-
-
Златко Янков е роден на 7 юни 1966 г. Бил е футболист на „Странджа“ (Средец), „Нефтохимик“ (Бс), „Черноморец“ (Бс), „Левски“, „Валядолид“ (Исп), „Байер“ (Юрдинген, Гер) и турските „Бешикташ“, „Аданаспор“, „Ванспор“ и „Генчлербирлиги“, както и „Локомотив“ (Сф). Шампион на България през 1993, 1994 и 1995 г. с „Левски“. Носител на Купата на страната през 1991, 1992 и 1994 г. със „сините“. В „А“ група има 240 мача и 26 гола. В националния отбор има 80 мача и 4 гола. Участва на Мондиал 1994 в САЩ, където става бронзов медалист (играе в 6 мача), на Мондиала във Франция (2 мача) и на Европейското първенство през 1996 в Англия (3 мача). На 13 август 2003 г. прекратява футболната си кариера с бенефисен мач в Бургас. Бил е старши треньор на „Нефтохимик“ и „Спартак“ (Вн), както и спортен директор на „Черноморец“.
Г-н Младенов, Левски щеше да фалира заради „построения“ му стадион!
Пред Милен Димитров от vitoshanews.com той дава едно от най-откровените си интервюта.
Г-н Янков, кой ви откри за футбола?
– Моят първи треньор се казва Иван Мирчев. Бях 12-13-годишен, когато започнах организирано да тренирам в родния „Странджа“ (Средец). После ме взеха в „Нефтохимик“. Направих впечатление на скаутите на едно областно първенство. Любо Борисов беше начело на „нафтата“. Той ме привлече в отбора, който се подвизаваше тогава в „Б“ група. Негов асистент беше Пею Николов. После работих с Иван Вутов, Димитър Димитров – Херо с помощник Петър Топчев. С мене беше и най-добрият ми приятел тогава Симеон Чилибонов. Бяхме неразделни. Спяхме в една стая по лагерите. Събрахме се с опитни футболисти, минали и през националните отбори – вратарят Дражо Стоянов, Ростислав Грозданов, Георги Дамянов, Желязко Желязков, Стоян Мавров, Антон Николов, Митко Стойчев…Шефът на клуба беше Желяз Баев. Завършвахме все в челото на класирането – между 4-и и 5-о място се движехме. От тях се учехме. С Мони бяхме най-малките. Съществуваше едно правило от БФС, според което тимовете се задължаваха да пускат задължително като титуляри две момчета под 21 години. Хванахме шанса с Чилибонов и не го изпуснахме. Бързо се наложихме. После стана време за казарма. Разпределиха ни в Лозово, но на практика си изкарахме войниклъка в „Нефтохимик“. Тренирахме и играехме мачове. Много публика идваше на домакинските ни срещи. Стадионът ни беше до железопътната линия. Имаше една височинка почти до блока. Там се настаняваше нашата агитка. Загрявахме до едни фургони.
Как малко по-късно се озовахте в градския съперник „Черноморец“ през 1987 г.?
-Там отидох, така да се каже по назначение или по-точно – малко по партийна линия (смее се). Понеже „Черноморец“ играеше в А“ група и по-надежднит младежи, таланти ги пращаха там. Ние бяхме нещо като резерв за първия отбор на Бургас. След като се поочухвахме в здравите битки на втория ешелон, смятаха, че вече сме готови и за елита. За съжаление, „Черноморец“ изпадна, заедно със „Спартак“ (Плевен) през сезона 1987/1988. Върнахме се обаче още на следващата година.
Правите го под ръководството на отличен специалист като Евгени Янчовски. Но аз искам да ви върна към похода към финала за Купата на България. Започвате с успех срещу „Сливен“ (1:0), продължавате с трудно 2:1 над „Ботев“ (Враца), а после отупвате фаворита „Левски“ (тогава „Витоша“ –б. р.) с 3:1 на полуфинала…
– Е, как да забравя този мач? Играхме на неутрален терен – в Хасково. Много силно се представихме, а бяхме във втора дивизия и се изправихме срещу шампиона. Много фенове от Бургас ни подкрепяха. Чувствахме се като у дома си. После пък, при връщането в „А“ група, още в първия кръг от първенството изненадахме „Левски“ насред „Герена“ с 2:1. Беше прието като голяма сензация.
