-
-
Капитанът на Левски Николай Михайлов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той има честта, но и тежката орисия да е наследник на славна вратарска династия. Всяка негова изява се следи под лупа, а толерансът към грешките му е почти нулев. Но в кариерата си доказа, че няма какво да го пречупи. 12 години игра в чужбина, като пикът му бе в Холандия, където ликува с титлата в Ередивизи. Сега е големият лидер на родния си клуб, който изживява тежки времена. Все още таи и надежда за участие на европейско първенство с националния тим.
– Ники, здравей! Приветстваме те на терена на „Код Спорт“! Как си? Какво е настроението в отбора на Левски?
– Благодаря за поканата! Аз съм добре, жив и здрав, което е най-важното. Настроението в отбора с всяка изминала седмица е все по-добро. Радостното е, че в последния мач срещу Монтана успяхме да победим. Имахме нужда чисто психологически и за футболистите, и за ръководството, и за треньорите малко да падне напрежението. Започнахме сезона доста тромаво, доста лошо с недобри резултати, но причините са много. Не съм от хората, които обичат да се оплакват и да връщам времето назад какво е било, защо е било и т. н. Много можем да си говорим по тези теми, но мисля, че трябва да гледаме какво е днес и оттук нататък как да се подобряват нещата, а не само да вдигаме раменете и да се оплакваме. Така че аз като човек в съблекалнята, който се опитва и на терена, и извън него да помагам с всичко, с което може, това съм обяснил и на момчетата, че гледаме мач за мач да извличаме максимален брой точки и да се представяме добре.
– От новия сезон си капитан на „сините“ – как гледаш на новата ти роля в отбора?
– За мен е чест и гордост да съм в отбора, който винаги е бил в сърцето ми, в който съм израснал, както аз, така и цялата ми фамилия. За мен е чест и удоволствие да бъда капитан на Левски. Естествено отговорността е много голяма и се опитвам да помагам с всичко, което е по силите ми и на младите момчета, и извън терена за всичко, което мога да бъда полезен на г-н Сираков и на ръководството. Те го знаят и аз го знам. Мисля, че доста добре се разбираме. И в отборите ми в чужбина, и в националния тим винаги моята дума се е чувала. За мен това е по-важното от всичко останало. Дали ще излезеш с лентата на ръката или не, за мен е важно като има съществени въпроси и напрежение в съблекалнята, да мога аз с опита, който направих в чужбина 9-10 години да мога да го предам и да туширам нещата. За мен това е по-важното, отколкото да сложиш една лента. Тя е допълнение към всичко останало, че хората ти имат доверие, което лично за мен значи много.
– Наследи лентата след една емоционална раздяла на бившия капитан на Левски Живко Миланов. Какво искаш да притежаваш от характера на играча, който гореше в битките и бе готов да остави сърцето си на терена?
– Знаеш, че с Живко съм израснал. Юноши сме на клуба, той беше по-голям от мен. Знаеш, че сме и семейство, той си ми е като брат, така че му познавам чертите на характера до болка. Наистина борбеността му, тръпката и огъня в очите, които оставяше на терена беше уникално за Левски, защото все пак аз съм на вратата и е трудно това да го предам 60 метра пред мен. Трудно е да достигна и да вкарам този ентусиазъм в тях. Той успяваше, защото все пак беше полеви играч. Опитвам се да го правя. Каквото и да кажа за Живко, ще бъде малко. Радвам се, че всичко е окей от гледна точка на здравето. За мен това е най-важното. Доста добре стъпи в треньорството, помага много, развива се всеки изминал ден. Той е човек, който обича да се учи на иновативни неща, играл е на високо ниво в Европа – в Шампионска лига и в Лига Европа. Човек с опит, който има доста контакти и всичко научено го използва сега за отбора, за момчетата, за тактиката. Убеден съм, че ще стане един много добър и успешен треньор.
– Кое е най-трудното в момента за родния ти клуб?
