-
-
Селекционерът на младежкия ни национален отбор по футбол Александър Димитров говори по много теми в предаването „Код Спорт“. Името му беше спрягано и за национален селекционер на мъжкия тим, но в крайна сметка той ще продължи да работи с отбора до 21 години.
– Здравейте, г-н Димитров! Подписахте нов договор като селекционер на младежите – какви са целите за следващия цикъл?
– Целите с оглед ситуацията в момента и набора, който влиза сега – родените след 1 януари 2000 г. е да подготвим състезателите по най-добрия начин за „А“ националния отбор. Да вкараме колкото се може повече състезатели след две години в първия отбор. Да могат да придобият по-голям международен опит, защото наборите в по-долни възрасти, го нямат. В U17 не се са класирали в елитен кръг, нямат европейски първенства зад гърба си, както предишният набор, който имаше две европейски първенства – едно до 17 г. и едно до 19 г. Имаха много голям опит, докато тези го нямат. Затова основната цел ще бъде да придобият по-голям международен опит в такива срещи и да се подготвят за „А“ националния отбор. Разбира се, ако ни се удаде шанс за класиране, което не е ненормално да ни се случи, ще се възползваме. Мога да дам пример и да честитя класирането на мъжкия национален отбор по баскетбол. Според мен това е огромен успех и може да ни послужи като пример!
– Да, най-накрая направихме голямо постижение в баскетбола, но кога ще го направим във футбола?
– Ще го направим, когато се променим, обединим и променим средата, когато тя стане по-позитивна, когато се притаим, приземим и започнем по-усърдно да работим заедно, да гледаме заедно в една посока, да има разбирателство на всички нива. Тогава може това да стане.
– Вашето име беше спрягано като един от вариантите за национален селекционер. Разочарован ли сте, че избраха Ясен Петров?
– Не! Разбира се, че не съм разочарован. Пожелавам успех на Ясен Петров! Имах възможността веднага след неговия избор да се видим, разговаряхме надълго и нашироко. Изключително позитивен човек, с който мисля, че намерихме много бързо общ език. Сигурен съм, че ще работим лесно за в бъдеще заедно. Комуникацията между мъже и младежи, младежи и юноши трябва да бъде много тясна и ежедневна и го правим сега с Ясен. От сърце му желая успех!- Доста открито казахте, че с Георги Дерменджиев комуникацията не е била на необходимото ниво – какъв беше проблемът?
– Да, винаги съм бил откровен човек и не се притеснявам да казвам нещата такива, каквито са. Не сме се карали с г-н Дерменджиев, не е имало скандали между нас. Но всички хора са различни и с него просто нямахме тази комуникация, както съм я имал и с Хубчев, и с Балъков, и сега с Ясен Петров. Просто си е до човека. Беше по-затворен, дистанциран, но това си му е от характера. Не сме се карали, не сме имали скандали. Разбира се, че аз много съжалявам, че трябваше да се качват горе в първия отбор състезатели, които на мен много ми трябваха в квалификациите. Бяхме само на един гол от класиране и трябва много да съжаляваме за това нещо, че не можахме да пречупим тази 30-годишна прокоба. Затова казвам, че трябваше да бъдем обединени, а не всеки да дърпа чергата към себе си. В момента, в който „А“ националният отбор загуби шансове за класиране на европейското първенство след баража с Унгария, тогава може би всичко трябваше да бъде насочено за класиране на младежкия национален отбор.
– Кои футболисти ви взеха?
– През това време доста футболисти минаваха. Като цяло минаха десет човека за този двегодишен период в „А“ националния отбор, даже може и повече да са. Това говори добре за нашата работа, но имахме шанс и бяхме много близо до класиране. Все още ме е яд, че не можахме да се възползваме.
– Правилно ли е, когато един футболист е стигнал до първия отбор на държавата да се връща в младежите?
– За да отговоря на въпроса, ще дам един пример с Вальо Антов. В момента е в младежка възраст, може да играе в младежкия национален отбор, но мястото му сега е в мъжкия национален отбор, тоест той е изграден вече за мъжкия национален тим. Лично мое мнение. Такива футболисти не трябва да се връщат, но има други играчи. Но не трябваше да се взима в миналия цикъл, трябваше за целия цикъл да бъде оставен при нас спокойно, с чиста глава. Защото се получиха ситуации – отива някъде с мъжкия отбор, не играе, пък се връща при нас, една тренировка и трябва да играе. Това нарушава неговото развитие, ритъм, абсолютно всичко. Нека да си изкарат един квалификационен цикъл, да бъдат подготвени. Въпреки че е по-малък, влиза в мъжете и няма връщане.