Вече в прекия сблъсък за трофея срещу ЦСКА (ЦФКА „Средец“ – б.р.) имахте ли някакви шансове?
-Спомням си, че играхме на 24 май в Плевен. „Армейците“ ни поведоха секунди преди почивката с гол на Емо Костадинов. До 59-ата минута ни довършиха. Мисля, че Стоичков и Танев ни вкараха головете и паднахме с 0:3. Държахме се достойно, но класата си каза думата. Все пак през същият сезон ЦСКА стигна до полуфинал за КНК и отстъпи само на „Барселона“. Важното е, че стигнахме за първи път в историята на „Черноморец“ до евроучастие. Така, на 16 август 1989 г. дебютирахме в Европа.
Защо отпаднахте от „Динамо“ (Тирана)?
– Първо, ние не знаехме почти нищо за съперника. По онова време нямаше разузнаване, предварително проучване. Мисля, че и те не ни познаваха. В първия мач ги бихме с 3:1. Спомням си, че преди гостуването ни в Албания преживяхме големи перипетии по време на полета. Над Тирана се изви страхотна буря, от пистата не ни разрешиха да кацнем, но въпреки това нашият пилот успя да приземи самолета. Албанците ни гледаха като извънземни, стори ни се много изостанала държава. Можеше да си купиш само свестен коняк и машинки за кафе. На реванша обаче отстъпихме с 0:4. Унгарецът Шандор Пул свири мача на стадион „Кемал Стафа“ в Тирана. Причина за поражението може да са станали и едни торти, които изядохме в хотела преди мача. Половината от отбора получиха стомашно разстройство, с мъка изкараха мача. Нашият голмайстор Владо Стоянов даже го смениха на почивката. Ами, изложихме се. Всичките голове на „Динамо“ паднаха след почивката. За тях ритаха добри футболисти – вратарят Стракоша, Руди Вата, Абази, Демолари…
–Лесно ли ви пуснаха в „Левски“?
-Да, не е имало никакви пречки от страна на президента на нашия клуб Тома Томов. Павел Панов ме взе на „Герена“. Попаднах в преходен сезон за „сините“. Сменяха се поколенията. Имаше трудни моменти, загуби и разочарования. Радващото е, че накрая завършихме сезона с трофей – спечелихме Купата на България. Усетих какво нещо е великата левскарска публика. На „Герена“ второто място все едно е последно. Загубите хич не се приемат. Искат само победи.
За ваше щастие обаче бързо се утвърдихте като титуляр и стнахте любимец на „сините“ фенове…
-Да, така беше. След загуба ме беше срам да се показвам по улиците.
Коя е най-скъпата ви победа със синята фланелка?
-Най-щастлив съм се чувствал два пъти – когато отстранихме „Глазгоу Рейнджърс“ след 2:1 в София, и когато бихме „Шумен“ с 3:1 като гости. Домакините бяха считани за хита на сезона, „Шогун“ с Гриша Топалов им даваха парите…Бяха доста нахъсани и надменни, но ние бързо-бързо ги приземихме.
Взели сте участия в много Вечни дербита…
-Най-скъпа ми е победата със 7:1 през 1994 г. Хубава игра, красиви голове. Но така също са ми скъпи и всички победи над ЦСКА. А те са доста в моята кариера (смее се). Както и погромът над „Локо“ (Сф) с 8:0. Моят приятел Диян Петков играеше за „железничарите“. При едни тъч се получи интересна ситуация. Попречих му да получи топката, гардирах го, той пана на тревата. Започна да мърмори, да се оплаква: „Ей, стига, бе! Какво правиш?“. Отвърнах му: „Е, браво, падате с 0:6, и ти ревеш.“ Скъсах го от базици след мача. Те бяха дотогава лидери в класирането. Ние обаче поехме щафетата.
В какво се състоеше най-голямото предимство на онзи голям „син“ отбор?
-В това, че имаше големи футболисти. Играехме от дълго време заедно, успяхме да направим синхрона. Всеки от нас знаеше какво и в кой момент да очаква от колегата си. Разбирахме се и с вързани очи, както се казва. Разполагахме с перфектни изпълнители във всички зони на терена – бързаци и техничари в нападение и полузащита, здрава отбрана, „Левски“ беше отвсякъде окомплектован идеално. Важното е синхронът и изпълнителите.