– Оцеляването. Ако трябва да съм честен, много неща се писаха, изговориха – какво било, що било преди и сега. Истината е, че много години не съм бил на „Герена“, но винаги съм се допитвал и съм имал приятели в отбора. Каквото е в момента, никога не е било. Това е ясно, знаят го. Ако не беше подкрепата на феновете, отдавна щяхме да сме приключили. Това щеше да е жалко за българския футбол като цяло, защото Левски за мен естествено е най-големият клуб в държавата. Ние, хората, които сме тук в момента, спрямо ситуацията, че няма точен и ясен бюджет, има проблеми с финансирането и т. н., трябва да помагаме на терена и извън него с каквото можем, за да успеем да стабилизираме клуба в тази му ситуация и дай боже, стъпка по стъпка, лека-полека да се оправят задълженията, да окомплектоваме още по-добър отбор. Най-важното в случая е да оцелее клубът. Ясно е, че излизаш за победа всеки мач, но има отбори с добра селекция, отбори, които са събрани от няколко години, а ние сме с на 70% нов отбор. Виждате колко млади момчета играят, за които няма какво да си кривим душата, аз съм им го казал и на тях, напрежението им идва в повече, защото едно е да играеш при юношите или да влизаш в добър отбор, друго е от теб да се очаква да изнасяш мачове. Това към момента не се получава и изпитваме трудности, но се надявам след победата над Монтана, увереността и с по-голямо самочувствие в неделя да победим Етър и вече да продължим напред с добри игри, защото за нас всеки мач е жизненоважен и това се опитвам да им го обясня.
– Как виждаш позицията на „сините“ в първенството – битка за оцеляване или място в тройката? Кое е по-реалистично?
– Бих казал, че битката за оцеляване така или иначе я има и тя е всяка изминала седмица, защото има много неясноти около финансирането на клуба. Аз съм реалист човек и към момента за мен тройката е много трудно постижима, но с окомплектоването на отбора и с хората, които иска да привлече нашето ръководство, ако успеем да го направим в рамките на месец септември, мисля, че е реалистично да се борим за място в топ 6 и вече оттам да видим спрямо другите отбори докъде ще го докараме.
– С какво Валери Божинов може да помогне на Левски?
– Опит, самочувствие и увереност – това е Валери Божинов. Човек, който е играл по такива футболни терена, на които някои дори не са се снимали! Каквото и да се каже за него, ще е малко. Пъстър човек, много мнения за него, аз го познавам от дете. В съблекалнята има много млади момчета и всеки ден се комуникира с тях поотделно, гледат се видеа, на тренировките се спира постоянно да им се обяснява, да им се вдъхне увереност, когато трябва и с по-висок тон. Валери е един от тези хора, които и на терена, и извън него, постоянно влагат тази емоция и енергия, да помагат с каквото могат. Това е безценно, тук не става въпрос за пари, а за нещо много голямо. Когато искаш да дойдеш в такъв момент, в този Левски, за да помогнеш с каквото можеш. Това за мен е нещо огромно! Ясно е, че хората не могат да го оценят на момента, защото гледат резултатите и представянето на отбора, но в тази ситуация много малко хора биха дошли в Левски. Идваха, когато се даваха нереалистични заплати за България и за футболисти, които за мен лично под никаква форма не ги заслужават да ги взимат. Говоря предимно за недоказани чужденци. Те си идват, подписват си едни договори с европейските си паспорти и после кой губи – губим ние като хора, които обичаме Левски. Ръководство, фенове, всички ние после се мъчим да спасяваме клуба заради техните заплати! Ако трябва да гледаме съотношението българин-чужденец, е 1:10. Сам можеш да си направиш сметката кой колко взима.
– Замислял ли си се защо Петър Хубчев те задраска с дебелия флумастер?
