-
-
Петър Жабов е роден на 7 декември 1973 г. Юноша е на „Черноморец“ (Бургас). Играл е още в ЦСКА и „Нафтекс“. В „А“ група има 195 мача и 37 гола. Бивш юношески и младежки национал национал. Шампион на България (1997 г.). Носител на Купата на България (1997 г.). В продължение на дълги години играе в Италия: в „Козенца“, „Лучезе“, „Чезена“, „Таранто“, „Пистоезе“, „Нардо“ и „Леко.“ С бившия капитан на младежкия национален отбор разговаря главният редактор на vitoshanews.com Милен Димитров.
Г-н Жабов, как започнахте вие с футбола?
– Моите родители, Бог да ги прости, и двамата починаха, винаги са ме подкрепяли във всяко едно мое действие. Баща ми беше голям запалянко. Цесекар… Заигравайки в ЦСКА, изпълних една негова и моя мечта. Ще бъда много щастлив, ако един ден синовете ми заиграят с червената фланелка и задминат това, което аз съм направил (вълнува се).
Баща видя ли ви, когато дебютирахте за ЦСКА?
– Да. И си спомням, че беше адски развълнувам. Татко, Димитър се казваше и беше шофьор в градския транспорт на Бургас, не е споделял много неща с мен. Но хора са ми казвали, че е слушал мачовете ми по радиото. Спирал е автобуса, за да изслуша атаката…(вълнува се). С една дума – за фена, особено пък за баща на футболист, това сигурно е нещо върховно като изживяване. Синът ти да играе за любимия ти отбор… Уникално!
Майка ми Латинка работеше в месокомбинат. Моите родители даваха мило и драго да не ми липсва нищо. Едно дете съм, нямам брат или сестричка…Благодарение на майка ми завърших висше образование в НСА, искаше да ме види като вишист…Всичко, което ми е казвала и правило, впоследствие се е оказвало за добро в моя живот. За което съм й много благодарен.
Кой ви заведе за първи път на стадиона?
– Баща ми. Бях ученик в трети клас. Татко ме записа да тренирам в „Черноморец“. Стадион „Девети септември“, базата в „Акациите“. Бяхме доста голяма група – 90 деца, все набор 1973! Поради липса на подходящ терен за тренировки, ни разделиха на 2 х 45. Заниманията се водеха на половин терен. Ако топката ти я докоснеш 1-2 пъти, пак е добре (смее се). Странно беше, че в онези времена и лоши условия, се раждаха нелоши футболисти.
Кой беше първият ви треньор?
– Димитър Михайлов. После работих дълги години – поне 6-7, със Стоян Терзиев. Най-много научих за футбола и живота от него. Бате Стоян ни учеше преди всичко да бъдем ХОРА. Футболният живот е кратък, така ни казваше, по-добре човек да е подготвен за живота, който идва след това. Натрупах доста опит от Терзиев. Той не беше строг, не ни е биел, обаче постригванията бяха редовни (смее се). Това беше един вид наказание. Сега е невъзможно да острижеш даден твой кадър поради някакво пргрешение. Не зная как детето би реагирало, но от страна на родителите реакцията би била лоша. В момента именно родителите са един от големите проблеми на детско-юношеския футбол. Месят се за всяко нещо и имат претенции за щяло и нещяло. Те свалят треньори, назначават треньори, нещо немислимо… Тези родители си имат своите професии, но тя не е футболист или треньор. А имат иначе претенции да са такива, за жалост.
От вашия набор 1973 доста момчета се наложиха в професионалния футбол…
– Да, като Страти Илиев, Васко Банов, Николай Възелов, имаше и малко по-големи: Владо Муравов, Росен Петров, Илиян Банев, Мишо Ганев, Нено Ненов… Радо Кишишев е година по-малък от мен. Със старшата възраст станахме трети на републиканско първенство. Отпаднахме на полуфиналите от ЦСКА – 0:0 в София и 1:1 в Бургас. За съперника играха Ивайло Иларионов, Мартин Зафиров, Мартин Горанов, Викторио Павлов…На финала на стадион „Васил Левски“ „армейците“ паднаха от „Левски“.
