-
-
Славният Ивайло Йорданов гостува в предаването „Код Спорт“ по TV+. Той е сред малцината български футболисти, които са със статут на легенда в чуждестранен клуб. Йорданов е един от големите любимци на феновете на Спортинг (Лисабон), като за десет години с екипа на „лъвовете“ успя да спечели всички клубни отличия в португалския футбол. Сърцатият играч бе сред героите, завоювали бронзовите медали от Мондиала в САЩ през 94-а. Участва още на Евро’96 и на световното първенство във Франция две години по-късно. За България записа 51 мача и 4 гола. Преди 18 години започна да гради кариера и като помощник-треньор. Първите стъпки направи във втория тим на Спортинг, а след това влезе в щаба на Христо Стоичков в националния отбор. Последователно работи в Литекс, Локомотив (Горна Оряховица) и Берое, а през миналата година стартира мисията си в младежкия ни национален тим.
– Здравей, Ивайло! Националният тим е тема номер 1 – селекцията на Петър Хубчев стартира евроквалификациите с две равенства срещу Черна гора и Косово. Какъв е коментарът ти за срещите в София и Прищина? Добър резултат ли са тези две спечелени точки?
– Мисля, че са добри резултатите с оглед на това, че не сме загубили двата мача. Имаше такава възможност, но и в двете срещи играчите показаха характер. Изравниха срещу Черна гора, а след това не успяха да задържат аванса срещу Косово, но за мен резултатите са положителни, защото знаем, че в днешно време отборите вървят много нагоре. Вече не са тези тимове, срещу които големите сили отиваха на екскурзии.
– Не смяташ ли, че при амбиция класиране на финали на европейско първенство би трябвало да стартираме с две победи?
– Не е много редно точно аз да говоря за националния отбор по простата причина, че си има старши треньор. Би трябвало той да отговори на този въпрос. Но нищо не се знае, защото можем да победим Черна гора там. Нищо не е загубено.
– И все пак според теб можем ли да търсим причина в двете равенства в контузиите на Десподов, Чочев…?
– Ние сме малка държава, която винаги е имала големи таланти. Липсата на един или друг състезател може да се окаже много голяма за националния отбор.
– Как подейства информацията в някои медии преди мача, че Петър Хубчев отива в Левски и напуска националния отбор? Нормално ли е да излиза такава информация?
– Категорично не! Който е пуснал тази информация, не му прави чест. Той работи срещу националния отбор. Не е редно да се пускат такива информации в деня на мача. Колкото и футболистите да са професионалисти, няма как да няма отражение.
– Защо винаги, който и да застане начело на „А“ отбора бива критикуван, че не е взел този или онзи играч? Сърдити са президенти, спортни директори, футболисти…
– Мисля, че това се случва само и единствено в България. Който и да е футболист не може да се сърди, че не е бил повикан. Значи трябва да работи повече, за да докаже, че има място в националния отбор, за да не даде никакъв шанс на селекционера да не го повика. Според мен не трябва да има сърдити, а хора, които да работят още повече, за да помогнат на българския национален отбор.
– Смяташ ли, че ни останаха шансове за класиране на европейските финали през 2020 г.?
– След като имаме математически шансове, аз вярвам!
– В момента си помощник-треньор в младежкия национален тим до 21 години. Записахте победа над Финландия и загуба срещу Северна Ирландия в Испания. Каква е твоята оценка за момчетата в тези два двубоя?
– Положителна е оценката. И в двата мача бяхме по-добрият отбор. Една нелепа грешка в първата среща ни костваше 0:1. Никога не съм се съмнявал, че отборите от Острова играят футбол, който не е с лягане, викане на доктори и бавене на времето. За пръв път видях отбор, който да лежи второто полувреме и да бави времето. Колкото и странно да звучи, беше факт. Наистина играха много добре момчетата. Справиха се добре, но има какво да надграждаме.
– А какъв отбор е Финландия?