– Аз знам защо ме задраска. Позитивен човек съм и гледам в бъдещето, най-мразя да се връщам обратно на това, на онова… Всичко е съдба в този живот. Аз така го приемам и живея по-лесно, когато почна да го приемам по този начин. Знам каква е причината, казал съм я на който трябва. За мен всичко е изяснено, водили сме един безсмислен разговор с ръководството и с него, който за мен така или иначе нямаше да доведе до… Просто трябваше да ми се каже още в началото, че няма да се разчита на мен под никаква форма. Имах два варианта за чужбина, да отида там и просто да не преча, да го няма това излишно напрежение, което се създаваше през цялото време и т. н. Но явно поради някаква причина те не го направиха и не ми го казаха в очите. Аз мислех, че наистина ще има някакъв реален шанс, а то нямаше и оттам приключихме всичко. Бях по друг път – тренирах, видях, че няма да се разчита на мен, разочаровах се, естествено. Аз съм национален вратар, с опита, който имам и се разочаровах.
– Как се чувстваше, когато знаеше, че каквото и да направиш на тренировка, отново ще останеш резерва?
– Как може да се чувстваш? Обезверен. След това, което съм направил, след опита ми, след един доволно приличен сезон, който съм играл. Преди това не бях играл, върнах се във форма, задвижих колелото и в един момент пазих последните четири мача на националния отбор, в два от които, бях избран за играч на мача от чужди медии, а не от българските, защото знаеш – винаги има интерпретации защо, как и иначе. Визирам Черна гора тук и Косово там. И месец по-късно същият треньор ти става наставник и в клуба. Викаш си – супер, работил съм с него. В един момент усещаш нещо, което не е точно така. Как да се чувстваш? Просто трябваше да ми се каже от ръководството. Не искам да се сърдя на никого, за мен тази тема е приключена. Всеки си носи кръста и Видовден има за всички. Така е решил, така е направил, жив и здрав, аз няма какво да коментирам. Тези хора за мен са в миналото, приключили са като цяло. Имам си моето мнение, но не мисля, че вече хората ги интересува какво, защо и как. Ще кажа и други клишета, които цял живот са ме съпътствали и винаги е било така – когато фактите говорят, даже боговете си мълчат. Факт е Левски в какво състояние е в момента, какви трансфери направи в тези 12 месеца, на кое място свърши, каква беше играта и всичко останало. Тези четири-пет неща, когато трезвомислещите, необременените хората ги тълкуват и гледат само фактите, те самите ще разберат за какво става въпрос. Имаше един изигран приличен мач и то с огромен късмет. На „Герена“ биеш Лудогорец в последната минута. Имаш един мач за 12 месеца. Всичко останало го видяхте, така че няма какво да коментирам, темата за мен наистина е приключена.
– Кой ти вдъхна увереност, че футболът за теб не е затворена страница?
– Честно да ти кажа никой в този момент не можеше да ми вдъхне увереност. Дядо ми, бог да го прости, приемаше тежко, баща ми също, чичо ми, семейството, много близки приятели – те са малко. Опитваха се – ей, брат, тренирай за себе си, отпуснал си се, не си окей. А всеки човек го изкарва, избива си агресията и нещастието по различен начин. Беше тежко за всички около мен, защото по принцип съм си крив характер, тежка зодия – рак. Просто в един ден като видях, че нещата за човека Х приключват, на сутринта се събудих и за мен беше един нов слънчев ден, нов свят, нова страница. Видях се в огледалото, видях за какво става въпрос, аз съм реален човек, почнах по две тренировки на ден. Бях си дал срокове, отидох при новото ръководство, минахме един сериозен разговор, извинил съм се на който трябва, за състоянието, в което се намирам, защото вината е единствено и само в мен, независимо от това какво ми се е случило. Ясно, че съм бил разочарован и че не ми се е дал шанс, но…
– Имаш предвид битката с килограмите, което отчиташ като твоя грешка.
– Точно така, естествено. Грешката е само моя. Да, имало е причина, но не може като професионален спортист да бъдеш в такова състояние. Аз съм си взел мерките, близко съм до оптималната форма. Все пак беше и карантина, нямахме време за подготовка. Така че нещата се развиват по нормалния начин и път към момента, за което хвърлих много труд. Благодарен съм на треньорите, които работиха с мен през това време и естествено за шанса и доверието на клуба.