Спомняте ли си дебюта в „А“ група под ръководството на треньора Тотко Дремсизов, помощник – Ивайло Коцев, през сезон 1989-1990? Записвате 7 мача…
– Дебютирах малък. Доколкото си спомням беше срещу „Левски“ (1:1, 3 март 1990 – б.а.). Влязох след почивката, играх цялото второ полувреме. Получи се хубав мач. За жалост пропуснах възможността да се разпиша срещу „сините“ към края на срещата. Щеше да бъде прекрасен завършек на този дебют. Имах удоволствието да играя редом до големи футболисти като Владо Стоянов, Симеон Чилибонов, Диян Петков, Любо Шейтанов, Краси Костов, Миро Кралев, Иван Йочев… Не съм имал никакви проблеми с тях. Приеха ни добре нас, по-малките.
Йерархията по мое време се спазваше. Бяхме научени на уважение към по-големите от теб футболисти, имаше какво да научим. Бях „бебето“ на отбора – едва 16-годишен хлапак. Следващият по възраст беше 8 г. по-голям от мен. Така че трябваше да се съобразявам с всичко, а аз не бях проблемен като характер. Спазвайки правилата, нямаше как да имам проблеми с по-възрастните играчи и много научих от тях. Беше добра школа.
През следващото първенство в „А“ група взимате участие в 20 срещи и вкарвате 2 гола. Спомняте ли си първото попадение в елита за „Черноморец“?
– Да, разбира се. Бихме „Пирин“ в Бургас с 2:1 (6-и кръг, 15 септември 1990 г. – б.а.). Вкарах първия гол. На гостите им пазеше Миро Митев. Помня и ситуацията – пас от дълбочина към Владо Стоянов, играехме заедно двамата отпред, той като основен център-нападател, аз трябваше да се движа покрай него и да използвам пространствата, които той отваряше. Беше малко по-статичен, но пък за сметка на това притежаваше блестяща техника и умееше да освобождава „коридори“ в притивниковата защита. Един лош пас към него се оказа перфектен за мен. Излязох сам срещу Митев, финтирах го, и с дсния крак, на празна врата, я вкарах – 1:0 за нас! След победата бях най-щастливият в съблекалнята (смее се).
Задължително трябваше да се почерпи отбора за дебют и гол – я с торта, я с нещо безалкохолно, примерно с каса швепс… Шегувахме се помежду си. Имаше такива традиции, жалко, че вече ги няма. Тогава беше благодарение на по-старите футболисти. Сега липсва уважение не само към играчи, а като цяло, като общество. Лека-полека деградираме, това поне е моето лично мнение.
Дидо Петков ли беше най-големият майтапчия във вашата съблекалня?
– Не, №1 в майтапите беше Николай Русев – Джангъра. Голям футболист, голяяям! Той и Шейтанов поддържаха настроението в отбора.
Погаждаха ли номера на младоците?
– Е, имаше и такива моменти (смее се). Като се ходеше на лагер, се разделяхме на „млади“ и „стари“ и играехме „двустранки“. Ние за да бием, не знам какво трябваше да сторим… Така или иначе, почти никога не побеждавахме. Но си спомням един конкретен случай. Паднахме 2:3 от „дъртите“, ама водехме с 2:1 само 5 минути преди края. Но естествено мачът се игра, докато те победят. И на обяда после – тях ги няма, само юношките сме в ресторанта.
След десетина минути ги гледаме – идват всички превързани, кой ръка, кой крак, кой омотал лицето си…Чудим се какво се случва. А те: „Ей, и така да играем, пак ще ви бием“. (смее се). Хубави времена бяха. Весело настроение, шеги…Дано и сега да ги има тези неща по отборите, но се съмнявам. С навлизането на толкова чужденци нещата и като традиции не са същите.
Какво научихте от Тотко Дремсизов?
– О, на много неща ме научи. В „Черноморец“ ми беше треньор цели 5 г. Интелигентен човек, който се стремеше да говори с футболистите, без да налага своето мнение. Имаше свой подход, разчиташе на интелигентността на играча. Не беше привърженик на крясъци, наказания и разни други работи. Успяваше да стигне до човека, което беше най-важно за мен лично поне. Дремсизов към всеки имаше индивидуален подход, което му помагаше.