– Играят повече силов футбол всички отбори от този регион. Но бяхме като едно цяло и заслужено спечелихме. Имахме възможности да запишем по-изразителна победа. Уви, не успяхме. Да се надяваме, че в следващите мачове ще успеем да си вкараме създадените положения.
– По-научени играчи ли са вече футболистите от северните страни? Спомням си, че заедно сме наблюдавали каква педантичност демонстрираха националите на Исландия и ето че пробиха на две големи първенства. Отбори като Финландия, Исландия, Северна Ирландия по-научени ли са от нас?
– Не искам да влизам в тази тема, защото е много обширна и няма да ни стигне времето. Първо всичко тръгва от клубовете. В националния отбор няма как за една седмица да научиш играчите. Да, може да ги подредим, да кажем как искаме да играят, но една седмица е много кратко време, за да се направи това нещо. Първо трябва да бъдат научени от клубовете и след това ние само да използваме наученото.
– А не сме ли изостанали твърде много? Видя действителността в няколко клуба – Литекс, Локомотив (Горна Оряховица) и Берое…
– Не искам да коментирам тази тема. Мисля, че не е редно от моя страна.
– А виждаш ли потенциал в някои от младежките национали, на които скоро да може да се разчита и в мъжкия ни представителен тим?
– Това е нашата цел!
– Но не да запълват дупки, а наистина да се види, че този футболист има място и прави впечатление.
– Има доста качествени футболисти, въпросът е дали те искат да се развиват. Наистина България ражда много големи таланти. Но самите футболисти трябва да разберат, че не може само с талант. Трябва работа, работа и работа.
– На какво повече ще се зарадваш – на три попълнения от вашия отбор към мъжкия или на класиране?
– И на двете. Но ако можем да дадем и „свежа кръв“ на мъжкия тим, също ще бъда много щастлив.
– От какво се нуждае най-вече детско-юношеския ни футбол, за да има по-добри резултати? Говорело се е например да дойдат холандци и испанци и да направят система. България да се раздели на 6-8 области – да се работи по един и същи начин, да се събират треньорските кадри един път в седмицата в „Дома на футбола“. Обсъждат ли се такива перспективи?
– До мен не е стигнало това нещо. Не знам дали има такава идея. Мисля, че България има достатъчно добри треньори, които могат да свършат тази работа. Защо трябва да каним чужденци? Те не познават нашия манталитет, което може би е най-големият ни проблем.
– Можем ли да изплуваме отново, защото много хора са песимисти, че нашият футбол няма да си върне нивото в скоро време?
– Най-лесно е да критикуваме отстрани. Нека направим нещо, нека помогнем, за да се развие всичко това. А не само да стоим отстрани, да плюем и да казваме, че не става. Не е редно да се прави така.
– Какво искате да промените в младежкия национален отбор със старши треньора Александър Димитров?
– Не знам дали искам да променим или да направим това, което имаме като виждания за футбола в България и неговото развитие. Искаме да направим така, че играчите да повярват, че могат да излязат срещу всеки един отбор и да играят като равен с равен.
– Кои са положителните неща в българския футбол към днешна дата?
– Първенството е доста интересно, това е един от най-оспорваните шампионати в последните 7-8 години. Виждаме, че и Левски, и ЦСКА имат шансове за титлата, докато през миналите сезони Лудогорец имаше аванс от 15-16 точки и нямаше стигане. А сега Левски или ЦСКА имат шанс да развалят празника на Лудогорец.
– А терени, съблекални, осветление – тези неща подобриха ли се наистина реално?
– Подобрява се бавно, но Футболният съюз прави всичко възможно, защото знам и виждам как се действа, за да се подобри всичко не само на Националния стадион, а на всички арени, за да се играе качествен футбол.
– На какво се дължи хегемонията на Лудогорец през последните седем години?
– Може би на правилната политика от страна на ръководството на Лудогорец. Знаят точно какво и как да го направят.
– Идваме до спорния въпрос – българи или легионери? С чужденци се получава, но много хора искат български играчи. А реално клубът, ако иска да е в топ 3, трябва да използва и легионери. Твоето мнение?
