-
-
Аласан Н’Диайе е известен в България. Френския халф играе в момента в Ботев (Враца), но направи име тук в Локо (Пловдив) и Берое, където игра преди години. Играчът с корени от Сенегал е и голям добряк и човек, който е обиколил половин Европа, като освен във Франция, България и Англия, е бил още в Казахстан, Украйна и Литва. С него говорим по време на пандемията от коронавирус, а Аласан определено има какво да каже и разкаже.
– Аласан, как се оправяш сега във Враца в тези трудни времена на изолация?
– Хич не ми е лесно. Аз съм сам тук, семейството ми е във Франция, много далеч. Така че не ми остава нищо друго, освен да мисля само за футбол, да се концентрирам. Мисля по цял ден (Смее се). Изолиран съм. Може би щях да правя това и във Франция.
– Имаше ли възможност да се при береш при семейството си?
– Да, имах, но така прецених. Треньорът ни Тони (б. а. – Здравков) ме посъветва да остана тук и беше прав. Така имам по-голям шанс да тренирам по-добре, да се готвя за момента, когато ще се върнем на терена. В България в момента ситуацията е по-добра, отколкото във Франция със заразените.
Имаш ли близък във Франция, който е засегнат от COVID-19?
– Не, благодаря на Бога, няма човек от моето обкръжение, който да е болен.
– Кога започна да тренираш футбол?
– Започнах на улицата като повечето деца. За първи път попаднах в школата на Сошо, когато бях на 10 години. Беше малко късно, нали? Изкарах 3 години там, след това минах и през други отбори, заминах за чужбина.
Как се озова в Кристъл Палас?
– Нека първо да кажа, че трябваше да играя в Селтик. Поканиха ме на проби там, когато бях 17-годишен. Изкарах ги успешно и ми предложиха 3-годишен професионален договор. Тогава обаче Селтик не се разбра с тогавашния ми клуб Луизан-Кюизо във Франция за обезщетението, което трябва да се плати. Така че се върнах. Една година по-късно спортният директор на Селтик бе преминал на работа в Палас. Той ме познаваше и ме покани и там на проби. Така подписах договор.
– Трудно ли ти беше в началото?
– И питаш. Та аз дори не говорех английски, бях малко момче. За мен това беше съвсем различен футбол, откривах всеки ден нещо ново. Английският футбол е много специален. Там е много бързо, динамично, имаш чувството, че всичко се случва с 200 км/ч. Пожелавам на всеки, който се занимава с футбол, да отиде в Англия. Да поиграе там, да се докосне до любовта на хората, до страстта. Страхотно беше.
– Ти си истински номад, сменил си 14 отбора в 6 различни държави. С лекота ли се оправяш на всяко ново място?
– Да ви кажа, че не е лесно често да сменяш отбора и да започваш всичко от нулата. Така ми се случва на мен обаче. Фактът, че пътувам много и живея на различни места ме зарежда. Това е безценен опит за мен – виждам различни култури, езици, хора. Така опознавам себе си по-добре, а и другите. Това ми отваря очите.
– Колко езика говориш?
– Не са много. Говоря френски и английски. Българския го разбирам. Говоря „малко, малко“. Но мога да проведа бърз разговор. Руският? Чуть-чуть (б. а. – едва-едва, не много). В Казахстан говореха руски, в Украйна бях в Одеса, където се говори почти само руски, а и в Литва (б. а. – Судува) треньорът ми беше казах и основният език беше руски.
– Коя страна най-много те е впечатлила след напускането ти на Франция?
– Англия ми даде много, защото там имам страхотни преживявания, но най-много дължа на България. Тук е втората ми родина. Знаеш ли как ми викат във Франция?
– Нямам никаква идея…
– Всички ми викат Българина. Неслучайно три пъти се връщам тук, играя за различни отбори. Имам много специални моменти в живота ми тук. Ще споделя още една любопитна история. Когато бях ученик, в часа по история и география, ми се падна
да пиша експозе за България. Наистина, вероятно още тогава съдбата ми е намигнала. Това беше жребий и аз изтеглих България. Не знаех абсолютно нищо за страната ви, трябваше да търся дори коя е столицата ви и къде се намира страната. След това, когато дойдох да играя тук, бях подготвен (Смее се).
– Ти игра първо в Локо (Пловдив), хареса ли ти градът?
