-
-
Нападателят на Етър (Велико Търново) Иван Стоянов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е сред най-опитните състезатели в родния шампионат, като част от кариерата му премина в ЦСКА и Лудогорец. Именно с екипа на „орлите“ постигна най-големите си успехи – две титли, купа и суперкупа на България. В чужбина стигна до втория състав на Щутгарт и до руския Алания. Въпреки че Стоянов е на 35 години, все още не мисли за край на състезателната си кариера.
– Здравей, Иване! Започваш трети сезон в Етър, а единствено в родния Сливен си се задържал по-дълго. С какво толкова те впечатли „болярския“ клуб?
– Наистина много хубави години за мен. Благодарен съм на ръководството, че ми дава шанс да помагам на младите с каквото мога. Хубав град, отбор с голямо име и с добро минало. Надяваме се в бъдеще да израства, да показваме хубави игри и да радваме феновете.
– В България много се говори за качеството на базите. Напоследък като че ли стадион „Ивайло“ стана много по-добър от това, което беше преди. Има ли още накъде да върви?
– За самия стадион просто няма какво да кажа, наистина е един от най-добрите. За базата лошото при нас е, че няма къде да се тренира. Не само мъжкият отбор, а и децата. Град като Търново трябва да има поне един-два терена.
– Какви са амбициите за новия сезон? Росен Кирилов дойде като треньор, Краси Балъков отиде в националния тим…
– Амбициите са като миналата година – да се задържим по-горе в таблицата. Играем си мач за мач. Дано се представим добре и дай Боже тази година да влезем в шестицата.
– Съжаляваш ли за загубения бараж за Лига Европа срещу Левски?
– Нормално е всеки да съжалява. Не всеки път ти се отдава да играеш бараж и то срещу някой от грандовете – Левски, ЦСКА или Лудогорец. Жалко, че отпаднахме, но футболът затова е интересен.
– Имаше ли шанс да спечелите на „Герена“?
– Винаги има шанс. Затова казвам, че футболът е интересен и може да победиш във всеки един момент.
– Преди няколко дни Левски игра с Ружомберок. Ако Етър беше на мястото на „сините“, щеше ли да победи така?
– Не се знаеше нищо. Мисля, че щяхме да победим, макар че не съм гледал целия мач, защото бяхме на тренировка. Отчасти видях как игра Левски, поздравявам ги за победата. Мисля, че можеше и ние да се справим.
– Това е и най-актуалната тема на тази седмица – представянето на българските отбори в Европа. Какво е твоето впечатление от трите мача?
– И трите отбора играха добре. Аз съм „за“ да подкрепяме всеки един български отбор, който играе в Лига Европа или Шампионска лига. Пожелавам успех и на трите тима! Дано се класират напред и да представят държавата подобаващо!
– Ако приемем, че ЦСКА и Левски реално вече са се класирали за втория кръг, какви са шансовете на Лудогорец?
– Наистина Лудогорец имаше най-трудния мач, но шансове има. Видя се, че бяха равностойни и направиха много хубав мач. Желая им късмет и дано на срещата в България, с помощта на публиката, да ги отстранят.
– Първото впечатление от предаването от Будапеща по телевизията беше стадионът. Трябва ли да им завиждаме на унгарците за това, което имат?
– Мисля, че трябва да им завиждаме. Показаха стадиона от всички страни и наистина е нещо страхотно. Дай Боже и ние да се радваме в близките години на такива стадиони.
– Етър се разви много през последните години, но събрахте ли достатъчно класа, за да завършите в първата шестица?
– Стабилен отбор сме, доста нови момчета дойдоха, които не отстъпват на хората, които си тръгнаха от тима. Просто трябва да си повярваме, да се хванем задружно, един добър колектив сме и с доза късмет да се класираме в шестицата.
– Според теб кой е фаворитът в първенството?
– Пак са трите отбора – Лудогорец, ЦСКА и Левски. Мисля, че пак Лудогорец е с една крачка напред. Като организация всичко е на ниво. Поне от това, което виждам от далечно разстояние, мисля, че са доста напред.
– Яд ли те е, че стигна до Щутгарт, но не видя Бундеслигата?
– Има го и това, но не искам да се връщам назад. Така е било писано, така е станало.