– Аз съм „за“ българите, но също съм и „за“ чужденците, ако са по-добри от родните футболисти. А не да се купуват чужденци на килограм, които да спират развитието на българските играчи. Окей съм само, ако чужденецът е по-добър от местния играч.
– Както бяхте в Спортинг.
– Да, тогава трябваше да се тренира двойно повече и да се бориш два пъти повече, за да можеш да докажеш, че си по-добър от местните. Иначе изпадаш от влака и край. Навсякъде максима е, че при победа местните са добри, а при загуба чужденците са лошите.
– Защо треньорите трудно дават шанс на момчетата от школата? Защо не обичат да рискуват?
– Не знам, може би трябва да попитате тях. Но ако не рискуват и не слагат младите момчета, няма да разберат дали може да се развият или не. При смяната от младежки към мъжки футбол трябва да се види дали самият футболист може да издържи.
– Къде изчезват талантите в това време?
– Много време си задавам този въпрос и все още нямам отговор. Много сме добре до младежите и след това някъде се губим.
– Искам да те върна към Берое (Стара Загора). С Александър Димитров бяхте също тандем там. С какви чувства се разделихте? Доволен ли си от работата там? Какво не постигнахте от това, което искахте?
– Да, доволен съм. За първи път ще говоря на тази тема. Имахме уговорка с ръководството, че искаме да налагаме млади футболисти и българи. Имахме най-добрия старт в последните години за Берое – четири победи. Преминахме с български футболисти първия кръг на Лига Европа. Така че стартът беше много добър, но естествено за да искаме нещо повече, трябва да развиваме отбора. Опитахме се да го направим, но не ни дадоха време.
– Това е проблем за много български треньори – излиза, че който рискува, може да го изгонят.
– Де факто, да. Ние не рискувахме, е спазихме това, което се бяхме договорили. Искаха млади момчета, нов отбор да се прави и в един момент нямаш време за това нещо.
– Обиден ли си тръгна от Локомотив (Горна Оряховица)? Там беше спортен директор и цялата власт беше в теб.
– Не, никога не мога да си тръгна обиден от Локомотив (Горна Оряховица). Винаги ще казвам, че това е клубът, който ме изстреля към големия футбол!
– Защо тогава си тръгна?
– На първо време, защото ми свърши договорът. В Локомотив съм работил 24 часа от 25 възможни, не съм си виждал семейството, но това няма никакво значение. Имахме разни несъответствия с това, което ние искахме да направим и това, което ръководството иска. Когато изпадна отборът от „А“ група, имаше два варианта. Едното бе завръщане в елита, свързано с изключително много финансови средства. Другият вариант беше спасяване на клуба от фалит. Аз специално бях за втората възможност, защото това е един от малкото клубове в България, който никога не е фалирал. Мисля, че си свърших добре работата. Оставихме ги в „Б“ група. Оттам насетне хората след мен да мислят какво да направят с този отбор. Знаят, че съм насреща и винаги ще им помагам.
– Не трябва да крием, че имаше известно разочарование у теб. Дори някъде каза, че няма да се занимаваш повече с футбол.
– Във футбола всичко е временно и временното е най-постоянно.
– Сега не съжаляваш, че промени решението си.
– Не, защото смятам, че това е единственото нещо, което мога да правя добре. Не съм от хората, които разбират от политика или нещо друго.
– Замислял ли си се някога какви хора ръководят родния футбол на клубно ниво?
– Специално в отборите, през които съм минал, има хора, които в стремежа си да помагат, пречат повече.
– От кои треньори се учиш?
– От всичките ми треньори съм взел по нещо. Няма да ги споменавам, защото са много и са големи имена. От всички трябва да взимаме максимума.
– Боби Робсън ли е най-голямото име?
– Боби Робсън, Карлос Кейрош, който е два пъти световен шампион с младежите до 20 години. Беше треньор на Манчестър Юнайтед и Реал (Мадрид). Жозе Моуриньо, който е специален треньор.
