-
-
30 юни е най-мрачната и злокобна дата в историята на Левски, а и една от най-черните за българския футбол. На този ден, точно преди 50 години две велики личности, двама боготворени от милиони българи футболисти си отидоха от този свят и поеха по пътя към безсмъртието – Георги Аспарухов и Никола Котков.
Страшната катастрофа на Витиня хвърля в траур почти цялата страна. Стотици хиляди души превръщат улиците на София в един безкраен печален океан в деня на погребението на двамата гениални футболисти. А това е още едно доказателство за това колко дълбоко те са влезли в сърцата на хората. Историята на многовековната ни столица не помни такова изпращане на личности, пише Мач Телеграф.
Гунди и Котето дълги години жадуват да играят заедно, а мачовете на националния отбор не са им достатъчни, за да се радват на великолепното взаимодействие помежду си на терена. В последните две години от живота им, след като Локомотив (Сф) по абсурден начин е обединен със Славия, Котков решава, че най-после може да сбъдне мечтата си да бъде съотборник с Гунди и в клубен тим. И така двамата оформят брилянтна двойка в Левски. Казват, че Господ прибира най-рано тези, които най-много обича. Може би и затова след само два сезона заедно на „Герена“, двамата загиват край Витиня.
Гунди според оценки на фенове, журналисти и специалисти е едно явление, феномен в нашия спорт. Той е и една от малкото личности в българската история (не само футболна), която няма врагове и която е получила всеобщо признание. Обичат го и свои, и чужди, съотборници и съперници. Личност, умееща да доставя радост на хората, а те от своя страна му отвръщат с безгранична любов. Човек, който в нито един момент не оставя славата да го заслепи, завладее или обземе по какъвто и да било начин. Човек, който нито за момент не демонстрира високомерие и пренебрежение към другите. Наистина, при Аспарухов се среща едно много рядко съчетание между гениалност на терена и изключително скромно и земно поведение в живота.
За футболните му качества много трудно можем да кажем нещо ново. Те са получили признание от най-големите светила във футбола в онази епоха – Еузебио, Боби Чарлтън, Флориан Алберт, Джани Ривера, Сандро Мацола, Чезаре Малдини, Нерео Роко, Бела Гутман, Дино Дзоф, Герд Мюлер… В България го оцениха всички светила не само на Левски, но и на останалите най-големи отбори – Димитър Якимов, Димитър Пенев, Иван Колев, Динко Дерменджиев, Христо Бонев, Атанас Михайлов, Александър Шаламанов… За всички тези хора е било радост и чест, както да са му съотборници в националния отбор, така и съперници в клубния футбол.
Самият Гунди пък винаги е отдавал дължимото на другите и никога не е крил, че се е учил от червената легенда Панайот Панайотов – Гацо.
На въпрос как си представя съвършения футболист, покойният някогашен съотборник на Аспарухов в Ботев (Пд) и националния отбор – легендата Динко Дерменджиев отговаря: „Няма какво да се го представям. Ние го имаме. Това е Гунди!“. И наистина във футболната игра няма тайни за Аспарухов – виртуозна техника, великолепно боравене с топката и с двата крака, изключителен нюх към гола, невероятна игра с глава, комбинативност и никакъв егоизъм. Към това не на последно място трябва да се добави и изключителната коректност на терена.
Гунди е символ на цяла една епоха в българския футбол. Епоха, в която има изключителна конкуренция между клубовете и още много големи футболисти. Аспарухов вкарва единствените голове за България при първите две участия на световни първенства. Почти сам класира България на Мондиала в Англия, като бележи при всичките ни победи в квалификациите. Първият футболист избиран за спортист номер 1 на страната. Бележи на най-силните отбори в епохата – Англия (в нейния митичен дом „Уембли“), Португалия, Холандия, Унгария, Белгия, Италия. В евротурнирите също има уникални показатели – 18 гола в 18 мача, като и там вкарва на най-големите имена за епохата каквито несъмнено са Милан и Бенфика.
Никола Котков от своя страна също е невероятна личност. Най-голямата в историята на Локомотив (Сф), заедно с друг покойник – Начко Михайлов. Почти сам прави „железничарите“ шампиони през 1964-а. Изиграва и митичен мач в дебюта на тима в турнира за КЕШ. В него бележи 5 гола и дава 2 асистенции при разгрома с 8:3 над шведския Малмьо. Няма друг играч с такова постижение за български тим в турнира. Наричат го Русокосият бомбардир заради поразяващия му ляв крак. Великолепен изпълнител на статичните положения, има и няколко гола директно от корнер. Бележи по всички възможни начини – със самостоятелни рейдове, волета, удари от всякакви дистанции. Човек за най-големите мачове – има 17 гола срещу ЦСКА, като по този показател отстъпва само на Динко Дерменджиев.
Така вече половин век България и българския футбол не са същите без тези двама гении, отишли си в разцвета на силите си. Личности, надраснали своето време. Може би и ранната им смърт допринесе те да си останат неопетнени и непоругани, както се случи след тях с много други велики български спортисти. Останаха си чисти, за да служат за пример и вдъхновение за години, а може би и за векове напред на всички следващи поколения. А на нас ни остава да им благодарим и да се радваме, че ги е имало, както и да се надяваме, че някой ден в българския футбол ще се появят нов Гунди и нов Котков.
Здравко Гюров/ „Мач Телеграф“