А от Владо Стоянов какво научихте?
– От него всеки можеше да научи много. Играта на Владо беше образец за център-нападател. Движението, поемането, удар с глава, лидерството му по време на мач…той нямаше слабо място. Не се криеше в тежки моменти, излизаше на преден план. На много неща ме научи. Вечно ще му бъда благодарен, Бог да го прости и него… Един голям футболист… За жалост си отиде твърде рано. Можеше да даде още много на футбола в България.
Вие бяхте капитан на юношеския и младежкия национален отбор. Нека започнем с юношите…В тима ви тогава бяха Мартин Зафиров, Йордан Гълъбов, Румен Иванов, Антон Сивинов, Троян Радулов, Филип Илков, Христо Фурджев…
– Имаше и още големи таланти. Започнахме европейските квалификации. В Румъния завършихме 1:1 с мой гол, после паднахме от Унгария в Будапеща с 1:2, пак се разписах. От „маджарите“ загубихме отново с 1:2 в Кюстендил. За жалост това са едни от най-тежките ми моменти в националните отбори. Квалификациите се случиха точно, след като приключихме един цикъл на 17-годишните. Нашият отбор беше граден 3 години и имахме голям шанс да направим нещо на европейското първенство. Но имаше една неприятна афера. Обвиниха ни, че сме използвали нередовни футболисти, по-големи…
Имаше правило, че можеш да играеш с родени от 1 август цялата календарна 1974-а. Но ако са родени през 1973-а то играчите трябва да са родени след 1 август. Имахме такива двама-трима и УЕФА ни дисквалифицира. Даже България беше заплашена с последно предупреждение да бъдем изключени за 2 години. Наказаха треньори, хора от БФС. Бяхме силен тим, но след тази случка нещата доста се усложниха. Почти изцяло започна да се гради нов отбор, директно, без приятелски срещи, без лагери, влязохме в квалификации. Затова и записахме срамно класиране. Завършихме на последно място в предварителната група в компанията на Унгария, Румъния и Кипър. Спечелихме само 1 точка – в Румъния. Даже Кипър ни би, абе – срам…
Отдавам резила и на това, че от онзи отбор, готвен за европейското, останахме само аз и Румен Иванов – Коча. Беше много тежко. Играхме директно направо на квалификациите. Бяхме събрани на момента момчета, които да изиграят някакъв мач. Доста треньори се изредиха. Даже и аз не си спомням колко и кои бяха. Димитър Контев беше за малко… Явно „отгоре“ бяха отписали този цикъл. Поне аз така си мисля, връщайки лентата назад.
После обаче дойдоха и хубавите моменти в младежкия национален отбор и Динко Дерменджиев…
– Е, да, вярно е. Наистина Чико е бил голям футболист, голям човек и голям треньор. Изкарахме успешни квалификации под негово ръководство за ЕВРО 1996. До последния мач бяхме водачи в групата. А съперници ни бяха Германия, Уелс, Молдова и Грузия. Бихме немците в София с 2:0, един голям мач! За гостите играха бъдещи звезди като Йенс Йеремис, Александър Циклер, Уве Господарек… 5-6 души бяха от „Байерн“. За съжалание в решителната среща в Германия, играхме в някакво малко градче, ни отупаха с 0:7.
На какво отдавате тежкото поражение?
– Пак се връщам назад. Последният ни мач преди гостуването беше март месец – срещу Уелс (3:1). Следващият ни сблъсък беше чак есента. Не бяхме събирани даже на лагер дотогава. Само 3-4 дни преди мача ни събраха. Не мога да си обясня на какво се дължи кошмарната като цифрово положение загуби. Не че ние бяхме слаби футболисти, не вярвам и нашите ръководители да са подценили германците, че едва ли не няма да имаме проблеми, изхождайки от обстоятелството, че до този момент имахме само победи и един равен (срещу Уелс). Може би ни подготвяха и за наследници на великото поколение от САЩ’94.
Защо самият мач се разви по този начин?