– Толкова ли беше тежка сянката на Балъков в Щутгарт?
– Балъков е едно голямо име в Щутгарт. В Германия, където и да съм излизал, всички свързват Щутгарт с Балъков. Наистина е направил много. Можем само шапка да му сваляме.
– Това не можа ли да ти помогне или ти попречи по някакъв начин?
– И ми помогна, и ми попречи. Там просто хората не са както в България. В дублиращия отбор на Щутгарт бяха много имена – Марио Гомес, Кедира, да не ги изброявам… Аз бях младежки национал, те също бяха младежки национали на Германия. Но хората си предпочитаха техните национали, вместо нашите, а тук правим обратното.
– Какво беше най-трудното в Щутгарт? Ясно е, че германците във всичко ни превъзхождат, но в какво най-много?
– Дисциплината беше просто желязна. Ако тя се приложи в България и има такава дисциплина, мисля, че можем малко да тръгнем нагоре.
– Може ли да дадеш някакъв пример за нещо дисциплинарно, което тук не можем да възприемем, а германците го правят без проблем?
– Точен пример не мога да дам. Но нямаше как да закъснееш за тренировка. Тук няма как да глобиш състезателя, като в повечето от отборите в България не се дават заплати и други средства навреме. А там всичко е на датата. Може би ако и тук стане така, ще бъде същото.
-Върна се в Сливен и оттам преминахте в ЦСКА с трима твои съотборници – Коста Янев, Коце Стоянов и Здравко Чавдаров, но отнесохте много критики. Защо се получи така, че все едно вие бяхте виновни, когато ЦСКА не вървеше?
– Аз не съм чул да отнесем критики. Мисля, че в първия ни полусезон в ЦСКА бяхме първи, ако не се лъжа. След това Любо Пенев хвана повечето момчета, които бяха излизали и оттам стана някаква бъркотия и всичко тръгна надолу.
– Това типично българско ли е – ЦСКА побеждава Динамо (Москва) и след един месец едва ли не отборът се разбива?
– Точно е типично българско. Тогава направихме голяма крачка като победихме Динамо (Москва), но след това вече всичко се срина.
– Любо Пенев беше толкова педантичен в дисциплината. Как се получи това излизане? Беше ли там тогава?
– Не, добре, че не съм бил. Не знам как се получи. Но смело мога да кажа, че тогава бяхме страхотен колектив, а защо се получи – не мога да си го обясня. Любо Пенев беше и си е топ треньор. Не знам защо стана така.
– Можеше ли тогава ЦСКА да излезе от групите на Лига Европа?
– С този отбор, мисля, че можеше да излезе. Ако не бяха станали тези неща, преспокойно можеше да излезе. С отборите, с които бяхме в група, много трудно щеше да стане, но все пак смятам, че можеше.
– Тогава игра само половин сезон в ЦСКА и отиде в руския Алания. Защо толкова избърза да избягаш в чужбина или офертата беше добра?
– По принцип от малък съм болен цесекар. Не съм бързал да избягам от ЦСКА. Наистина ми беше хубаво. Но офертата беше много добра както за мен, така и за клуба.
– Успешен ли бе този трансфер лично за теб?
– Всеки футболист в България, който държи на себе си, би искал да излезе навън и да успее. За мен беше една крачка напред, но така се стекоха обстоятелствата, че още през първия сезон изпаднахме с руския отбор. Това може би малко ме върна назад.
– А какво беше отношението към теб и към Иван Иванов, който също като теб отиде от ЦСКА в Алания?
– Отношението беше повече от отлично в Алания. Не е както нашите клубове в България обичат да свалят звезди на повечето чужденци – стават, не стават.
– Какъв беше животът във Владикавказ?
– Тежък. Бях с жена ми и с детенцето. Беден народ, през седмица-две имаше атентати. Постоянно се притесняваш да не би да се озовеш на грешното място. Дали докато си на тренировка, жена ти или детето няма да са там. Не беше приятно.
– Бил ли си някога близо до грешното място?
– На десетина километра съм бил. Базата ни е близо до самото място. Наистина не е приятно да разбереш, че е имало атентат и 30-40 човека са загинали.