– Има ли оферти от чужди клубове и възможно ли е да си тръгнеш от стадион „Георги Аспарухов“?
– Винаги съм казвал, че във футбола всичко е възможно. Към момента за мен това не е приоритет, а да играя, да възвърна оптимална форма, да бъда „топ фит“, да си върна мястото и в националния отбор. И вече, ако има интерес към мен и това удовлетворява клуба, окей. Ако не го удовлетворява, ще седнем и ще коментираме. Така или иначе имам договор до другото лято, ще видим, ще преценим и т. н. Ако нещо има, ще си говоря директно с г-н Сираков. Израснал съм му пред ръцете от дете. Няма да има никаква драма.
– Беше в състава на Георги Дерменджиев за двата мача от Лигата на нациите срещу Ирландия и Уелс. Защо допуснахме тези грешки в края на мачовете, които ни лишиха съответно от победа и от равенство?
– Има липса на опит, нова защита. Виждате, че и през годините като цяло не можахме да изградим някакво ядро в отбора, защото много футболисти не играеха или не играят, постоянно се променят хората. Колкото и да сме се опитвали да играем добре и позитивно, виждате и колко треньори се смениха през годините поради не толкова добри резултати. Винаги съм казвал, че националният отбор е лицето на българския футбол като цяло. Виждате колко по-малко са българите, които играят в чужбина. Нормално е нивото да пада и става все по-трудно. Лично за мен и Уелс, и Ирландия бяха много под нивото, което могат да играят. Това е реално, защото те още не са почнали първенство и не са в оптимална форма. Видяхте, че дори Гарет Бейл не можа да се изпоти на мача с нас. Малшанс е просто, че гол в 93-ата минута в единия мач, а в другия също. Мисля, че е момент на невнимание, на подценяване на ситуацията най-вероятно, а и малшанс. Гледаме напред, важният мач е ясно кой е. Лигата на нациите реално ни докара до него, така че не трябва да подценяваме турнира. Трябва да играем всеки мач за победа, но реално това е мачът. Да видим ние къде сме, тогава всички ще са почнали първенствата, излизаш срещу един добър европейски отбор, не топ сила, горе-долу на нашата черга. Да, има добри футболисти в по-добри отбори от нас, но е мач в София, без значение е къде ще е, защото публика няма да има. Мач, в който всеки трябва да даде максимума и да успеем в 90 или повече минути да ги елиминираме. След това вече мислиш за другата двойка. Такъв шанс може би не сме имали от много отдавна, още по времето на по-добрите години за нашия национален отбор. Мина доста време оттогава. Тук реално си на два мача от класиране на европейско първенство, но единственото, което мен ме притеснява и го говорихме и в националния отбор със старши треньора е, че когато сме под напрежение и винаги когато ни е трябвала една победа или един хикс, сме се пречупвали. Сега няма да има фенове, няма извинения – смачках се, феновете, медиите. Излизаш си на стадиона, има по 30 човека от двете федерации и играеш. Който е по-добър, той да победи.
– Кой спечели от оставката на баща ти Борислав Михайлов като президент на БФС?
– За мен лично само той. Към момента се вижда за какво става въпрос. Когато някой е някъде толкова много време, нормално е вече в един момент да има някакво напрежение срещу него – къде изкуствено, къде преднамерено, къде и заслужено. Това са нормални неща, много години е бил начело на българския футбол. Спрямо футбола и резултатите на националния отбор се нагнетяваше обстановката изкуствено, защото сега падаш два мача в 93-ата минута, минава, заминава, на другия ден всичко е приключено, нищо не се чува, никой нищо не казва. Когато има такава фигура като него, има определени хора, които се дразнят. А вече от това какво ще спечели футболът? Аз не виждам какво ще спечели, освен да изгуби и той изгуби позициите си в Европа и не само. Но като искат промяна, живи и здрави, нека да видим тази промяна декември месец.
– Смяташ ли, че той отново може да се кандидатира за президент на футболната ни централа?
