-
-
В моя живот има трима Костадинови. Първият е футболистът, голмайсторът. Винаги, когато отида на „Жозе Алваладе“, той ми го демонстрираше срещу Ивкович. Спомням си и двата му гола – единият в Първа дивизия, а другият – за Купата на Португалия на 3 март 1992 г. Живях с тази изрезка на бюрото от репортажа на този мач години наред и наизустих всичко от нея.
Второто е личността. На 1 ноември 1995 г. редакторът на международната футболна секция ми каза да направя интервю или поне да взема изявление от Емил Костадинов във връзка с жребия, който противопостави тогавашния му отбор Байерн на Бенфика за Купата на УЕФА. Телефонът звъни, човекът отговаря, надълго и нашироко ми споделя мнението си. Това е и първият ми подписан текст.
И третият е сега интервюираният. Предупреждението идва от Домингош – неговият партньор в атаката на Порто. „О, Руи, Коща е тук в Лисабон, на конгреса на УЕФА.“ Уговорихме си среща в 7 часа на входа на хотел „Коринтия“. При пристигането виждаме Луиш Фиго, виждаме Фернандо Гомеш, но Костадинов го няма. Петнадесет минути по-късно се появява и той. С малка чантичка под мишница, както го помня и през 1992 г. Не можах да не се засмея. Той също. Предлага да пием кафе навън и сядаме. „Оттук ли си“, пита ме той. „Да, живях в Лисабон, точно на тази улица 11 години“, отговарям му.
– Ти си от София, нали? Как е там положението?
– Голяма бъркотия е в България. Правителствата се сменят много, тук е по-тихо. А Домингош, познаваш ли Домингош?
-Да, заедно редактираме автобиографията му.
– А Витор Бая какво прави?
– Работи в Порто.
– Ааааа, тогава знам какво ще стане.
– Какво?
– Един ден Витор ще стане президент на Порто и ще назначи Домингош за треньор. Все още се разбират, нали?
– Те са приятели завинаги.
– Да, винаги са били заедно, те са измислили пумата приятелство. А РуиЖорже?
– Той е треньор на дублиращия отбор.
– Беше много забавен, винаги ни разсмиваше с вицове.
– Сега е мой ред. Ами Костадинов, какво става с него?
– Ахахаха, ето ме и мен. Аз съм тук.
– Най-запомнящият се образ на Костадинов е от „Жозе Алваладе“.
– Винаги съм бил ОК със Спортинг, имах много добри моменти срещу тях.
– И каква е причината?
– Каква ли не. Късмет, подходящ момент. Има много фактори.
– Като 2:1 на „Парк де Пренс“?
– Може и така да се каже.
– Как от позицията на настоящето гледате на онзи мач?
– Всичко стана много бързо. Мачът вървеше идеално за тях до 89-ата минута, публиката пееше, стягайки се за Мондиал’94. Топката стигна до Жинола, центрирането му обаче дойде прекалено дълго и топката попадна у нас. Балъков подаде с външен фалц към Стоичков, мисля, а Христо хвърли пас надясно, където се появих аз (б.р. – всъщност последният пас към Емо е на Любо Пенев, а преди това с топката играят Балъков и Кременлиев). Спечелих надбягването срещу защитник на французите и стрелях, изпълнен с увереност, че ще вкарам.
– Топката все пак удари гредата, нали?
– Така беше. Това е един от онези шутове, които често може да бъдат объркани. От сто изстрела от този ъгъл, колко гола бих вкарал? Не знам. Знам само, че точно този влезе. Лама нямаше шанс.
– Това е исторически гол.
– Всяка година някой от България ми се обажда на този ден, за да коментирам гола. И понякога дори ми се обаждат от Франция. Те останаха извън Световното първенство през 1994 г., но моят гол им се отрази добре, защото направиха някои промени, които ги доведоха до световната титла през 1998 г. И знаете ли какво?
– Какво?
– Пристигнах в Париж ден след целия отбор, без да знам дали ще играя.
