-
-
Собственикът на „Левски“ Наско Сираков рядко разкрива душата си толкова, колкото го прави в това интервю, в което си спомня за своя добър приятел Трифон Иванов. Легендата на „сините“ и на националния отбор на България се съгласява на лична среща с журналиста от „България Днес“ Добромир Добрев. Поводът е биографичната книга „Трифон Иванов – Железния“, която вече е на пазара. През февруари се навършиха 5 години, откакто Туньо ни напусна. Публикуваме целия разговор с Наско, който споделя повече от интересни случки с Трифон.
– Г-н Сираков, кога се запознахте с Трифон Иванов и какви бяха впечатленията ви от него?
– Трифон е по-малък от мен с 3 години, затова не се познаваме от юношеските години. Спомням си един мач на „Герена“ през 1986 година. Бях започнал да играя като централен нападател и трябваше да се изправя срещу него. Тогава ми направи много силно впечатление. За първи път срещнах в България защитник, който да може да ми опонира на физиката и най-вече на бързината, защото това беше най-силното ми оръжие. Така се появи Трифончо. Аз буквално вече съм минал покрай него, излизам сам срещу вратаря и отнякъде той пуска един шпагат 6 метра с тея леко криви крачета и клъвне топката в последния момент. И така няколко пъти в мача. Виках си: „Това кривокракото откъде го намериха, мамата си трака“. Централните защитници тогава винаги се опитваха да играят грубо, да ме задържат, футболът просто беше такъв. А той от първия момент винаги се е отнасял с невероятен респект към мен и като невероятен спортист. Никога няма да те хване директно за фланелката, нещо, което ме изкарваше винаги от равновесие. Моята игра с лакти беше издигната на невероятни висини. Разбира се, понякога му вкарвах по един лакът, а той казваше: „Бат Наско, моля ти се, не по тоя начин“. „Извинявай, за пръв и за последен път“, отвръщах му аз. Винаги когато съм играл срещу него след това, персоналните ни двубои са били абсолютно в рамките на феърплея и спортсменството. Който е по-добър в дадена ситуация, да спечели. С никой друг централен защитник не съм имал такива отношения на терена, както с Трифон.
– Между 1983 и 1988 г. вие играете в „Левски“, а Туньо е част от „Етър“. Кой е най- паметният ви момент в този период?
Нови проблеми за Славиша! Още един ключов бранител на Левски се контузи!
– В един мач завършихме 0:0 на „Герена“, а ни трябваше на всяка цена да спечелим. Тогава се борехме с ЦСКА за титлата, а те ни водеха в класирането. На живот и смърт ни трябваха тези две точки, колкото се даваха тогава за победа. Дефакто Трифон измъкна това равенство за „Етър“. Той беше фантастичен футболист. С такава лекота играеше на терена, че беше удоволствие да го гледаш. В 99% от случаите ситуациите на терена налагаха той да ме пази.
– Кога усетихте, че с Трифон сте сходни характери и може да станете приятели?
– Никога не ми е влизал грубо и аз съм се отнасял по същия начин с него. Затова и в националния отбор по-късно завързахме едно истинско приятелство. Помня дебюта му за мъжкия отбор на България срещу ГДР в Бургас. Завършихме 1:1 и той вкара гола за нас. Една от първите повиквателни за Трифон в националния бе през 1988 година в Холандия. Тогава победихме насред Ротердам големия си съперник, в чийто редици блестяха имената на Гулит, Рийкард. Това бе една седмица преди европейското първенство, на което впоследствие станаха шампиони. Любо Пенев вкара победния гол за 2:1. Преди мача обядваме, а Трифон се нахранил пръв. Отстрани домакините сложили плодове. Виждам го как става, отива и започва да си бута по джобовете банани. Викнах му: „Ей, менте кривокрако! Тук има опитни футболисти, ще изчакаш малко! Какво ми дойде тук от Търново да пълниш джобовете!“. Повече не посмях да му се карам. Впоследствие той много бързо се превърна в основен играч в националния отбор на базата на всичките тези качества, които имаше – чисто футболни и физически.
– Знаем, че Трифон е бил голям зевзек и се е предреждал за ядене и като юноша.
– И аз в спортното училище в Хасково я правих тази работа да се предреждам най-отпред в столовата. И затова на всеки обяд или вечеря ядох бой от по-старите. А и те като чуят шоп, много ни мразят. Що бой изядох за тези опашки…
– Други забавни случи с него в националния отбор имате ли?
– Играем една контрола в Швейцария. Мачът тече, точно беше започнало да вали дъжд. Получихме пряк свободен удар на над 30 метра от вратата на противника. Трифон идва при мен и ми казва: „Бат’ Наско, дай аз да бия“. Викам му: „Менте, бегай на центъра и чакай да ме прегръщаш“. И като я лепнах в мрежата! Аз такъв гол никога не съм вкарвал през живота си толкова отдалеч. Понеже тревата мокра и топката се хлъзна пред вратаря. Веднага отидох при Трифон и се обърнах първо към него: „Казах ли ти аз да ме чакаш!“.
– А по оста „Левски“ – ЦСКА карали ли сте се с Трифон?
