-
-
Веселин Петров е единственият сертифициран инструктор по „Bulgarian bag“ във Виетнам и от малкото такива в Югоизточна Азия като цяло. Освен с кондиционни, силови и функционални тренировки, в българската зала „CTP Combat & Perfomance Training“ в Хо Ши Мин, той преподава бокс, кикбокс, ММА. Провежда и така наречените „prehab“ и „rehab“ активности за спортисти с различно ниво на подготовка.
Веселин е родом от София, но през 2016 година се мести да живее в ломското село Сталийска махала в Северозападна България, където тренира момчета и мъже на възраст между 7 и 45 години. Там остава до 2018-та, когато „случайно“ получава покана да замине за Азия, която е „една от най-големите ми любови“. Във Виетнам шансът е на негова страна и успява да се посвети изцяло на бойните изкуства. Макар че не отива в 12-милионния град, „за да правя богатства“, той осъзнава колко по-лесно се случват нещата, когато „има много инвеститори и добра спортна база“.
Дали пътят избира боеца или боецът избира пътя; в какви измерения се шири удовлетворението, което треньорската дейност носи, и колко близки сме българите като нрав до гръмогласните, весели и гостоприемни виетнамци, разказва за Искра.бг от първо лице Веселин Петров.
• Как разбра, че искаш да се занимаваш със спорт? Имало ли е решаващ момент, нещо, което е наклонило везните?
Като цяло аз съм израснал в семейство на военни и спортисти. Баща ми е бил професионален вратар, дядо ми е бил боксьор, баба ми е била военна. То си е общо взето в родата. Бях доста буйно и трудно дете, прекалено много енергия имах. Затова още от ранна възраст баща ми ме буташе да тренирам най-различни спортове. Помня, че в детската градина сам организирах борби. То си е, как да го кажа, повик на душата. Решаващи случки не е имало, примерно някой да ме малтретира. Винаги съм бил силен и дори в училище се стараех да защитавам по-слабите деца, неправдата никога не ми е понасяла.
И така лека-полека съдбата си намира начин да се прояви. Първоначално „стартирах с карате, но понеже започнах да се бия повече, ме записаха на футбол, след това минах през лека атлетика, баскетбол. Тренирал съм какво ли не, почти всичко, което е възможно да се опита. За съжаление моето семейство до късна възраст не ми позволяваше да се занимавам с бойни изкуства, защото бяха наплашени, че те ще създават много проблеми“.
Началните си стъпки прави, „тръгвайки на таекуондо, карате, винг чунг“, спомня си Веселин. Макар той да твърди, че е нямало конкретни решаващи събития, все пак се сеща за два открояващи се момента. Единият: „Бях на 9 години, взех 5 лева от баща ми и отидох да гледам първата част на „Междузвездни войни“. Без малко да не ме пуснат, трябваше да вляза с някакъв чичко. Този филм ми повлия по такъв начин, че се бях вманиачил всекидневно да търся начини да се движа повече, да съм по-силен, по-бърз.“
Следващият проблясък идва с лентата „Последният самурай“ с Том Круз, която 16-годишното по онова време момче е гледало неведнъж, но „странното е, че в една обикновена събота сутрин изживях историята много тежко. Това открехна една врата за мен към източните философии, по-конкретно Япония и идеологията на Бушидо. Тогава вече осъзнах, че искам да се занимавам с бойни изкуства.“
• Защо Виетнам? Каква беше причината да напуснеш България и да отидеш да търсиш реализация в чужбина?
Виетнам – на шега. Един ден съвсем случайно видях във Фейсбук публикация на Сотир Кючуков, с който се познаваме от 2014 година от залата на Теодор Карастоянов. Сотир търсеше някой, който да му помогне с Фотошоп. Веднага се отзовах и се заговорихме кой какво прави, аз знаех, че той е извън България. Разказа ми, че е в Хо Ши Мин от 4-5 години и има нужда от сериозни хора, с които да работи там. Покани ме, аз първоначално се поколебах, но после се замислих и стигнах до извода, че може би сега е времето да рискувам, да видя други светове, да се развивам „на широко“. Много си обичам родината, но в България е трудно да се отдадеш само на спорта, в повечето случаи трябва да работиш нещо допълнително, за да се издържаш. Не е лесно да караш 8-часови смени някъде и успоредно с това да тренираш здраво по няколко пъти на ден.