– Защо?
– Нямах виза. Така че трябваше да летя до Германия и да вляза във Франция с кола, след като български полицай ми донесе визата. Когато влязох на френска територия, се почувствах спокоен и уверен, че всичко ще мине добре.
– Какво ще кажете за този отбор на България?
– Феноменален. Познавахме се от дълго време и имахме неограничен талант. От вратаря до нападателя имаше много качество. И това се видя на Мондиал’94.
– Какво беше да играете на тази 40-градусова жега?
– 40 градуса? Ами, добре си беше.
– Каква беше целта на България?
– Да спечелим мач от груповата фаза. Вече бяхме играли на две световни първенства, ако не се лъжа: през 1970 г. и 1986 година (б.р. – всъщност България има пет световни първенства преди САЩ. Участва също на финалите през 1962, 1966 и 1974). Така и не бяхме успели да постигнем победа. Пристигнахме в САЩ и искахме да го направим поне веднъж.
– И стигнахте до полуфинал, уау!
– Хахахаха, вярно. Беше луда авантюра, защото загубихме първия мач от Нигерия и бяхме на път да си тръгнем. Беше уникално преживяване. Хората все още говорят за този отбор, а са минали почти 30 години.
– От полуфинала с Италия на световното един от най-запомнящите се моменти е онази игра на Костакурта с ръка след твоя удар.
– Беше 100-процентова дузпа. Какво можеш да кажеш? Италия си е Италия. България е малка държава и това има значение във футбола, френският рефер сбърка.
– Споменахте световното от 1986 година. Гледахте ли го?
– Да, гледах го по телевизията.
– България имаше много добри играчи и ние, португалците, съпреживявахме с тях.
– Да, знам, така е.
– Гетов.
– Ухааа, възхитителен. Играх с него в ЦСКА. Преки свободни удари с десен крак, с ляв крак.
– Как го прави?
– Не знам, гений.
– Има още и много други.
– Даааа, Ради в Шавеш. Тогава Шавеш имаше Танев и Славков, нали?
-Точно.
– Правехме много трансфери в Португалия. Балъков в Спортинг.
– Драголов в Тореензе.
– Михайлов в Белененсеш.
– Напъвам се да си спомня още имена, но не мога.
– Илиев в Бенфика.
– Йорданов.
– Йорданооооов. Знаеш ли, че аз отговарям за младежкия национален отбор, а Йорданов е помощник там?
– Как Костадинов пристигна в Португалия?
– Чрез мениджъра Мингея. Имах предложение от Испания, мисля че беше от Еспаньол. И от Порто. И избрах Порто, защото си спомням, че гледах онзи финал за КЕШ през 1967 г. (б.р. – става дума за Байерн – Порто). Когато пристигнах тук, бях още по-изумен.
-С какво?
– С всичко: структура, състав, професионализъм, приятелство.
– Всичко това заедно?
– Порто беше семейство и имаше стабилност, защото имаше мъже като Андре.
– Тогава?
– Андре беше ас на терена и дори организираше обеди за целия отбор. Като казвам всички, имам предвид всички. Когато казвам семейство, наистина имам предвид семейство. Всички отивахме на тези обеди. Бяха страхотни времена.
– Обеди, кога?
– Всяка седмица.
– Разбрахте ли се веднага с Домингос?
– Домингос беше дете.
– Костадинов по-стар ли е от него?
– Коя година е роден Домингош?
– 1969 г.
– Аз съм 1967, имаме само две години разлика. Мислех, че съм доста по-възрастен. С него имахме химия на терена и извън него. Семействата ни също бяха много близки. Ходехме на рождените си дни, водехме жените, децата си, кучетата, котките. Моят дует с Домингош стана известен с головете в исторически мачове, като това 3:2 на „Луш“. Аз бях агресивният, той беше срамежливият. Най-често изпращах всички на м….та си, а той винаги беше с една възпитана момчешка усмивка.