– Не. Едно време нямаше такива неща, като сега. Съперничеството ни беше 90 минути на терена. В 90% от случаите, който и да бие, ние се събирахме заедно двата отбора в Гранд Хотел София в ресторанта и след това долу в бара. Извън мача нямаше „Левски“ и ЦСКА. Никога не е имало заяждане. Да, на мача ще се избием, но свършва двубоят и край! Бяхме в една компания с Дечо Младенов, на когото станах кум, Лъчо Танев и Боби – двама левскари и двама цесекари. На тях генералите им се караха. Тогава бяхме влезли в серия и ги бихме 7 пъти подред. Тях ги обвиняваха, че излизат с нас.
– Засичате се с Трифон в Испания. Докато вие сте в „Еспаньол“, той отива в „Реал Бетис“. Допита ли се Туньо до вас преди трансфера?
– Не, какво има да се допитва. Тогава вече Ицо беше излязъл в „Барселона“, Любо във „Валенсия“, Киряков в „Депортиво“ (Ла Коруня). Който и да дойде да те поиска тогава, гледаш по най-бързия начин да се измъкнеш от тоя пъкъл тук. Иначе когато сме се виждали в националния отбор, естествено коментираме и си говорим за клубовете. Българските играчи тогава се котирахме навсякъде. Аз имах оферта от „Тотнъм“, но избрах Испания. Преди да замина за „Сарагоса“ имах предложения от „Андерлехт“, „Болоня“… 15 отбора бяха на опашка. Можех да избирам. България имаше тогава 50 футболисти, които можеха да играят в най-силните първенства в света. В Португалия имаше наша колония от 15-20 играчи. Трифон навсякъде където отиде, игра фантастично.
– В един мач вкарва два гола на „Барселона“ от дузпи. Наистина ли каталунците го искаха в състава си?
– Да! Тогава централен защитник в „Барселона“ играеше Алесанко, който вече беше в края на кариерата си, натежал и бавен. Трифон си беше класа. На кантар бяха нещата да отиде. Ако беше се случило, щеше да постигне във футбола 5 пъти повече. За човек като него трябва да се каже, че такъв защитник се ражда в една държава на 50-100 години един път. Ние такъв няма да имаме следващите 100, гарантирам. Аз съм сигурен, че не постигна и 50% от потенциала, който имаше. Същото се отнася и за мен, аз го знам. Не сме били режимлии, ама такива бяха времената. Сред нас имаше и топпрофесионалисти – Любо Пенев, Краси Балъков, Данчо Лечков, Бончо Генчев. Има футболисти, които могат да ядат и да пият, а после и да играят. Други трябва да спят, за да играят. Разбира се, не съм бил някакъв завършен пияница, но никога не съм се лишавал. Винаги съм бил на тоя принцип. И съм пушил винаги…
– Засичахте ли се по испанските терени с Трифон?
– Не. Аз в България толкова съм се засичал с него, че само и там в Испания ми трябваше. Чувахме се само по телефона. От Севиля до Барселона е бая голямо разстоянието. Там нямаш време да отделиш 3-4 дни за гостувания на приятели, всеки ден си зает с тренировки и мачове.
– Каква е истината за тази свобода при Димитър Пенев по време на световното първенство в Америка през 1994-а?
– Всички футболисти играехме навън срещу най-добрите в света всяка седмица. Тези, които после срещнахме и на световното. И ги побеждавахме! За нас не беше нищо ново. Само че когато излязохме в чужбина, тактическото ни мислене отиде в съвсем друго измерение. Там се научихме да играем тактически правилен футбол, да спазваме определени правила. А иначе качествата ние си ги имахме. За нас нямаше значение какво ни казва Пената. Макар че той казваше хубави неща. Но всеки един от нас си знаеше на поста, на който играе, какво трябва да прави. Да, като бихме Германия, оляхме се вечерта. Но след това 3-4 дни тренираш като магаре, не се скатаваш. Не е било някаква свободия, както се опитват да я изкарват. Това, че преди мача с Германия се къпем в басейна, много важно.
– Каква беше ролята на Трифон в отбора на терена и извън него?
– Да се кара отвреме-навреме с Ицо, да му вдига адреналина и лудостта, за да играе по-добре.
– В последното си интервю приживе Трифон казва: „В националния отбор имаше лоби на Стоичков, а друго – на Боби и Наско. Аз бях буфер между Ицо и тях“. Така ли беше наистина?
– Да, ама сядаше да обядва и да вечеря на моята маса много често. Наистина трябваше да има някаква противотежест на Ицо, за да вървят нещата. Ние с Боби играехме ролята на коректив за много неща. Но скандали не е имало. На полувремето на мача с Германия Балъка скочи да бие Ицо, а после при гола първи отиде да го прегръща, щеше да му откъсне врата от радост. При нас беше така, че и да има нещо, за което да се сдърпаме, щом излезеш на терена, забравяш за всичко. Няма сърдене, няма нищо.
– Всички говорят за шегите и бъзиците на Туньо. Вие спомняте ли си някоя такава шега, която е правил с вас?