– Ваш помощник е Ивайло Йорданов – едно от „златните момчета“ на България. Какво е да имаш такъв човек до себе си?
– В България казват, че много трудно може да се направи екип, много трудно се работи с хора. Аз съм изключително горд, че имам един изключително сплотен, можещ, знаещ екип в лицето на Ивайло Йорданов, Явор Вълчинов, Николай Чавдаров – треньор на вратарите, Илия Спасов – нашият фитнес треньор. Всички са опитни, знаещи, можещи и на първо място са хора. Всички любители на футбола знаят какъв голям човек е Ивайло Йорданов. Постоянно сме заедно и за мен е чест, че тези хора са в моя екип!
– Казахте, че един гол не ни достигна да се класираме на европейско първенство. Къде точно не успяхме да го направим, къде не го вкарахме?
– Не вкарахме един гол повече от Полша като гости. Допуснахме гол и там се обърна каруцата. Точно за този период говоря, че имахме много трудности – един играч идва, взимат го, пък го връщат, пък не го връщат. Тогава се обърна каруцата. Разбира се, че можем да съжаляваме и за загубата от Сърбия тук, и за равенството в Латвия, където изпуснахме страшно много положения. Като цяло и екипът, а мисля и ръководството останаха доволни от представянето на отбора. Но горчилката трудно ще може да се преглътне в скоро време.
– На колко млади футболисти дадохте шанс в този цикъл?
– Над 35 човека минаха в тези две години през младежкия национален отбор, което е доста голяма бройка. Този цикъл ще бъдат по-малко, със сигурност, защото просто няма толкова състезатели, родени 2000 и 2001 г.
– Валентин Антов е една от звездите на този отбор – как ще коментирате трансфера му в Болоня? Мислите ли, че ще успее там?
– Силата на този отбор не бяха индивидуалностите, а колективът. Вальо Антов е звезда в ЦСКА, тук беше част от всички лидери, които ние имахме в този отбор. Разбира се, че трябва да бъдем много горди с този трансфер, защото за съжаление не много често наши играчи, няма значение млади или по-опитни, преминават в топ 5 от първенствата на Европа. Аз лично му желая от сърце успех! Много добре познавам човека и футболиста Валентин Антов и смятам, че с неговите трудолюбие, усърдие, интелект – футболен и извън футболен, той ще направи всичко възможно и ще успее.
– Виждате ли футболисти от вашия отбор, които биха могли да стигнат на подобно ниво?
– Да, много голяма част от тях могат да стигнат такова ниво и щяха да стигнат, ако фамилиите им не завършваха на -ов и -ев.
– Петко Христов отиде във Фиорентина през 2017 г., но не получи никакъв шанс за изява и сега постоянно е под наем в по-нискоразредни отбори. Защо се получава така и може ли Антов да мине по този път?
– Именно това имах предвид – хора като Петко, като Андреа, като Калоян, които бяха в Италия… То е и до късмет и до ситуация, но те също са изключително добри футболисти. Още в началото на разговора засегнах темата за средата, за нашия манталитет. Честно ви казвам, имал съм случаи, когато съм бил треньор на клубен отбор и съм искал да привлека даден състезател, мой колега му се обажда и му казва: „Няма да ходиш при този, няма да ходиш при онзи…“ Затова говоря за средата. Със сигурност нашият манталитет, нашата среда… Моментното състояние на нашия футбол пречи за такива трансфери, а не толкова качествата. Да, ние нямаме изобилие от качествени състезатели, но като добавим и средата, не се получават трансферите. Отборите от топ първенствата предпочитат да взимат от други страни. Има държави, на които не можеш да им кажеш името, а имат футболисти в Англия, в Германия, в Италия. А няма българи…
– По-трудно ли се работи с млади футболисти, отколкото с вече изградени професионалисти?