– Чико Дерменджиев не ни водеше от скамейката, защото беше наказан. Санкцията му беше наложена от първия мач в София. Беше посегнал май на страничния съдия заради една засада, доколкото си спомням…Реферът пусна 2-3 засади, ама очевадни засади, от сорта на 2-3 метра зад защитата…И нервите на нашия треньор не издържаха. Нормално. Наказаха го за 6 месеца, ако не се лъжа. Да се върна към мача като гости…Стефан Грозданов ни водеше. Още при първата си атака германците вкараха гол. Оттам – леко стъписване, падна много бързо и вторият гол…Може би до 10-ата минута вече беше 2:0. А когато човек загуби самоувереност, предвид и публиката, може би и това даде негативно отражение. Но това 0:7 го отдавам най-вече на това, че ние не бяхме сработени.
Както и наши грешки – на футболистите, естествено. Вината си е наша в най-големи проценти. Аз поемам най-вече вината си като капитан. Но не беше лошо да изиграем поне 1-2 контроли, за да се подготвим качествено за най-важния мач. А в същото време срещу себе си имахме една Германия, готова на всичко. Жалко, много жалко, защото, ако бяхме завършили първи в групата, имахме шанс да участваме и на Олимпиадата в Атланта. Даже си спомням, че Христо Стоичков изявяваше тогава желание, ако се класираме, да играе с нас.
Колко гола вкарахте в тези евроквалификации?
– Тогава бях изтеглен малко по-назад, не бях в типичната си позиция на център-нападател. Трябваше да играя в средата на терена. С Мариян Христов изнасяхме топката към Р. Иванов. А защо Чико ме е дръпнал назад…не смеех и да попитам тогава. Разписах се срещу Грузия при успеха с 2:1.
Какво си купихте с първата заплата от футбола?
– (Смее се) Е, нищо конкретно. Със сигурност бях много щастлив и почерпих нашите. Не бях манияк на коли, на джаджи, на такива работи. Даже като дойдох в ЦСКА, нямах кола. За мен беше по-важно жилище да си купя. Когато подписах първия профидоговор, голяма част от парите отидоха за закупуването на апартамент в Бургас.
Кой е най-силният ви сезон в „Черноморец“?
– Мисля, че сезонът преди да отида в ЦСКА. Тогава вкарах 6-7 гола, което си беше едно супер постижение. Трудно се играеше навсякъде. Това, да отидем ние от „Черноморец“, и да откраднем точка, беше си нещо изключително. Навсякъде имаше страхотни футболисти, публиката пълнеше стадионите, не е като сега. Не говоря само за столичните грандове. Аз съм се изправял срещу защитници като Николай Арабов и Вилиян Парушев, Венелин Сивриев, срещу халф като Петьо Зехтински, срещу големия отбор на „Ботев“ (Пд)…
Не мога да не ви попитам и за подвига срещу ЦСКА. Победихте „червените“ насред „Армията“ с 3:2 (23-и кръг, 13 април 1991 г. – б.а.)…
– Незабравим спомен! Да биеш ЦСКА в София, и то да ги надиграеш… Случва се може би един път на 10 години. Изнесохме прекрасен мач, а съперникът още беше в битката за титлата (накрая шампион става „Етър“ – б.а.). Нашата победа страшно помогна на „Етър“. Ние не можехме да повярваме какво сме направили. Беше голяма радост. Когато автобусът ни тръгна ,минахме по „Цариградско шосе“. Публиката току-що беше излязла от стадиона и беше по спирките на „Орлов мост“. И тогава се случи нещо изключително, което няма да забравя до края на живота си: Тези запалянковци, чиито любим отбор беше загубил, започнаха да ръкопляскат спонтанно на „врага“! Започнаха да ни аплодират. Такова нещо, такова признание не съм виждал скоро. От това да те признае самата публика на съперника, по-голямо признание няма.
Какво си спомняте от самата среща?
– Поведохме с 2:0, ЦСКА намали. Аз вкарах третия гол за нас, направих резултата 1:3. Вальо Иванов – едно много бързо крило от Айтос (изнесе страхотен мач тогава), проби отдясно, стигна до аутлинията и я обърна. Аз с шпагат изпреварих защитник и я забих топката под гредата горе – 1:3! Това се случи секунди преди края на първото полувреме. Моят гол малко ги „попари“. След това успяха да върнат само едно попадение. Не си спомням всички тези 13 души, които излязоха на терена за „Черноморец“, да е сбъркал нещо, всички бяхме като машинки.
