-
-
За отишлите си от този свят или добро, или нищо. Казаното е вярно и трябва да се спазва. Обратното е некоректно, неморално, неетично и най-точното – невъзпитано.
В случая с Иван Славков (11.05.1940 – 01.05.2011 г.) не е и трудно да се пише само хубаво. Обичаше го половин България, а другата половина не го познаваше лично, за да оцени какъв готин пич е. За толкова години, и докато беше жив, и вече, откакто го няма, не се намери един, който в личен план да нападне Славков и да го обвини в някакви скрити, неизвестни грехове. Напротив – колкото повече се отдалечаваме от кончината му, толкова по-носталгични са спомените за неговата безмерна щедрост.
Че Батето беше чародей, няма никакво съмнение. Че бе над нещата, не бе злопаметен, дребнав и отмъстителен, също няма как да бъде отречено. Прибавете и доброто му чувство за хумор и ще си отговорите на въпроса защо така и не се намери някой да го наплюе яко. Дори жълто-кафявите медии го щадят, защото разбират, че ще прекалят, ако го окепазят. Постепенно той придоби статут на национална светиня.
Иван Славков с начина, по който мина през живота, стана един от най-емблематичните българи на съвременната епоха. Факт е, че конюнктурата е изпращала силен вятър в неговите платна, но тя е била благосклонна и към други, за които обаче правилото за мъртвите или добро, или нищо, ще е второто. Докато за Батето Славков могат да се кажат милион хубави думи. Народен човек, отзивчив към нуждите на останалите, щедър до крайност. Купонджия и красавец. Към всичко това прибавете приличен интелект и ето ти първата българска селебъртис. Първата истинска знаменитост на България. Жалко, че не успя да изкара пари от тази си известност, както го правят днешните знаменитости. Но той едва ли би съжалявал особено. Винаги е получавал всичко, което иска, и без да се налага да се прави на риалити герой. Батето чак дотам не можеха да го придумат за никакви пари. Той си знаеше цената и превъзходството над обикновените простосмъртни. Може и да е бил ироничен, но никога не е бил самоироничен.
Та тази висока топка изненадващо през 1995 година попадна в българския футбол, който често наричат помийна яма. Лъскавото Бате се съгласи да се оцапа със силно вонящата материя „футбол“. Ама не онзи футбол от 70-те, когато бе свързан с Левски-Спартак, а другият – гадният, мутренски, криминално-преходен футбол. И трябва да му се признае, че постави цялата новопръкнала се футболна класа в поза мирно. 10 години им демонстрираше, че те и той са от различни касти. И независимо от парите, те му се подчиняваха. А някои дори благоговееха само при споменаването на името му. Да си приближен на Батето бе като да си приближен на английската кралица. Нещо като нашенско байганьовско рицарско звание. Няма как да не му се признае умението да управлява при толкова покорно стадо.
Иван Славков за нищо не се е борил в живота, защото не му се е налагало. Обичаше много да изтъква коньовичарския си произход, но истината бе, че бе станал рано-рано аристократ. Той си беше като принцеса Даяна от мъжки пол. Тъстът му се бе изкарал човек от народа, но реалният човек от народа бе неговият зет. Не му трябваха охрани и винаги около него беше пълно с хора. Във футболния му период и с много журналисти. Говорил съм с моите репортери често за него и никой не искаше да каже и една лоша дума. Особено покойният ми приятел Любчо Тасков, който бе огромен почитател на Славков. Батето ги беше спечелил напълно. Предполагам, че му е идвало отвътре. Няма какво да се стори срещу харизмата.
Футболът обаче му дойде нанагорно, защото след 1994 година тръгна нанадолу. И макар че Славков има 2 европейски и 1 световно първенство, критиките към управлението му бяха ежедневни. От такива като мен, които някак останаха незасегнати от силата на чара му. Но и по тази точка от дневния ред е недосегаем. Той си пушеше пурата, всичките ингилъци ги правеше кумецът му Вуйчо Ваньо. Как го виждате Батето да се занимава с някакви дребни, провинциални истории. Да му носят агнета, кожуси или пликове с дребни подаяния и отчисления „такса близо до властта“. Собствениците на клубове не можеха да стигнат до него. Те оставаха в подножието на Олимп. Помежду си се биеха, караха, обиждаха, заплашваха, но ставаха агънца в неговата компания. И се смееха на изтърканите му лафове до премала. Затова Батето стана корумпиран чак когато дойдоха от „Панорама“. И му скроиха номер, който на практика го унищожи. Именно заради това, че през целия си живот е бил над нещата и се е чувствал неуязвим. Дори когато го вкараха за два пищова в ареста и после излезе като народен герой. Но петното, което му залепиха, вече бе в повече. Последва изключване от МОК, предателството на неговите преторианци на Конгреса на БФС през 2005 година и Славков излезе от играта. И той си мина по реда със „Cик транзит глория мунди“ (б.а. – от латински sic transit gloria mundi – тъй преминава световната слава). Досущ като Юлий Цезар, Марк Антоний и Брут му забиха ръждива кама в сърцето.
Иван Славков отиде в историята в златна за спортен функционер възраст. След дълги години около маркиз Самаранч той вероятно си е представял друга съдба. До 85-годишна възраст в структурите на световния спорт. Като дядките, които им носят или памперс, или подлога в ложите на стадиона. Но нещата се промениха. Господарите на кръговете бяха подменени. И за такива като него място вече нямаше. А Славков беше само на 65 години. Тъжен и незаслужен край. Уж всички продължават да те обичат, но вече не си им нужен. Каква горчива чаша за любимеца на нацията!
За футбола Иван Славков не направи нещо, но след като изтърпяхме неговия наследник 15 години, разбрахме, че подходът му е бил правилен. С тази флора и фауна май е по-добре да си правиш пас, да гледаш отгоре и да не им слизаш на нивото. А и да си го кажем направо. Къде е Иван Славков, къде са онези, които станаха футболни собственици през 90-те години. Те и за аудиенция трябваше да чакат. Припомнете си някои от героите от рубриката досега и поименно ги поставете до Иван Славков. Трудно ще намерите дори и минимална прилика. Но голямото умение на Славков бе, че умееше да ги респектира, за да не си показват рогите. А помежду си да правят каквото искат. Може да се каже, че Славков дори е успявал да облагороди средата около себе си. Да намали насилието и напрежението с неговата уникална ирония.
Няма как в спомените за Батето да не се цитират и негови притчи. Най-точното, което и днес е в пълна сила – каквато държавата, такъв и футболът. И сега на един милион процента казаното е вярно.
В заключение най-важното е, че Иван Славков липсва. Няма кой да го замести. Не се раждат такива цветни, ярки, запомнящи се личности. И това е голяма беда за нацията. Тинята изтиква съвсем друг вид герои на повърхността. Без финес, без ирония, без чар. Отблъскващи „герои“, които налагат своите правила. И готините лафове на Батето са сменени с грубиянщини от сорта на „не ми разправяй колко си умен, а ми покажи колко пари имаш“. Такъв свят остана след Батето. Няма как да не липсва, а и не само той.