– Всяко нещо си има своя чар, своята специфика. Когато човек си обича работата, е еднакво приятно да работиш и с опитни футболисти, и с млади играчи. Една от разликите е, че опитните състезатели много бързо разбират това, което искаш да им предадеш, бързо го възприемат и възпроизвеждат. При по-младите трябва по-голямо търпение и повече време. Но от известно време поколенията са изключително будни, умни, интелигентни. Мисля, че всяко следващо поколение по-бързо възприема новостите.
– Има ли България достатъчно треньорски кадри за подрастващи?
– Аз преподавам като външен лектор в Треньорската школа и нещата там се развиват с много, много бързи темпове. Наистина се доближаваме с водещите треньорски школи. Треньорското образование в България с нищо не е по-лошо от това в Англия, Германия, Испания. Бъдете сигурни! Материалът, който се предава на курсистите, е съгласуван с принципите и изискванията на УЕФА. Лекциите, разбира се, са подчинени на нашия футбол. Така че треньорски кадри в България се изграждат. Треньорите в България са изключително мобилни, гъвкави. Ако наши треньори бъдат поставени в друга среда за работа, имам предвид по-добра, те биха имали много по-големи успехи. Просто трябва да ни се даде шанс. Но тук малко е мелница за треньори, никой не ни чака, няма го търпението, което е към чуждите треньори. Прави ми впечатление при подрастващите, че все повече са младите образовани треньори, които ги обучават. Това е гаранция, че ще излизат все по-добри млади футболисти.
– Предстои Конгрес на БФС – какво ще бъде вашето изискване към новите ръководители?
– Ооо, от моята позиция това е много трудно!
– От гледна точка на вашата работа.
– Надявам се новият президент на Футболния съюз да милее, да изисква повече работа с българите, да налага българското, да вярва в българските футболисти и треньори. В никакъв случай не съм против чужденците. Футболният съюз трябва да подпомага, да мотивира, да стимулира отборите, които използват български играчи.
– Има ли неизпълнено обещание от ръководителите на БФС към вас и работата ви?
– Не! Вече много години работя във Футболния съюз, минал съм през абсолютно всички юношески национални отбори и до ден днешен винаги съм имал подкрепата на ръководителите.
– Разкажете ни за вашата футболна кариера. Юноша сте на ЦСКА, но така и не играхте в този отбор.
– Няма какво толкова да се разказва, защото е по-бедна. Не мога да се похваля с богата футболна кариера. Но бях капитан на всички юношески възрасти на ЦСКА, играех при по-големите, бях един от талантливите юноши, но рано получих много тежка контузия. По времето, в което бях при юношите, треньор на първия отбор беше Гьоко Хаджиевски, а в отбора бяха хора като Лъчо Танев, Гибона, Кирил Метков, Павката Дочев, да не ги изброявам всичките.
– Все българи обаче.
– Е, тогава бяха все българи. След това дойдоха Бобан Бабунски, Люпчо Марковски… Пък преди това взеха Пимиенто и Редин – първите чужденци в България. Беше много интересно. Викали са ме в първия отбор, тренирал съм, но наистина смело мога да кажа, че нивото ми не беше за първия отбор на ЦСКА. Там няма второ място, не се приема и не могат да играят футболисти, които ще заемат второ място! Но и получих много тежка контузия, имаше опасност и да ми замине кракът… Но се справихме и оттам започнах от нулата – „Б“ група, Янтра, Марица, Беласица, където станах капитан на отбора. Играхме в „А“ група и имаше един страхотен мач срещу ЦСКА, когато им отмениха три гола в Петрич и мачът завърши 0:0 в една 40-градусова жега.
– Какво беше да играете срещу Любо Пенев и Данчо Лечков тогава?
– Страхотно! И да не им позволиш да те бият! И Симонович, мисля, че и Светльо Петров беше. Паро Никодимов, ако не се лъжа, беше треньор. И срещу Левски имаме такива мачове. Изгониха ме на „Герена“, защото бях толкова пренавит… После заминах за чужбина и играх в Индонезия.
– Краят на футболната ви кариера се преплете с треньорската на едно много екзотично място като Индонезия. Разкажете ни за този период.