Това ли е най-важният гол в кариерата ви?
– Най-важен – не. Може би този, който вкарах на финала за Купата на България срещу „Левски“ (3:1, 28 май 1997 г., 1:0 Стефан Лулчев 9, 2:0 Петър Жабов 48, 2:1 Станимир Господинов 51, 3:1 Милен Петков 58).
А най-красив?
– За най-красив…(замисля се). Вижте, аз си обичам всеки гол, който съм вкарал, дори и на празна врата да е бил. Щом си се разписал, значи нещо положително си направил. Спомням си едно попадение за ЦСКА в мач от турнира „Интертото“. Готувахме на турския „Кайзериспор“. Бихме с 3:1. А те имаха трима турски национали в състава, бяха със самочувствие, местната преса беше писала, че едва ли не отиваме на заколение там…Както и да е. Разбихме ги направо. Наказах ги два пъти. Първото попадение се получи брилянтно. Пас напред, централният защитник на турците изби топката, а тя, падайки отиде към мен, на около 5 метра извън наказателното поле. Посрещнах я от воле – бааам, горе в ъгъла! Няма ловене! После Коце Видолов ми подаде за втория гол. Излязох сам срещу вратаря и го прехвърлих за крайното 1:3. Помня, че и в Кайзери ни аплодираха, де. Така че – сещам се за положителните неща (смее се).
Кои бяха идолите ви?
– От нашите – Христо Стоичков. Имах честта да играя 6 месеца с него, дори да се събличам до него в съблекалнята. От чужденците – Марко ван Бастен и Диего Марадона. Сега се възхищавам на Лео Меси.
Как стана трансферът ви в ЦСКА през 1994 г.?
– През първия си сезон с червената фланелка записах 14 мача и 2 гола. Благодарение на Димитър Пенев се получи трансфера. С младежкия национален отбор играхме контрола срещу ЦСКА. Бихме ги на „Армията“ с 5:2, вкарах 2 гола. Веднага шефовете на ЦСКА решиха да ме вземат. За мен колебания нямаше, защото си бях цесекар от малък. Малко хора знаят обаче, че бях на крачка и от „Левски“.
Какво се случи тогава?
– Бях едва 16-годишен, тъкмо моето име беше понашумяло по медиите… Лично Томас Лафчис, който беше президент на „Левски“, идва да ме иска от „Черноморец“. Но аз отказах. Просто не можех да предам родния клуб и ЦСКА. По-късно, по време на ерата на т.нар. Брокери ме искаха и от „Ботев“ (Пд). Даже бяха предложили фантастични условия. Горе-долу нямаше клуб в България по онова време, който да не ме искаше в редиците си.
Добре, отказвате на „Левски“ и на „Ботев“. Откъде бяхте сигурен, че ще има шанс за ЦСКА? Нали умните хора казват, че птичето кацва само веднъж на рамото…
– Не, вижте, аз бях абсолютно убеден, че рано или късно ще заиграя в ЦСКА. Не мога да ви обясня. После пък бях сигурен, че ще играя в Италия и моето желание се сбъдна. А броени месеци преди да премина в „Козенца“, отхвърлих оферта от германски клуб. И в Бурса ходих, развеждаха ме шефовете из базата, предлагаха ми какво ли не… И на турците отказах. Наречете го усещане, наречете го предчувствие, но се е случвало. Най-често на даден мач… Имам чувството, че точно оттам ще дойде топката и аз съм на точното място, за да бележа гол. Необяснимо е това нещо.
Кой беше най-силният ви сезон в ЦСКА?
– Не мога да определя точно. През 1995/1996 вкарах 11 гола в 23 мача, но пък се представихме слабо в първенството – завършихме чак на пето място. На следващата година станахме шампиони. Моят актив беше 22 мача и 9 гола. През сезон 1997/1998 финиширах с показатели 26/5. Точно през 1998-а преминах в „Козенца“.
Усетили сте от атмосферата на Вечното дерби… Как е „отвътре“ този мач?
