-
-
Станимир Стоилов винаги намира начин как да развълнува футболната общественост. Най-актуалният български футболен треньор не прави изключение и във втората част на интервюто си за предаването „Код Спорт“ по ТВ+.
– Мъри, защо се стигна до преждевременната ти раздяла с Казахстан? Много или малко бяха тези пет години, през които работи там?
– Както си и мислех, по-силният ми период беше в клубния футбол, защото там все пак имаш възможност да взимаш и чужденци. За мен тези години бяха предизвикателство, защото Астана беше нов отбор, на пет-шест години, който никога не беше ставал шампион, а направи добри резултати и в Европа. При първия ни разговор президентът на клуба ми каза: „Гледай, ако можем да минем първия кръг в Европа и да отстраним Пюник.“ Замислих се над това още преди спокойно да огледам отбора. Така се тръгна. Доволен съм. С националния отбор в Лига на нациите се опитах да наложа някакъв стил и начин на игра на базата на това, че много от играчите бяха от Астана и знаеха какво искам. Напуснах Астана около 1 март и на 15-20 март бяха първите контроли с националния тим. Успях да взема 8-9 човека от Астана, 3-4 от Кайрат и направих едно ядро от футболисти. Играеха футбол, който на мен ми харесваше. Тогава се представихме добре и в контролите като начин на игра. Не говоря за резултатите. Но от юни месец има един много тежък период за казахстанските футболисти. В първенството играят шестима чужденци и петима местни. А в евротурнирите водещите отбори имат право да използват осем чужденци. В този период останаха по един-двама основни играчи в отборите на Кайрат и Астана. Имаха изтеглени мачове през април и май и почти не играеха в първенството, а само в Европа, защото пътуванията са тежки. Футболистите бяха почти три месеца без солидна игрова практика и дойдоха в доста лошо физическо и психологическо състояние. Иначе се опитах да развия стила, който смятам, че може да донесе трайни успехи – да играеш равно и в атака, и в защита. Стилът отзад, пък напред каквото стане, видяхме, че не носи резултат. Но явно, че там нямахме чак такова ниво.
Не бях доволен от постигнатите резултати в Лига на нациите, но като игра и поведение на отбора бях изключително доволен. Мислех, че това е стъпка за бъдещето. Да оставим нещо добро на Казахстан. А и имаше разбиране в директния ми ръководител, който отговаряше за националните отбори. Подмладих изцяло националния тим. Играчите на по 31-32 години въобще не ги виках, а сложих такива между 18 и 23 години. Това беше голяма бомба. Сейдахмет, който вече е играч на Левски, го взех за първи път на 18 години и го пуснах да играе в националния отбор. Зайнутдинов, който сега отиде в Ростов, го взех в Астана на 19 години и го сложих в националния тим. Кайрат също има доста млади и талантливи играчи. Направихме един отбор, който имаше добър стил на игра, но трябваше малко да се доусъвършенства, защото играехме добре, но пропускахме хиляди положения. А от първата атака на противника или статично положение падаше гол и резултатът ставаше равен.
– От бившите ти съотборници в националния отбор – Борислав Михайлов, Йордан Лечков, Емил Костадинов някой търсил ли те е за съвет?
– Виждам президента от време на време като съм си в България, но не мисля, че можем да помогнем с кой знае какво. Много не ги обичам съветниците, защото и Римската империя, и Левски пропаднаха заради съветници. Като си съветник – даваш съвет, а не носиш никаква отговорност. Това е най-лошото нещо. Лошият съветник е по-опасен и от враг. Затова избягвам тази тема. С Боби Михайлов си говорим за футбол, но той също е много ангажиран, а аз не съм от хората, които досаждат.
– Как се раздели с Михайлов, Лечков и останалите? Остана ли приятел с тях?
– Абсолютно. Загубихме един мач, имаше негативизъм от страна на привържениците на ЦСКА върху мен, а не исках този негативизъм да се прехвърля върху федерацията и върху футболистите. Беше труден момент, накрая според мен не се получи резултатът, защото Бербатов се отказа от националния отбор точно по мое време. Най-тежкото беше да компенсираме отсъствието на голмайстора си. Това беше човекът, който реализираше положенията. А на този етап не можехме да го заместим с друг. Мартин Петров вече беше с проблемите с контузии. Довършихме предните квалификации с Мартин и Бербатов, а в новите бяхме без тях. На другите момчета тепърва им трябваше малко време. Като има негативизъм от страна на феновете, прецених, че е по-добре да си подам оставката, за да не отива това върху футболистите и върху Футболния съюз. За мен беше ясно, че не можем да се класираме. Но запазих прекрасни отношения. Когато съм си поставял задачите, едно от малкото неща, които не съм изпълнявал, е в националния отбор. Лично аз исках да се класираме, но не виждах как ще изпълня такава задача. Би трябвало вината да е основно в треньора. Иначе с другите клубове, с които съм работил, задачите, които са ми поставяли, съм ги изпълнявал. В това число и в Ботев, и в Литекс, и в Левски. В Ботев задачата беше да се класираме за евротурнирите.