– Завърна се в България, но с екипа на Лудогорец. Много футболисти, които бяхте звезди в ЦСКА, предпочетохте Разград – защо се получи така?
– Беше нов проект и говореха, че ще става нещо грандиозно, както и се случи. При мен случаят беше такъв, че като изпаднахме с Алания, треньорът не можеше да пуска всички чужденци, защото имаше определена бройка, а бяхме около девет човека. В Първа лига на Русия можеха да играят шестима чужденци, а във Втора лига много по-малко – трима. Човекът ни каза, че не може да ни пуска всички. Помолих го, ако няма да разчита на мен… Бях национал и исках да играя. Така се стекоха обстоятелствата, че той каза, че ако ми излезе оферта, ще ме пуснат. Тогава ми се обадиха от Лудогорец и се върнах в България.
– А ЦСКА не те ли потърси да се върнеш?
– Не се сещам да са ми звънели от ЦСКА. Първото обаждане беше от Лудогорец. Като видях кои футболисти са отишли там, предположих, че наистина ще са добре нещата. Прибрах се и за голямо мое удоволствие се представихме добре и станахме шампиони.
– С Лудогорец стана голмайстор на първенството – толкова ли беше лесно?
– Не беше лесно. Но лесното бе да играя с тези футболисти, които бяха там. Благодарение на тях станах голмайстор. Без тях нямаше да се случи.
– Кои са най-важните ти голове в Лудогорец?
– Може би първите два от втория полусезон срещу Берое при 3:0. Това даде тласък на моята кариера отново и оттогава в почти всеки мач започнах да бележа за Лудогорец и станахме шампиони.
– Как мина през твоите очи мачът Лудогорец – ЦСКА на 23 май 2012 г.? Тогава „орлите“ спечелиха първата си титла срещу твоя любим отбор…
– Много тежко. Мачът беше на живот и смърт. Единствено победата ни устройваше и всички бяхме настроени да спечелим. Да, ЦСКА е на сърцето ми, много трудно се играе срещу ЦСКА. Просто имахме Миро Иванов, който вкара един великолепен пряк свободен. Този гол малко ни поуспокои и бихме. До края на мача беше много тежко. Сещам се, че дадоха и червен картон на Дяков. След това изгониха и човек на съперника. Беше тежко, но накрая се поздравихме с победата и станахме шампиони.
– През годините отношенията между Разград и ЦСКА много се изостриха, но все пак ти се върна при „червените“. Как те приеха след Лудогорец?
– Да, наистина се изостриха отношенията, което не е приятно. Все пак това е спорт. Трябва да радваме феновете и футболът да върви нагоре. За завръщането ми в ЦСКА само мога да благодаря на ръководството, на феновете и на всички, които ме приеха. Опитах да давам всичко от себе си на терена за ЦСКА.
– Беше много романтично време – безпаричието на Александър Томов и безкрайните победи над Левски по случай 100-годишнината им…
– Да, беше хубаво преживяване. Безпаричие е силно казано, от време на време някои неща се плащаха, други – не. Наистина това е може би най-добрият период срещу Левски. Шест победи срещу най-големия съперник на ЦСКА са си голямо постижение. Не знам как се получаваше. Имаше някаква магия в отбора, не знам Стойчо Младенов ли я предаваше, но се получаваше във всеки мач. Радвахме феновете, които това искаха.
– А защо ЦСКА не можа да стане шампион, след като толкова лесно биеше Левски, но не можеше да победи Лудогорец?
– Точно защото не можехме да бием Лудогорец. Може би ако бяхме спечелили срещу тях на „Армията“, когато мисля завършихме 1:1, можеше и да станем шампиони.
– Разкажи някоя интересна история от това време. Чували сме, че треньорите са плащали обедите, автобусът не е имал нафта… Какви спомени останаха у вас, футболистите?
– Не знам за треньорите, но знам, че администраторът Киро Костов е плащал. Може би след това са му ги оправили сумите. А иначе поне седем човека сме си платили доктори, магнитен резонанс… Не беше приятно, но това беше. Минало е, не искам да се връщам назад. Аз лично съм ходил при известната Марияна в Сърбия, която прави някакви процедури. Имах скъсан прасец. Да не казвам какви суми съм дал. Още двама-трима човека са ходили, но тези пари не са ни ги връщали. Минало-заминало. Това е животът.