– Взел съм участие в 6 мача за първенство и 3 за Купата на България като играч на ЦСКА в дербито. За всички нас – футболистите, сблъсъкът с „Левски“ беше Мач на сезона. Да играеш в някой от двата гранда беше върхът за всеки български футболист. За Вечното дерби нямаш нужда от мобилизация, от надъхване на треньора от сорта на „Трябва да бием на всяка цена!“ или нещо подобно. Само жадуваш да чуеш името си в състава и оттам-нататък не те интересува кого ще пазиш и как ще нападаш. Отвътре си идваше тази настройка. И знаеш, че когато се представиш добре в такъв мач, значи си изпълнил една от мечтите си. Губил съм от „Левски“, побеждавали сме ги.
Когато дойдох на „Армията“, се изправих срещу един от най-силните отбори в историята на техния клуб, да не изброявам кои бяха отсреща със сини фланелки… Те си бяха машина. Дебютът ми беше при 0:3 (21-и кръг, 2 април 1995 г. Жабов играе цял мач – б.а.). Имаше някаква уплаха в нашата съблекалня. Даже си спомням, че никой не искаше да пази Илиан Илиев. Предният мач бяха паднали 1:7 от „Левски“. И обявих пред всички: „Айде, аз ще го пазя Илиан“. Но в този момент просто нямахме шанс да се противопоставим на вечния враг. Лично аз никога не съм се притеснявал преди мач срещу „Левски“.
Всеки мач си има своя собствена история, напрежението, което го съпътства, винаги го има. Винаги трябва да се доказваш, да даваш всичко от себе си на максимум, ако искаш да победиш. Независимо от моментното класиране и форма. И вижте публиката – аз на празен стадион не съм играл, да не говорим пък на Вечното дерби. Пълните трибуни те мотивират допълнително и ти летиш по терена…
Най-щастлив съм се чувствал при спечелването на златния дубъл през 1997 г. След победата над „Раковски“ (Русе) с 9:0 (29-и кръг, 24 май 1997 г.–б.а.) публиката нахлу на терена. Носеха ни на ръце… Незабравими моменти (вълнува се).
Защо се стигна до отпадането от румънския „Стяуа“ в турнира за КЕШ през 1997-а? Постигнахме удобен резултат (3:3, 23 юли 1997 – б.а.) в Букурещ, но се провалихте на реванша (0:2, 30 юли 1997 г. – б.а.)…
– Изнесохме много силен мач на „Генча“. Буквално ги изпуснахме румънците тогава. До 77-ата минута водехме с 3:1. Не мога да кажа, че сме излезли с нагласата да играем защитно срещу „Стяуа“ във втората среща. Аз влязох като резерва на мястото на Дружкович в 44-ата минута. Може би и ние подценихме малко нещата. Шербан ни вкара гол с далечен шут, който ни сломи. Оттам не можахме да се съвземем, а в такива случаи противникът, ако е опитен, вижда, че си „навел главата“ и не вярваш в собствените сили, не прощава.
В ЦСКА имахте късмета да играете редом до уникални футболисти…
– За Стоичков и Емо Костадинов няма какво да кажа. Трифон Иванов – уникален човек… Освен голям футболист, той беше такъв, че беше готов да даде всичко за съотборника, за приятеля. Голямо сърце…Правеше играта да защитника да изглежда толкова проста, толкова лесна. Поклон…
Защо избухна онзи скандал с капитанската лента между него и Стоичков?
– Неприятен спомен. Беше някаква разправия между двамата, случи се на мач срещу „Металург“ (Перник) на „Българска армия“. Поне 5-6 000 души идваха на нашите домакински срещи. Помня, че беше повторен дебют на Стоичков за ЦСКА. С неговото идване публиката скочи поне с 4-5 000. Ръководството на клуба нареди Ицо да ни бъде капитан. Те така искаха. Конкретно за мача с „Металург“. Трифон дотогава носеше лентата. Не прие промяната добре.
Ама то беше нормално, така би постъпил всеки, който има голямо его. Имаше някакви викове, обиди… Медиите видяха скандали. Не е имало такова нещо. Да, може Иванов да е бил малко ядосан, афектиран, и дотам… Но пък бързо отшумя този „скандал“, защото Ицо и Трифон са преди всичко и големи хора и характери. Случката беше и доста пораздухана от медиите. В съблекалнята всичко приключи буквално след 15 минути.