Често сравняват вашия тим от началото и средата на 90-те години на миналия век с вашите „наследници“ от ерата „Майкъл Чорни“ и тези от „Синята приказка“. Могат ли да се правят подобни паралели?
-Според мен – не. Не могат да се правят подобни сравнения. Всеки е бил голям за времето си.
Вие бяхте един от най-добрите персонални пазачи в европейския футбол. Срещу кого ви беше на-трудно?
-Веднага ви казвам – срещу Гошо Георгиев-Гецата. Играл съм срещу него най-вече, когато беше в ЦСКА. Един изключително труден за опазване футболист. Техничар, гардира топката, сменя рязко посоките. Доста ме е мъчил навремето. Иначе, съм имал честта да пазя голяма част от звездите. Трудно беше да се играе и срещу аржентинеца Ариел Ортега – Магаренцето. Бърз, повратлив, скоростен и непридвидим. Много неприятен за пазене. С него съм се сблъсквал и с националния тим, и когато беше във „Фенербахче“, а аз в „Бешикташ“. Оспорвани двубои се получаваха. Виж, срещу един гений на футбола, никога не съм имал проблеми.
За кого става въпрос?
-За Георге Хаджи – Марадона от Карпатите му викаха. Когато и да съм бил персонално срещу него, никога не му се е получавала играта. Просто не е мръднал. Особено с приятно чувство си спомням истанбулските дерби с „Галатасарай“. Хаджи е перфектен футболист, но не можеше да пипне топка при мен. Винаги го биех за първа топка. Принуждаваше се да се връща чак в тяхната половина да я получава. Правеше ги луди другите отбори – „мрежички“, петички, за смях ги правеше, направо ги побъркваше.
Кой беше вашият идол като дете?
-Винаги е бил само един – Георги Аспарухов. Цялата ми стая беше облепена с плакати на Гунди. За мое съжаление, не успях да го видя на живо.
Спомняте ли си дебюта в националния тим?
-Е, няма как да го забравя. На 18 октомври 1990 г. срещу Румъния. Победихме с 3:0 насред Букурещ в европейска квалификация. Помня, че много се вълнувах. В моята зона играеха Хаджи и Събъу. Помня, че останалите колеги много ме навикваха, искаха само да им подавам топката. И някой друг да сгрешеше, те си знаеха – ве аз бях виновен. Но пък и аз не им обръщах много-много внимание.
Имате 80 мача и 4 гола за „лъвовете“. Коя е най-сладката ви победа с националната фланелка?
-Може би тази на „Парк де Пренс“ на 17 ноември 1993 г. с 2:1. Това беше най-важната ни победа. Ако не беше тя, нямаше да можем да изживеем онова вълшебно американско лято на 1994 г. Но да си кажем честно – и до днес трябва да го черпим Давид Жинола. Той много ни помогна тогава (смее се). Ако не беше сбъркал онова центриране, нямаше да падне и победния гол на Емо Костадинов. Между другото, това за първи път го казвам, ние с Давид си имахме една стара закачка още от лятото на 1987 г. Изправихме се един срещу друг на турнира в Тулон с младежкия национален отбор. Много силно се представихме тогава. Бихме Италия с 1:0 с гол на Любо Пенев, направихме 0:0 с Бразилия, надвихме Португалия с 2:0 (Васев, Пенев) и на 14 юни срещнахме домакините. Редовното време завърши 1:1. За нас вкара пак Любо Пенев. На дузпи обаче отстъпихме с 8:9. Още тогава Жинола ми направи впечатление.
Никога няма да забравим гениалния ви пас към Данчо Лечков, след който той отбеляза втория гол за победата над Германия с 2:1 на полуфинала на Мондиала в САЩ. Какво си спомняте от този велик момент?