– Тогава вярвал ли си, че от един преводач Моуриньо ще стане едно от светилата в треньорската професия?
– Ако бъда честен, тогава дори и не се замислях за това нещо. Такъв вариант просто не съществуваше.
– Как се държеше на тренировките тогава?
– Добре, превеждаше на Боби Робсън. Въобще не се бъркаше, но се виждаше, че иска да научи. Целта му не беше да бъде преводач на Робсън, а попиваше всичко от него. След това отиде заедно с него в Порто и в Барселона и започна голямата история.
– Не съжаляваш ли, че не остана в структурите на Спортинг (Лисабон)?
– Нали съм си балканец… С нищо не съжалявам за живота, който имам до момента. Може би ако имам възможността да се върна назад, ще направя по друг начин нещата, но не съжалявам за нищо. В Спортинг влязох в конфликт с един човек на голям ръководен пост, който в стремежа си да помага, повече пречи и така стана раздялата. За мен този клуб е институция, на която мога само да се кланям.
– Не си конфликтна личност, но някога изпускал ли си си нервите?
– Единствено с въпросния човек, защото не ми хареса начинът, по който станаха нещата и реагирах спонтанно. Не съжалявам за реакцията, все пак хората видяха, че бях прав. Минах си през съда, както е редно и се доказа, че аз съм бил правият, а не той.
– И 17 хиляди души на бенефиса ти, десет години след отказването ти.
– Може би щяха да бъдат и повече, но мачът беше в сряда, а следващият ден бе работен. Радвам се, че дойдоха тези хора.
– За никого не е тайна, че се отказа от активна състезателна дейност след като ти откриха множествена склероза. Колко години се бориш с нея?
– Септември месец ще станат 22 години.
– Какво си казваше през всичките тези години?
– Най-трудното беше в началото, защото не знаех нищо за тази болест. Мислех, че склерозата е за възрастни хора. Но в един момент се оказа, че не е точно така. Началото беше най-трудно, след това няма място за отстъпление. Или се бориш и живееш, или се оставяш и всичко свършва.
– Помагаш на много хора с това заболяване.
– Искам да им помагам още повече, но не зависи от мен. Това е една специфична болест, която е много коварна. Мога да помагам единствено с моя опит. Всеки случай е отделен, няма два еднакви.
– Кое ти дава сила в тази битка?
– Семейството, децата, родителите, приятелите. Макар че колкото по-малко се говори за тази болест, толкова по-добре за един болен. Но всъщност ние не сме болни, ние сме нормални хора. Носим го със себе си, то е хронично, но можем да правим абсолютно всичко. Ще си умрем с него, но не и от него.
– Запази ли приятелство от отбора на „четвъртите в света“? Знаем, че имаше и някои неприятни моменти между играчи, между съотборници…
– Мисля, че съм в прекрасни отношения с абсолютно всички. Никога не съм бил конфликтна личност и винаги съм искал с добро да се решават споровете.
– Мъчиш ли се да помагаш, когато има конфликти?
– Не взимам страна, но си имам мнение и държа на него.
– Синът ти Ивайло далеч или близо е до футбола?
– Това е другата болна тема. В момента тренира, но не съм от родителите, за които на всяка цена децата трябва да станат футболисти.
– А знаят ли, че е син на Ивайло Йорданов?
– Може би сбърках, че го кръстих Йорданов. Може би трябваше да е с друга фамилия, защото в България винаги започват да сравняват с родителите. За мен важното е да стане добър човек, да учи и ако иска да бъде футболист, няма проблем. Но не съм от тези, които го желаят на всяка цена, защото футболистите взимат много пари. Не съм такъв. Една от причините да има проблеми в българския футбол е и защото някои от родителите искат на всяка цена децата им да станат футболисти.
– Не е вратар синът ти, нали?
– Не. Вратарят не е футболист – да ме извиняват всички вратари.
– Какво още искаш да постигнеш във футбола?
– Сложен въпрос. Не знам – каквото дойде. По принцип не обичам да си правя планове без да сме питали отгоре.