– Кой ви използваше като дуо?
– Първо беше Артур Жорже, след това Карлос Алберто Силва и накрая Боби Робсън. Трима много различни треньори, вижте само националността им: португалец, бразилец и англичанин.
– Защо бяхте с номер 6 на фланелката?
– Със 7 Магаляеш ли беше?
– Точно.
– Значи това е обяснението.
– Твоят номер 7 ли беше?
– В ЦСКА – да. В България също. В онзи мач в Париж беше 7. С осмицата беше Стоичков, деветка беше Пенев, с десетката Бальков, с 11 Лечков. На Световното първенство през 1994 също бях с номер 7. На Световното първенство през 1998 също бях със седмицата. На Евро’96 бях номер 7. В Тулон също бях със 7.
– Тулон?
– Спечелихме Тулон през 1986 г. и загубихме финала през 1987 г. Бях със 7, Стоичков беше с 10, Балъков с 8, Пенев както винаги с 9.
– И вкарахте ли гол?
– Това вече не помня. Знам, че победихме Франция на финала. Следващата година загубихме финала от Франция с дузпи. Всъщност, през онази 1987 г. победихме Португалия с 2:0 в груповата фаза.
– А помните ли някой от Португалия?
– Панейра.
– Защо напуснахте Порто през 1994 г.?
– Имаше много заинтересовани отбори и аз подписах с Депортиво. В Депортиво бях с Донато, Мауро Силва, Джукич, Бебето.
– Бяхте за кратко там преди да преминете в Байерн.
– Имаха нужда от нападател.
– Клинсман и Пален не бяха ли там?
– Добър въпрос. Не знам, просто знам, че пристигнах и спечелихме Купата на УЕФА. Дори вкарах във финала срещу Бордо във Франция. Трябва да благодаря на Бекенбауер.
– Президентът?
– Президентът-треньор.
– Сериозно?
– Рехагел загуби два мача и беше уволнен. Бекенбауер ни води до края на сезона.
– И?
– Джентълмен от глава до пети, институция. И като играч, и като човек. И като треньор го показа. Говореше малко и добре. Заговореше ли, всички млъкваха, за да го слушат. Все още си спомням как ми каза да играя моя футбол преди онзи финал за Купата на УЕФА. Той ми каза да вляза спокойно на терена, осъзнавайки своята стойност. Така и стана, свърших работата: асистирах на Шол с пета за гол и вкарах още един с глава.
– Този Байерн беше нещо специално.
– Да, да, да. Кан, Щрунц, Хелмер, Шол, Клинсман, Папен. Бедният Папен.
– Защо?
– Все още бях превъзбуден от онова 2:1 с Франция в Париж. Говорихме много за този мач и Папен винаги клатеше глава, говорейки тихо.
– Вкара и първия гол на „Парк де Пренс“.
– Балъков центрира от корнер отляво и ме намери на първа греда. Балъков е изключително талантлив футболист, обичаше да държи топката и да рискува.
– Ходили ли сте на „Парк де Пренс“?
– Доколкото си спомням, не. Но вдигнах Купата на УЕФА в Бордо. Франция е в кръвта ми, а никога не съм играл в тяхното първенство.
– Играл си също в Турция и Мексико.
– Да, във Фенербахче и Тигрес. Хубави изживявания бяха. Две страни с много сходни футболни култури. Високи заплати, верни и пламенни привърженици, пълни стадиони, добри отбори. В Мексико реших дербито на Монтерей с гол.
– Кой е най-лошият защитник, срещу когото си играл?
– Коуто, Фернандо Коуто.
– На тренировките на Порто ли?
– Не, в мач между Академика и ЦСКА.
– Кога?
– В една контрола. ЦСКА идваше в Португалия през януари и февруари, за да поддържа форма. Ако си спомням добре, то бях в Португалия в две поредни години през 1989 и 1990 или 1990 и 1991.
Руи Мигел Товар/ zerozero.pt
Превод: „Мач Телеграф“