– В крайна сметка защо напусна ЦСКА? Сега малко или много отборът се вдигна.
– Не съм напуснал ЦСКА, просто ми свърши договорът. Тогава си контузих двата аддуктора и ми ги оперираха. Никой не ми предложи нов договор, клубът фалира и така се получиха нещата.
– Как виждаш днешния ЦСКА?
– Виждам, че се стабилизира и израства нагоре. Дано Левски и ЦСКА да се противопоставят на Лудогорец и да стане по-интересно първенството.
– По времената, за които досега говорихме, ти беше национал на България. Липсва ли ти фланелката на „лъвовете“?
– Нормално е. Всеки един български футболист иска да защитава България. Пожелавам го на всеки един по-класен играч да го опита. Дай Боже, да излязат много млади таланти и да вървим нагоре.
– Имаш 12 мача за България – кой ти е любимият?
– Може би победата срещу Холандия с 2:1. Не всеки ден биеш този отбор. Това ми е един от най-добрите спомени.
– През твоята кариера колко ти тежи семейната връзка с Данчо Лечков и съответно колко ти помага?
– Да тежи е силно казано. Хем помага, хем вреди. Виждаме при Любослав Пенев, че цял живот му викат „Чичовото“, при ме е „Вуйчовото“. Но наистина, ако не е бил той, може би нямаше да израсна толкова, защото от малък ми е помагал и ми е казвал какво да правя. В Сливен нямахме през цялото време по две тренировки, но той ми казваше, че ако искам да израсна, трябва да имам още една – всяка сутрин от 6-7 часа на Балкана да бягам. И всяка сутрин бях там. Малко или много това ми е помогнало.
– Тази седмица се навършиха 25 години от неговия гол срещу Германия, който остава може би най-великият в историята на България. Къде го гледа, помниш ли го въобще?
– Да, помня го. Вкъщи се бяхме събрали с майка ми, баща ми и приятели. Беше нещо неописуемо, голяма радост. Дай Боже, скоро да видим нещо подобно, защото наистина беше велико!
– И Данчо Лечков, и неговите колеги в БФС отнасят много критики за това, че националният отбор няма успехи. Виждаш ли в тях някаква вина?
– Може би хората ще си кажат, че защото съм му племенник, ги защитавам. Но аз не виждам в тях никаква вина, защото все пак каквото се иска от тях, се изпълнява. Долу на терена играем ние, футболистите. Ако нещо трябва да се иска, то трябва да е от нас и може би от треньора. Но сме малка държава, това са ни възможностите. Дано излязат таланти отдолу и да постигнат същото, което са направили тези хора през 1994 г.
– Вече си на 35 години – колко време се виждаш още като професионален футболист?
– Не знам, доколкото ми дава здравето. Радвам се, че съм здрав и нямам контузии. Доколкото мога, ще се опитвам да играя.
– Мислиш ли вече за времето след футбола?
– Да, замислял съм се. Няма как, не може цял живот да играеш футбол. Ако мога да помогна с нещо на българския футбол, да се запиша да ставам треньор или нещо подобно, ще се опитам.
– Кой треньор най-много те впечатли и ти повлия най-много в кариерата ти досега? С кого си работил най-добре?
– Преди малко казах, че Любослав Пенев е един от най-добрите треньори. Другият, при когото израснах много, е Дуци Симонович. В Сливен той направи един фантастичен сезон, сплоти ни като колектив, доста хубави неща сме видели. Всеки треньор, при когото съм бил, е допринесъл с нещо.
– Какво правиш извън футбола? Пазиш ли добре личния си живот?
– Гледам си семейството. Имам три хубави момиченца и една прекрасна жена. Благодарен съм за всичко, което прави за мен. Прекарвам колкото мога време с тях, защото все пак голямата ми дъщеричка е на училище, средната сега и тя е първи клас. Те са си в Сливен, а аз в Търново, но това е животът на футболиста.
– Явно поне засега няма да имаш наследник футболист. Тях караш ли ги да тренират?
– Живи и здрави да са, те сами си избират какво да правят. Голямата искаше първо тенис, сега тренират балет. Спортна натура са.