– Не, защото много време мина, в което той беше президент. Много безсънни нощи, много нерви. Да не забравяме, че вече не е на 40 години, трябва да си гледа здравето и семейството. Аз лично твърдо се съмнявам.
– Кой беше най-тъжният момент през 2020 г. за теб?
– 2020 г. е най-ужасната година, откакто съм жив. По-лоша година от тази не си спомням да е имало въобще не само за мен и за семейството, но като цяло това, което се случва по света. Като сметнеш пандемията, Коби Брайънт падна със самолет – някакви неща, които ако някой ти ги разкаже в приказка, няма да ги повярваш. Наистина ужасни неща, пандемията беше едно от най-ужасните неща, защото видя какво се случи със света. Естествено най-ужасното е, че изгубих дядо си Бисер, а най-лошото е, че годината не е свършила.
– Какво означаваше за теб дядо ти Бисер Михайлов?
– Той, бог да го прости и баба ми Елисавета, в случая майката и бащата на Борислав, ме отгледаха. Човек, който си отдаде живота главно на мен. И в Англия, и в учението, и на „Герена“, и в спортното училище – идва, кара ме, взима ме, коментираме постоянно мачове, няма събота, няма неделя. Човек, който си отдаде целия живот на мен. Жалкото е, че имаше доста здравословни проблеми през последните години. Опитахме се да направим всичко да го подобрим, но не успяхме.
– Мислил ли си какво да правиш, след като спреш с футбола? Готов ли си за някакви бизнес начинания?
– Аз имам вече няколко. Някои се знаят, защото просто достигнаха до медийното пространство, други – не. По принцип от доста години съм спрял да коментирам личен живот, бизнес и т. н. Като по-млад съм правил тези грешки, които не са ме довели до нищо добро. Имам няколко неща предвид и със сигурност бих искал да се занимавам с футбол. Форма като треньор, мисля, че не е моето. Темпераментен съм и не знам дали точно като треньор… Обичам да организирам неща, имам концепция в дълъг период. Знам точно как да се постигат нещата, имам доста контакти в чужбина и т. н. Имам нещо предвид, но още е рано да го коментирам.
– Не е тайна, че често обичаш да пътуваш, когато разбира се няма пандемия, имаш ли все пак някое любимо кътче по света?
– Колкото и да е клиширано, Малдивите си остават едно от най-любимите за мен места. Вече съм ходил четири-пет пъти и колкото и пъти да се върна там, си е моето място. Като отида там се чувствам по един прекрасен начин. Не че като съм ходил по други дестинации, не ми е, но там някак си цялостната атмосфера – малкият остров, ресторантчетата, виличката, басейнът, морето, спокойствието, направо часовникът ти спира. Дали ще е със семейство, с приятели или с гаджето, там се чувствам най-добре.
– Готов ли си да станеш родител? Вероятно и това се включва в твоите планове…
– Естествено, готов съм. Доста неща ми се случиха. По принцип като рак съм прагматик, премислям си всичко, създавам си за доста месеци напред какво, как. Може би заради това до този момент не съм предприел крачката да го направя, защото просто, когато имам някакви неясноти и неща са ми се случили дали хубави, дали лоши, гледам всичко да бъде перфектно. А в един момент като се замислиш, то времето си минава. Никога няма да бъде толкова перфектно, колкото го искаш. Ще си дойде времето. За мен всичко е съдба, щом не се е случило до момента, не е трябвало, но със сигурност ще имам. Дай боже, едно да бъде момче-наследник на фамилията! И естествено, ако може да бъде спортист – супер, вратар – още по-добре, но най-важното е да е живо и здраво. Както и при моя баща, и при неговия, бог да го прости, никога не е било на всяка цена и да се натиска, няма такова нещо, защото момчето още на 15-16 прегаря и не иска да чуе нито за топка, нито за футбол, нито за терен. Дай боже да е живо и здраво, ако естествено с нещо мога да му помогна на зеления килим – супер, ако не може, да е жив и здрав!