• Лесно ли свикна с новото място и начин на живот?
Дойдох неспал близо едно денонощие и много въодушевен. Бях като дете, което сега си е получило играчката. Със себе си носих само 1 чанта с дрехи, 2 „bulgarian bag“-a и 100 лева в джоба. Сотир заминаваше след около седмица и трябваше за отрицателно време да ме запознае с всички свои клиенти и спецификите при обучението на всеки от тях. Освен настройката със съня и движението по улиците, което е страшно натоварено и не се спазват кой знае колко правилата, от друго климатизиране съм нямал нужда. Не е имало социална адаптация, тъй като културата на виетнамците е много близка до българската и още от първия ден се вписах в цялата атмосфера. Виетнамците са гръмогласни, весели, крайно гостоприемни, много пеят, пият и пушат. Другите им се възмущават, но аз се чувствам като вкъщи.
Петров започва работа в огромен, перфектно оборудван фитнес с отбор от отдадени професионалисти, които „видяха на какво съм способен и ме приеха автоматично“. Така има възможност да учи „от първа ръка“ всички тънкости на треньорската дейност.
В един момент Веселин и Сотир решават да си отворят собствена зала, „за да работим за себе си“. Кръщават я „CTP Combat & Perfomance Training“, а при изписването на логото използват цветовете на българския трибагреник. Така с носталгия и любов към родината, сформират „страхотен малък екип“ и започват да прилагат всичко научено. Освен познатите на повечето спортисти способи, включват по-нестандартни за масовите клубове методи – дишащи практики, ледени бани, минути за медитация.
• Как се храниш и тренираш? Спазваш ли определен режим или нещата се решават в движение?
Хранителен режим не спазвам, гледам да се храня по едно и също време и да имам поне 3 основни хранения на ден. Допълнително включвам 2 или повече повече междинни хапвания – плодове, сладолед, смутита. Неделя пия по 7 такива сигурно. Ограничавам единствено безалкохолните напитки, пакетираните неща, алкохол не пия. Старая се да си зареждам добре тялото преди тренировка, да приемам повече течности и витамини. Понякога се случва да ям и хамбургери и пици, но цялостно избягвам продукти, за които всеки знае, че са повече отрова, отколкото храна.
• Успяваш ли да си набавяш нужния сън с толкова ангажименти?
Лягам си и ставам рано всяка сутрин, 6 часа сън са ми напълно достатъчни. Тук вижданията ми може би ще се сторят странни на повечето хора, но аз изпитвам голям интерес към начина, по който функционира човешкото тяло. Свалянето и качването на килограми, тренировката с цел да изглеждаш по определен начин за мен са крайно базови неща, някак второстепенни. Експериментирам с границите на собствените си възможности дори по отношение на възстановяването. През деня между 20-40 минути медитирам и това ме зарежда допълнително с енергия. Показваме го и на хората – с по-малко сън и повече физическа активност тялото може да се възстанови идеално, прекалената почивка е надценена. Вместо със спане, организмът може да презарежда пълноценно и с плуване, разходка сред природата, лек крос.
Веселин тренира всеки ден като редува бойни изкуства с методи за разтягане и възстановяване, както и практики за мобилност. Изпробва върху себе си различни техники за физическо натоварване и релаксация – както на мускулите, така и на съзнанието и ума. Петров вярва, че всичко в човешкия организъм е свързано, така че „да не забравяме онова, което великите мислители и изобретатели са знаели още преди хиляди години. А именно – няма как да се фокусираш само върху една част на тялото, оставяйки другите части да закърнеят. Дори на онези, които се занимават с точни науки – спортът ще им помогне да развиват ума си.“
• Помагаш на най-различни хора, кога припозна предизвикателството да бъдеш треньор като свое призвание?