– С мен не е, отношенията ни бяха други. Аз много повече съм си позволявал да се бъзикам с тая прословута негова стойка с кривите крака. Какво да се сърди, аз му казвах истината. Питах го дали не е преплувал Атлантическия океан на бъчва и оттам да са му се изкривили краката. Отношенията ни бяха фантастични.
– Трифон биеше ли на белот?
– На карти аз бях добър, другите и Трифон се опитваха и това не е майтап. Той беше забавен, когато играеше, защото има чувство за хумор. Беше фантастично момче и не се сърдеше по време на игра. Ицо като го отупаш на карти, после е сръдлив. Срещу рефера Наско Узунов карти играеха Ицо и Трифон, но те бяха по-ниското ниво. Всеки иска да играе с „Реал“ (Мадрид). (смее се)
– Киряков и Цанко, с които Туньо е бил в една стая споделят, че никак не обичал да си ляга рано. Така ли е?
– Аз бях в една стая с Боби. Няма кой да не е бягал от лагери от нас. Но Трифон си беше пословичен с режима си.
– Страшен ли беше за противниците в САЩ Туньо с тази коса, брада?
– Не. Той, беше страшен за противниците с играта си. Не е бил груб играч. Беше в перфектно физическо състояние. Нямаше нужда да рита противниците. В 95% от случаите той е изпреварил нападателя. Футболното мислене му помагаше, защото четеше играта. Той нямаше проблем. Нямам спомен Трифон да е бил гонен заради ритане. Спомням си играхме една контрола в Аржентина след световното. Изгониха го още първото полувреме, но защото тегли едни майни на съдията. 4:1 ни биха, играхме 60 минути с човек по-малко, а аз вкарах гола. След световното в САЩ на базата на натрупаното самочувствие се допускаха такива грешки.
– Ще видим ли някога отново подобен успех на националния ни отбор?
– САЩ’94 никога няма да се повтори. Ние бяхме един продукт футболисти, изградени в друго време. Държавата от 30 години е абдикирала от спорта и футбола като цяло. Няма как да се изградят цяла плеяда такива играчи. Да, може да излезе някой. Последните ни големи футболисти – Бербатов, Мартин Петров, Стилиян – те също са изградени преди това. Това е истината! Сега няма шанс. Дори да променим всичко, нужни са най-малко между 6 и 8 години, за да имаме национален отбор, от който да не се срамуваме. Не може да идва Косово и да те надиграва, ама тотално, на стадион „Васил Левски“. Да те мачка! Ние едно време такива отбори не ги брояхме за живи. Националният стадион и преди нас дълги поколения се беше превърнал в непревземаема крепост. Който и да дойдеше тук, дали световен, или европейски шампион, ако измъкне равен, скача и си удря гъза в тавана. Докато сега е разграден двор. 1992-а година дойдоха Франция тук с Папен, Мапен, Лоран Блан… и им събухме гащите 2:0!
– Какво усетихте по време на посрещането ви тук и тълпите от хора през 94-та?
– Минаха повече от 25 години. Самото посрещане тук беше незабравимо изживяване. Това се случва веднъж в живота и остава завинаги. Тая любов, която усещахме през цялото световно да идва и да лъха от България, тук ни се стовари като с парен чук върху главите. Не очаквахме чак такава еуфория. От излизането ни на летището до Националния стадион „Васил Левски“ всичко беше колонии от хора – шпалир. Това е нещо невероятно и дори сега настръхвам, като се сетя.
– На 14 декември 1994 г. на стадиона в Кардиф срещу Уелс Трифон вкарва може би най-красивия гол в кариерата си. Помните ли го? По същото време вие гледате от резервната скамейка.
– Как да не го помня! Краси Балъков центрира. Фантастичен гол! Даже Трифон се обърна към скамейката и ни показа, че гледал вратаря. Този гол беше и важен, бихме ги 3:0.
– Заслужено ли Иванов бе избран за Футболист №1 на 1996 година?
– Няма незаслужени неща. Тогава всички играчи бяха страхотни и самият факт, че точно той беше избран, достатъчно добре говори за всичко. На 20 години 1 път се случва №1 да стане защитник.
– Най-ценният му гол е този срещу Русия. Как го видяхте, тогава вече като помощник-треньор?
– Бихме корнер, топката се изби. Трифон го домързя да спринтира и да се връща към нашата половина. Успяхме да откраднем топката, Ицо му я сложи на главата и Трифон я вкара. Изключително важен гол, с който се класирахме на световното във Франция. И три несвирени дузпи за Русия.
– Извън терена какъв човек беше Трифон?
– Весел, усмихнат. С чувство за хумор. Той е най-честният човек в целия колектив. Няма шанс да дойде да ти говори нещо за някой. Казва директно в очите, макар че имаше голям респект към мен.
– Какви бяха отношенията ви в последните години?
– Животът ни грабна и ни пораздели. Аз започнах да директорствам и се виждахме само на празници или ако случайно се засечем някъде. Той се занимаваше с бизнес, бензиностанции.
– Има ли нещо, което не успяхте да си кажете с Трифон?
– Винаги остават неизказани неща. Ще му ги кажа горе, като се съберем. Бог да го прости!