-Всичко. Всичко ми минава и сега като на лента през главата. Даже настръхвам целия като се сетя…Просто така стана ситуацията…От тъч ми подаде Емо Кременлиев. Лечков ми извика: „Внимавай, имаш човек зад гърба“. Аз се завъртях, ориентирах се по гласа на Данчо в коя посока е тръгнал, само си бутнах топката и центрирах. Трябваше хем да я дам остра, хем да прехвърля няколко германци. Около Данчо имаше доста хора. С крайчеца на окото си зърнах къде е. Нямах много варианти пред себе си. Действах импулсивно. Казах си: „Няма начин, трябва да му я подам. Ако е лек пасът, няма да стане“. Просто инстинктивно я насочих на правилното място. Лечков я заби зад Бодо Илгнер и се класирахме на полуфинала!
Вярно ли е, че именно Данчо от нашия тим е бил най-убеден в победата?
-Вярно е. Само ни насърчаваше: „Айде, бе, тия нищо не са! Ще ги биеме!“ Явно е имал някакво предчувствие.
Пазите ли фланелката си от онзи епохален сблъсък в Чикаго?
-О, не. Аз не съм маниак на тази тема. Аз ги раздавам. Специално след този мач с немците си размених фланелката с Томас Хеслер. После подарих неговата на Диян Петков. Тази от „Парк де Пренс“ пък я връчих на друг мой приятел от Бургас. Често се е случвало, тръгвам от София за Бургас и по пътя ги засека куп хора с мои фланелки. Ей така, например, в Пловдив съм виждал два-трима души с мои екипи на „Бешикташ“ и на националния отбор. На гърба им пише „Янков“.
Вярно ли е, че Стратега Димитър Пенев е бъркал фамилията ви, наричайки ви „Златков“?
-Вярно е, разбира се. Как го приемах ли? Е, с усмивка. Разборите на Пената бяха незабравими и неповторими (смее се). Не обръщахме внимание на неговите неволни грешки. Преди мача с Аржентина пък, Пенев ми подаде снимка на Диего Марадона. Подхвърли ми: „Погледни го добре, че после може да не се срещнете на терена.“ Наистина не се видяхме, но заради наложеното наказание заради положителна допингпроба на Диего (смее се). Винаги беше весело с Пената.
Можехте ли да елиминирате и Италия и да участвате на финал?
-Много ясно, че можехме. Имах успешна кариера. Играл съм на две световни първенства и едно европейско. Ставал съм много пъти шампион. С този мач с Италия обаче е свързано и може би най-голямото ми съжаление във футбола. Още ме боли за първия гол, който ни Роберто Баджо вкара на полуфинала. Тогава можех да го гардирам и да го фаулирам. Исках чисто да му взема топката. Ако го бях повалил, нарушение до тъча и никакъв гол нямаше да стане. Той ме гардира обаче, много беше хитър. Останах зад гърба му. Баджо си бутна топката на скорост, завъртя и Хубчев, замахна, финтира го, Петьо отиде настрани, и отбеляза. Оттам нататък всичко в нашата тактика се наруши. Всичко замина…Още ме е яд, като се сетя. Имахме отбор за финал, ако съдията беше дал и втората дузпа…
В Америка до вас достигаше ли и еуфорията, в която беше изпаднала цяла България по време на вашите подвизи?
-Да ви кажа честно – не. Идваше със закъснение. Ние не знаехме реално какво се случва в родината. Почти накрая на Световното някой донесе видеокасетки и тогава усетихме народната любов. А вече посрещаното ни в София беше нещо невероятно. И до днес ме побиват тръпки, когато се върна към тези велики моменти.
-Защо се получи тази конфузия в мача за третото място срещу Швеция?
-Може би не бяхме вече така мобилизирани. Нямахме настроение след загубата от Италия. Не че се оправдаваме, но и времето беше изключително тежко, горещо. Не си усещахме краката направо, както беше и срещу Нигерия (0:3) на старта. Не можеше да се диша направо. А и отделно от това – срещу Швеция изобщо не ни върви. Където ни хванат, ни набиват. Поразвалихме отличните впечатления, за което съжаляваме всички. Може би треньорският щаб също направи грешка. Трябваше да пуснат хора, които по-малко или изобщо не бяха играли дотогава на Мондиала. Щеше да бъде честно.
Вярно ли е, че в навечерието на осминафинала с Мексико за решението на Димитър Пенев е повлиял и Христо Стоичков? Така изненадващо вместо Николай Илиев на мястото на наказания Трифон Иванов излезе Ивайло Йорданов, който номинално беше център-нападател. Решението се оказа гениален ход.