Аз съм най-пълноценен, когато помагам на другите и виждам техния прогрес, не само физически. Чувствам се щастлив всеки ден, правейки го. А тя помощта има различни аспекти. Дали ще допринесеш някой да е по-самоуверен, по-свободен, дали ще работим над контузия – без значение. Резултатът ме изпълва истински. Помагали сме на хора, които са били готови да се предадат и с общи усилия са успявали да изплуват, тогава чувството е неописуемо.
• Кога ти самият се чувстваш успял?
От себе си трудно мога да бъда доволен, тъй като съм твърде критичен. Дори да постигна някакъв успех, чисто механически например в бойните изкуства, той е просто една вратичка за следващата стъпка. Има постоянно надграждане. Няма крайна точка, която да е удовлетворяваща. Няма крайна цел в спорта, целта е да бъдем по-бързи, по-фокусирани, по-всичко.
• Кое е най-голямото предизвикателство, пред което си се изправял като атлет?
Поставих си цел в продължение на 30 дни да спя 3 часа в денонощието и да тренирам два пъти на ден (веднъж рано сутрин, втори път в най-голямата жега, понякога при 38-40-градусови температури), като отделно съм водил и класове. Успях, доказах си, че е напълно възможно със силата на волята и ума. Можем да си надскочим границите, стига да сме достатъчно готови. Надявам се обаче хората да разберат, че това е сериозно и изисква години работа. Дори тогава е възможно нещата да не станат по план. След този 1 месец имах нужда от сериозно стабилизиране и дори медицинска помощ, за да се съвземе организмът ми, така че бъдете на първо място разумни.
• Кои са личностите, които са те вдъхновявали?
В спорта това са Брус Лий и Мохамед Али, безспорно. Всеки запознат знае за какви велики бойци и характери става въпрос. На мен обаче повече са ми повлияли исторически личности като Ахил, Александър Велики, Чингис Хан, Никола Тесла, Миямото Мусаши. Толкова морално извисени иноватори, носещи огромен енергиен заряд. Няма как да се запознаеш с живота им и наученото да не те мотивира. Именно Мусаши ме вдъхнови за експеримента, за който споменах.
• Какво би посъветвал онези, които тепърва пристъпват в света на бойните изкуства?
Бих посъветвал всички, които са тръгнали от сърце по този път, да се отдадат изцяло, тогава е по-лесно, въпреки трудностите. Има моменти, когато ти писва, всичко те боли и не можеш да станеш от леглото. Има и такива моменти. Но дори тогава трябва да проявиш постоянство и упоритост. Създаването на навици отнема месеци и години. Ако човек е убеден, че е намерил нещото, за което е роден, не трябва да го жертва в името на това да излезе на дискотека, да пие и да се забавлява. Това дори не са жертви, това е инвестиция в себе си.
• Мислиш ли, че спортът те е променил през годините, на какво те е научил?
Много ме е променил, категорично. Не знам как съм щял да се справя без него и тук съм повече от сериозен. В живота си преминах през тежки моменти, загуби, раздели, метаморфози, помъдрях, а израстването си има цена. Спортът ме е измъквал от какви ли не ситуации. Цялата си дисциплинираност дължа на бойните изкуства. Научих, че трудът дава резултат. Контузиите пък чисто психологически идват, за да ти покажат, че изходът е само един. Ставаш, изправяш се и продължаваш. Клише, но клишетата не са станали такива случайно.
Целите, които Веселин Петров си поставя занапред, са простички: Да трупа знания и опит. Както той, така и близките до него хора, с които вървят заедно по пътя. Неслучайно казва, че „екипността е важен елемент“. Еквивалентно с израстването боецът се стреми да „разширяваме нашата зала и стъпка по стъпка базата да се подобрява“.
В бъдеще мечтите му се връщат отново на село, където прекарва голяма част от летата в детството си. Там, сред природата и всичко родно, Веселин иска да отвори свой клуб, за да помага на децата, в които вижда огромен потенциал, нуждаещ се от база за развитие. Изграждането на спортен център е достоен стремеж, роден от мотива „да можем един ден да предаваме и разпространяваме наученото и в България. Където и да ходим, каквото и да правим, хората винаги слушат за България.“
