Което не ще да е така, щом чуждите стадиони, които гледаме по телевизията, са препълнени.
Жаклин Михайлов/ „Тема спорт“