-Е, Ивайло си е боец, универсален войник. Той играеше перфектно на всеки пост, на който го сложат. Именно той и подаде на Ицо за гола. Иначе е вярно, че Пенев се допитваше до лидерите на отбора. Но последното решение винаги си е било негово. За мен се отпуснахме максимално след победата над Гърция с 4:0. Дотогава България нямаше нито една победа на Световно първенство. Имаше напрежение, признавам. Боби Михайлов например непрекъснато повтаряше на висок глас: „Трябва да бием на всяка цена, трябва да бием на всяка цена…“. След като тази тегоба ни падна от плещите, всичко тръгна в наша полза. И късметът беше с нас.
Повлия сигурно положително и това, че гръбнакът на отбора, по точно защитата и част от фхалфовата линия, беше изградена от футболисти от един тим – „Левски“?
-Е, да, разбира се. Ние си знаехме и кътните зъби. Със завързани очи се намирахме на терена. Разбирахме се там без думи, само с поглед. Синхронът ни беше удивителен.
През 1992 г. заминахте за първи път в чужд тим. Защо не се наложихте в „Атлетико“ (Мадрид)?
-„Дюшекчиите“ ме изпратиха под наем във втородивизионния „Валядолид“. Там играх с Каминеро, Амависка и Канисарес. Няма да забравя един мач срещу „Барселона“. Тогава пазих Хосеп Гуардиола. Отстъпихме с 1:3 у дома за Купата, но аз не се изложих. На Пеп му я прибрах на центъра, а той отлетя настрани, заби се в резервната скамейка. Публиката беше във възторг. Обаче те по-класни, до 20-ата минута още водеха с 3:0. След почивката пуснаха някакви резерви, та успяхме да намалим резултата. Въпреки загубата това ми остава скъп спомен.
Отлично сте се чувствали и в Турция. Много ви обичаха там запалянковците…
-Радвам се, че ме уважават хората. Не крия. Играл съм там за гранд като „Бешикташ“, но съм доволен и от престоя си във „Ванспор“, „Аданаспор“ и „Генчлербирлиги“. Нямате си представа за какво става въпрос. Уважение голямо. Нещата там обаче са поставени на изключително професионални основи, за разлика от България.
При „орлите“ с кои звезди играхте рамо до рамо?
-Много са: Октай, Серген Ялчън, Даниел Амокачи, Тугай, Нихат, Мръмич, да не забравяме и Лечков, треньори ни бяха Расим Кара и Джон Тошак. Атмосферата на „Иноню“ е невероята, там бяхме с най-френетичната публика. Няма да забравя, отиваме да играем на олимпийския стадион в Измир като гости, а като излязохме на терена, по трибуните имаше над 20000 наши фенове. Нещо изключително! Навсякъде из Турция се чувствахме като домакини. Публиката ме обичаше и навсякъде бях разпознаваем. Записах два много силни сезона, играхме в групите на Шампионската лига. Лечков дойде през втората година от Марсилия като голямо име, но турците гледат какво правиш на терена, а не откъде идваш и кой си. Супер се чувствах и в по-малките отбори, където ритах. Във Ван, става въпрос все пак за един 230-хиляден град, на тренировките ни идваха по 2000 души. На мач – по 25 000, стадионът – фул. Представете си за какво става въпрос. И дума не може да става пък за сравнение с премиите, които взимах в Турция, и тези у нас.
Поиграхте малко и в Бундеслигата…
-След второто ми завръщане на „Герена“ се отвори шанс за Германия. През 1995 година преминах в „Байер“ (Юрдинген), но там нещата не потръгнаха много добре, защото в началото, още на първата тренировка един от моите колеги ме контузи. Счупи ми глезена. Пропуснах доста от мачовете през сезона. Това ми е и най-тежката контузия в кариерата. Иначе съм имал и нещо подобно на тази травма с екипа на „Левски“, получена на един турнир в Испания. После стоях един месец в гипс. Но помня, че вкарах първия гол за тима като гост. Случи се чак в 13-ия кръг. Дебютирах за „Байер“ в мач срещу „Борусия“ (Дортмунд) за Купата.