Какво ви казваха тези легенди?
– Те повече наблягаха на това да черпиш от техния опит, от това как се подготвят за всяка тренировка, за всеки мач…Към нас никога не са се държали надменно, не са ни навиквали или подценявали. Опитваха се само да ни помагат. Футболисти, които ти помагат, не ти пречат. И за нас беше супер да ги имаме пред очите си.
Как си обяснявате тежкото крушение – 0:5, на финала за Купата на България през 1998 г., и то навръх 50-годишнината от основаването на ЦСКА? (13 май 1998 г. Жабов играе цял мач – б.а.).
– През първото полувреме играхме много по-добре от „Левски“. Аз и Емо Костадинов уцелихме гредите, Митко Иванков пък спаси мой шут отблизо… Имахме шансове, не успяхме да ги реализираме. Но пък не мога да кажа, че са ни били незаслужено. А ние искахме да поднесем подарък на привържениците си по случай юбилея и обстановката беше още по-тягостна в съблекалнята след поражението… Но човек и силната личност трябва да преживява и такива тежки моменти.
Как се почувствахте, когато подписахте с „Козенца“?
– Още една от мечтите ми се сбъдна. Щастлив бях, естествено. А защо избрах Италия? Защото там играеха най-големите световни звезди, това беше най-силното първенство. Имал съм удоволствието да се изправя на терена срещу Деян Станкович, Павел Недвед, Кристиян Виери, Марсело Салас, Фабио Канаваро, Адриано, Касано. Хора от „Козенца“ ме следяха дълго – в продължение на десетина мача.
Как се разви кариерата ви там?
– В този клуб изкарах 3,5 години. Движехме се в челото на класирането. В един момент имахме шанс и за промоция в елита. Прекрасни спомени имам от Италия. Там се сблъсках с адски много нови неща, с нов начин на живот. Разбрах какво е запалянкото да живее с футбола, за него най-важно е в неделя да отиде на мач. Дори и негативното ми беше полезно – да подават контестации, да те привикват след загуба да даваш обяснения, да те освиркват…
Да, тимът ми се подвизаваше в Серия „Б“, но мислех, че имам сили и за Серия „А“. Играех силно, уважаваха ме хората. Даже имаше един момент, в който бях пред трансфер в „Удинезе“. Преговорите вървяха, бях на крачка от подписване на договор. За жалост получих проблем с футболна болест и не играх 3 месеца. Оттам – нататък изтървах „птиченцето“, а то, литне ли веднъж, не се завръща, както казахте по-рано. А бях само на 26 години.
Кой знае, може би щях да се наложа и в Серия „А“. „Удинезе“ имаха стратегия с още 3-4 варианта. И когато вариант „А“ откаже, се преминава към „B“, „C“ или „D“. Този човек застъпва на твое място, заиграва добре и ти си „Чао“. Вместо мен „фриуланите“ взеха аржентинеца Роберто Соса. Късметът ми обърна гръб, иначе щях да сбъдна още една своя мечта. Но не съжалявам за нищо в живота си.
За Купата на Италия сте се изправяли срещу могъщия „Лацио“, воден от Свен-Горан Ериксон…
– Да, „орлите“ тъкмо бяха във върхова форма. Форматът на турнира предвиждаше два мача на разменено гостуване. В първата среща на „Олимпико“ ние сензационно ги бихме с 2:1. „Лацио“ тъкмо се беше върнал от мач за Суперкупата на Европа срещу „Манчестър Юнайтед“ (1:0). И реваншът ни с тях беше очакван като празник в Козенца. Победителят срещаше „Интер“ на четвъртфинал. След успеха в Рим буквално летяхме в облаците, мислехме си, че ще ги отстраним. Но реваншът беше голямо отрезвяване за нас.