– Как гледаш на генералните промени в Левски?
– Надявам се с добро око. За съжаление, в последните две години имаше големи надежди, явно и немалки разходи, а огромни, но никакви позитиви. Левски няма нито база, нито стадион, нито отбор.
– Но пък имаше един футболист, който взимаше 100 хиляди на месец…
– Да ви кажа честно, вече футбол без пари не става. Въпросът не е, че взима 100 хиляди. Ако играеше на нивото за тях, щях да съм доволен да взима и 200 хиляди. Но просто той играеше на ниво за 5 хиляди, а взимаше 100 хиляди. Привържениците, а предполагам и ръководителите са възлагали много на този футболист. Той имаше по два-три гола на сезона, при това срещу последните в класирането. А беше взет да решава големите мачове. Според мен нека парите са повече, но да се харчат така, че да отговарят на класата на играчите. Просто показаното от него не отговаряше на заплатата. Може би и това изнерви хората и затова беше продаден. Но пари трябва да се влагат. Който си мисли, че ще направим отбор или ще имаме някакви успехи без пари… Пътят без пари е с детско-юношеските школите, търпение и много сериозна работа. И пак няма гаранция, че нещо ще се случи. С парите е по-вероятно да стане това нещо.
Колкото до промяната на собствеността, всички гледаме с позитивизъм и с надежда. Но за мен Левски по най-бързия начин трябва да започне да строи собствен стадион и собствена база. Няма клуб в света, който да съществува без собствени стадион и база. Ако може да убедят собствениците или собственика на клуба да инвестира в база, това ще бъде може би най-значимото събитие и ще остави следа в клуба. Защото през последните 10 години след нашето напускане, единственото хубаво нещо, което се случи според мен е построяването на сектор „А“. Да, без козирка е, но наистина е прекрасен. В момента обаче стои изключително грозно и трябва по най-бързия начин да се направят и останалите сектори. Махаме нашата „Балкан действителност“ и гледаме нататък. Няма град, няма държава, няма отбор, който да няма модерен стадион. Това въобще не се коментира. Терените им за тренировка са три пъти по-хубави от тези, на които се играе футбол в България. Няма условия нито за фенове, нито за футболисти, нито за журналисти, за никого. В едни пущинаци-съблекални… Ако държавата мисли не само за футбола, но и за спорта, както построихме „Арена Армеец“, трябва да построим и национален стадион. Дали ще е на „Васил Левски“, дали ще е на „Раковски“. Там има място за зала за спортни игри, плувен басейн и един стадион. Може би ако клубовете нямат възможности да си построят индивидуален стадион, нека се ползва от водещите ни отбори на принципа на „Сан Сиро“. България вече трябваше да има четири-пет стадиона, ако искаме да имаме някакви претенции. А не да хвърляме пари за щяло и не щяло и да искаме да развиваме спорт.
– Най-важните уроци от българския футбол, които са ти за цял живот?
– Съдбата ми даде толкова много уроци в България, че не знам дали ще мога да извадя един най-важен. Най-важни са културните проблеми. Когато ги решим, ще решим и проблемите на футбола. Ако решим футболните културни проблеми, футболът ще изглежда по-добре. Наистина трябва да почнем да работим и да се учим. Мисля, че имаме проблеми в получаването на повиквателни на по-високо треньорско ниво, защото не сме достатъчно амбициозни и обучени. Друга причина – паспортът? Окей, приемам го. Уроците са хиляди. Дай Боже, да прозреят, че във футбола трябва да се инвестира в бъдещето, в кадрите. Защото ще става по-зле, а не по-добре, ако така продължаваме. И това поколение полека-лека излиза, но трудно се виждат едно-две зрънца. Твърде малко са, за да видиш бъдещето. Истината е да се обърне сериозно внимание в работата с децата и с младите. Естествено, че зависи и от тях, но според мен там битката ще е жестока, за да променим мисленето на младите хора. Те са по-различни от нас, мислят по по-различен начин. Те няма да могат да поемат нашето лишение, което ние сме поемали като спортисти – дисциплината, хилядите уроци от нашите възпитатели, учители, треньори, а и от живота. А сега трябва да търсиш баланса между дисциплината и погалването.
Вижда се какво става във футбола – там има милиони, милиарди, а тук говорим за… Ако се доближим до там, цялата държава ще се вдигне. Ако имаш един мач от световното тук, това са 40-50 хиляди човека само да спят, да ядат и да ползват транспорта тук, веднага влизат милиони в държавата. Трябва сериозно да помислим и наистина да отделим малко пари за спорта. Виждам, че се правят зали, стараят се, но няма жизненонеобходими стадиони. Националният отбор няма къде да играе. „Васил Левски“ вече е отживелица.