– Аз пристигнах първо в Банско, където отборът беше на лагер. Още тогава всички ми казваха, че Пловдив е супер град и наистина много ми хареса. Предпочитам Пловдив пред София. Аз самият съм живял в Сошо, който е по-малък и организиран град. В Локо (Пловдив) имах и хубави и не толкова добри моменти. Сега като ги гледам в челото на класирането, съм много доволен за тях. Това е град, който живее за футбола, а феновете на Локото са гениални!
– Какво си спомняш от периода си в Берое?
– Това беше през следващия сезон. Всичко в Берое беше много професионално, дължеше се на Хубчев, който ни беше треньор. Бяхме страхотен отбор, имах чудесни съотборници. След това почти всички отидоха да играят в по-големи отбори. Никакво съжаление нямам, че минах през Берое. Да, там не играех много често, но това беше решение на треньора. За мен беше период на много работа, а и завършихме на второ място – вицешампиони.
Преди Ботев (Враца) няколко месеца си бил без клуб. Смяташе ли за отказване?
– В Литва нещата се развиха добре за мен, но получих една контузия и се върнах във Франция. Така изкарах няколко месеца без клуб. Бях се разбрал с един малък отбор от моя регион – Гровилар. Той не е професионален, но са много амбициозни и ще пробият скоро. Тогава обаче ме потърсиха от България и веднага ме пуснаха от френския ми отбор.
– Треньорът Антони Здравков ли те върна в България?
– Потърсиха ме агенти, които го познават и него. Той искаше да ме види първо, да се увери дали не съм със свръхтегло или съм „свършен“ за футбола, както се казва. След като видя, че още съм в играта, ми предложи договор.
-Ти си висок почти 2 метра, не си тренирал и друг спорт като малък – баскетбол, волейбол?
– Ако знаех като дете, че толкова ще порасна, вероятно щях да се пробваам в баскетбола (Смее се). Не, шегувам се. Всички деца бяхме влюбени във футбола. Аз бях на 8 години, когато Франция стана световен шампион. Нашите герои бяха Патрик Виеира, Анри, Трезеге. Всички деца искахме да им подражаваме. Мечтаехме за голям футбол. Някои стигнахме донякъде, други -доникъде, но това ни беше мечтата.
– Какво щеше да правиш, ако не бе станал професионален футболист?
– Нямам представа. Обичам толкова неща – музиката, например. Отворен съм, но не знам какво щях да правя. Спортът ме прави щастлив.
– В Клермон играе нападател, който се казва Аласан Н’Диайе. Познаваш ли го и не сте ли роднини?
– Въобще не се познаваме, въпреки че имаме общи приятели. Аз обаче знам за него, а и той знае, че съществувам. Само сме чували един за друг. Може би някой ден пътищата ни ще се пресекат.
– Твоите корени са от Сенегал, посещаващ ли страната?
– Разбира се. Родителите ми са от Сенегал. Баща ми е отишъл да работи във Франция в заводите на Пежо преди 50 години. Но в Сенегал имам дядовци и баби, братовчеди. Един път на 2 години поне гледам да посещавам страната, това е и възможност да пътувам из Африка.
– Какво мислиш за Враца?
– Враца е много малък, като село е – всички се познават. Но има страхотна природа. На всяка тренировка постоянно вдигам глава да гледам планината. Природата е страхотна, гледката – уникална.
– Спират ли те често хората по улиците на Враца?
– Случвало ми се е, но не често. Хората тук са срамежливи. Освен това, аз съм африканец и съм почти 2 метра висок. Като ме видят хората казват „Уау“. Предполагам, че за първи път виждат нещо подобно. Някои сигурно дори не знаят, че в града има отбор и аз съм футболист. Но съм добър приятел с човека, който е охрана на стадиона ни.
– Ще останеш ли в Ботев и догодина?
– Имам договор за още един сезон, но Не знам какво ще се случи. Хубаво е да изиграем поне още няколко мача този сезон. Икономически много ще се промени светът. Дори хората с договори не могат да са сигурни за мястото си. През лятото може би трябва да се разберем какво ще е бъдещето.
– Ще останеш ли във футбола и след края на кариерата си?
– Преди си казвах, че няма, но май ще сме си заедно с футбола. Аз го обичам и не мога да правя нищо по-добре. Той контролира изцяло емоциите ми. Все още след победа съм най-щастливият човек, а след загуба по-добре не говорете с мен.