Отнесоха ни с 2:0 и то без ни най-малко напрежение. Още в 1-ата минута ни вкараха, до 20-ата ни убиха, оттам нататък нещата кротнаха (смее се). Не ни дадоха какъвто и да било шанс да си мечтаем. Просто не можехме да мръднем, срещнахме се с реалността… Класата си е класа, каквото и да си говорим. Виждаш наистина къде е футболът, и къде си ти. Но си беше изключително изживяване за мен.
Кой е най-известният треньор, с когото сте работили в калчото?
– Валтер Мадзари. Страшно много неща научих от него, както и с другите, под чието ръководство бях там. Мой съотборник беше Джиджи Лентини, който навремето беше най-скъп трансфер в света, както и куп други известни имена. Общо 7 години играх в Италия. Доста време изкарах и в Серия „С“ – третото ниво на местния футбол. Преминах през „Лучезе“, „Чезена“, „Таранто“, „Пистоезе“, „Нардо“ и „Леко.“ Реших да приключа с футбола на 33-годишна възраст. Можех още да поиграя, но… Може да се каже, че Италия е моята втора родина, научих и италиански език. Там се родиха и моите две деца.
Суеверен ли сте? Имали ли сте специални ритуали преди мач?
– Да, мога да каже, че съм суеверен. Не нося кръстове и нямам татуировки по тялото си, но вярвам в Господ, така че… Важно за мен беше как излизам на терена – винаги стъпвах първо с десния крак, как влизам в наказателното поле по време на мач, с кой крак и т.нар. Аз се опитвах с десния крак да вляза в пеналта, даже се е стигало до смешни ситуации, защото можеш да пропуснеш развитието на атаката (смее се). Губил съм мачове, и после съм се упреквал, че се е случила белята, понеже не съм направил някои от „ритуалите“ както трябва.
Тежки контузии имате ли в кариерата си?
– Вадил съм рамото си. Случи се на мач с младежкия национален отбор в Израел. Два месеца носех гипсов колан. Може би съм имал и късмет като футболист, че Господ ме предпази. Но и умеех да се пазя. Всеки интелигентен футболист може да прецени, не може да каже, че ще се предпази, защото футболът е контактен спорт, но голяма част от контузиите са предотвратими. Футболистите знаят как да се пазят зная кога да подскочат, кога да паднат или да поемеш по-леко удара. Това е качество, което няма как да научиш.
Режимлия ли бяхте?
– Никога не съм пушил цигари през живота, алкохол започнах да пия, когато прекратих кариерата си.
От лагери не сте бягали?
– Не, най-малкото пък заради жена. Достатъчно имахме такива около нас, особено, когато играеш във водещ отбор като ЦСКА, че да правим глупости.
Срещу кои защитници ви е било най-трудно да играете?
– Трифон Иванов, Николай Илиев, Фернандо Коуто, Алесандро Неста… Удоволствие е да играеш срещу такива великани. Как да ги надиграеш ли? Условието е да се пребориш с напрежението. Може би футболистът с по-малък опит, неизвестният, има предимство. Защото е мобилизиран до краен предел, а от другата страна очакваш някакво подценяване.
Получавал съм много удари, но и аз съм давал такива. Не съм бил светец. Играеше се тогава по-мъжки футбол, често съм се прибирал като от война вкъщи. Имало е случаи да не мога да се храня нормално, защото съм получил удар с лакът в лицето. Отваряйки ченето изпитваш болка. Карал съм с дни само на супа.
Имате ли важна пропусната дузпа в кариерата си?
– Не. По принцип аз не биех дузпите, където и да съм играл. Чак когато отидох в „Чезена“, започнах да изпълнявам. Не съм пропускал дузпи. Да, правил съм такива. Спомням си, че в дербито срещу „Левски“ през шампионския сезон (26-и кръг, 2:0, 4 май 1997 г. – б.а.) изработих две дузпи. Ивайло Андонов изтърва едната. Трябваше аз да бия втората, защото резултатът вече беше 2:0. Иво обаче ми се примоли, защото искал да направи хеттрик, и аз му я отстъпих. Той пък, взе, че я пропусна.
Получавали ли сте червени картони?
– Да, но само на приятелски мачове. Иначе доста жълти картони съм получавал. Когато чета за Гари Линекер, само шапка му свалям. Голям нападател, а нито един жълт картон не му е бил показван! Няма такъв случай като Гари.