– Там се сблъсках с нещо коренно различно. Отидох да играя в най-големия отбор от столицата Джакарта, един от най-богатите. Представете си все едно София да има един отбор, Левски и ЦСКА да бъдат обединени в един тим. Имахме по 5 хиляди човека на тренировка, два часа преди мач стадионът беше пълен, не можеш игла да хвърлиш. Отношението на публиката също беше различно. Примерно, когато единият отбор излиза да загрява, в България сме свикнали публиката на противника да освирква, докато там всички те подкрепят, всички пляскат. За първи път се сблъсках с това, че не се правят трагедии от резултатите. Резултатът се приема такъв, какъвто е и се работи за постигане на следващия. Пак за първи път се сблъсках с нещо, което тук някои отбори се опитват да въведат, там бяхме на разположение на треньорите, на ръководителите между осем и десет часа. Отиваш сутрин на базата, закусваш, тренираш, почиваш, обядваш, почиваш, имаш някакви други занимания, тренираш, вечеряш и чак тогава се прибираш по къщите. Такъв професионализъм не съм очаквал да видя. След като играх известно време там, дойде и предложението от Иван Колев да му стана помощник.
– Бяхте ли решил, че ще ставате треньор?
– Да, бях решил. Бях се върнал тук за известно време. На 30 години пак получих много тежка контузия – счупиха ми крака. Дойде обаждането от Колев, запитах се колко още време мога да играя футбол и на какво ниво, по-добре от рано да почвам да уча занаят. Така на 30 години приключих с активната футболна кариера, ако мога така да се изразя и започнах да уча занаята. Но винаги съм искал и съм си мечтал да стана треньор, още от много малък. Тогава разсъждавах по следния начин – за да стана добър треньор, първо трябва да стана футболист. Никога не съм си поставял целта да стана топ футболист, може би затова и не станах.
– Преди като че ли българските треньори повече ходеха на специализация в чужбина. Вие бил ли сте някъде при някой голям треньор?
– Благодарение на Футболния съюз и на Треньорската школа съм имал възможността да направя над десет специализации, да следя работата и да разговарям с Фабио Капело, с Ариго Саки съм прекарвал много време, с Висенте Дел Боске, в Лацио с Еди Рея… Много са местата, на които съм бил и специалистите, с които съм се срещал. Силно впечатление ми направи, че колкото е по-голям е един човек, толкова по-лесна е комуникацията и по-бързо те допуска до себе си.
– На кой треньор от днешния футбол най-много се възхищавате и защо?
– Много са. За съжаление, на един от моите любимци – Клоп не му върви отборът много добре. Той примерно не е бил чак толкова голям футболист, а пък стана един от най-добрите треньори. Същото е с Моуриньо, с Нагелсман – един от хората, които много гледам и тренировки, и психология. Марсело Биелса – изключителен треньор. Настоящият треньор на Челси – Томас Тухел, неговото развитие също е много интересно. И той не е бил кой знае какъв футболист, играл е във второто ниво в Германия, свършва с футбола и започва да работи като барман, оттам тръгва в детско-юношеския футбол и се развива до това ниво.
– По-голямата част от кариерата ви е била в национални формации – не ви ли харесва клубният футбол?
– Много ми харесва клубният футбол, много ми харесва ежедневната работа на терен. Има моменти, в които наистина ми липсва това нещо.
– Няма добро предложение ли?
– Във времето имаше добри предложения, на които много трудно можеше да се устои. Не искам да влизам в детайли, защото просто не стана. Но мисля, че като личностно развитие и това, което най-много мога да дам и да бъда полезен, е точно младежкият национален отбор на този етап.
– Когато подбирате състава си, държите ли момчетата да са титуляри в отборите си?
– Да, наистина много ми се иска да са титуляри в отборите си. Затова след всеки кръг ние вадим статистика кой колко минути е играл. За съжаление, в последните два кръга в България само 12 човека са взели участие, като едва двама – Вуцов и Симеон Петров са с пълни 90 минути. Много ни затруднява това нещо.
– Кои момчета от вашия отбор ще станат звезди в следващия цикъл и ще привлекат вниманието на футболната общественост?
– Имаме добри състезатели в тази възраст, особено в нападение – Мартин Минчев, Боруков, Вальо Николов, Митко Митков, Доминик Янков, Филип Кръстев. В нападение имаме много хора, които могат да се развият. Зависи от тях, зависи от индивидуалната работа, която те полагат в своите клубове, малко късмет и разбира се да си променим мисленето, имиджа на българския футбол, за да стане конвертируем в Европа. Стане ли това нещо, всички ще бъдем доволни!
