-
-
Ако се направи експеримент и въпросите “Кои са Петко Христов, Димо Кръстев, Йоан Стоянов и Иван Йорданов?” или “Кога и с кого играят националите по футбол?” бъдат включени в играта “Семейни войни”, то след “попитахме сто мъже” верният отговор няма да е топ и доста по-вероятно е да събере по-малко гласове от изрази като “нямам идея” и “не ме интересува”. Малцина ще знаят, че става въпрос за футболни национали на България, а още по-малко ще се сетят, че на 17 юни трикольорите гостуват на Литва, а на 20 юни приемат Сърбия в Разград.
Имената са извадени на случаен принцип, като се спряхме на първите двама от списъка на селекционера Кръстаич в графите “защитници” и “полузащитници”. Правим уточнението, за да не се почувстват тези момчета засегнати, защото те са достатъчно потърпевши от факта, че са косвени жертви в експеримент, който продължава 18 години. Експеримент, който се оказа толкова успешен за тези, които го провеждат, че след време ще бъде в конспекта по Подривна дейност на КГБ и ЦРУ, а на него бъдещите агенти, чиято цел ще е да съсипват цели икономики ще държат държавния си изпит.
Експериментът успя и настоящите ръководители на футбола ни монетизираха подвига си от САЩ’94 и осребриха познанства и взаимни интереси за сметка на… футбола. За него експериментът е не просто неуспешен. Той е пагубен.
В България вече почти никой не се интересува от националния отбор, а когато той играе е най-досадното време за хората впили се в меките кресла на базата в Бояна. Това е периодът, в който те са принудени да нарушат личния си комфорт и да рецитират (не много гладко) заучени фрази в очакване бурята да отмине. А тя е в чаша вода, защото назад във времето останаха дните на гнева. Сега е просто безразличие, което не позволява на феновете да се ядосат на евтините номерца от отсрещната страна.
Някога футболът бе гордост, радост и национален спорт. В момента в национален спорт са се превърнали измиването на ръце и оправданията. А в тази област част от героите от САЩ’94 и обкръжението им замениха бронза със злато.
Какъв е смисълът да коментираме предстоящите битки с Литва и Сърбия? Трикольорите загубиха шансове за класиране на европейско първенство още преди да са започнали квалификациите, губейки на нула от Черна гора и Унгария. Дори да стъпят накриво в прибалтийската република, то няма да е изненада, защото и това преживяхме преди по-малко от 2 години. А осакатеният състав на Сърбия вълнува единствено комшиите. Да му мислят, ако кадровите проблеми им попречат да вземат трите точки. При нас репертоарът е ясен. „Целта е класиране“ на Михайлов, Лечков, Костадинов и Гонзо бързо бе заменен с „градим нов отбор, който след две години да е конкурентноспособен“. Разопакован е и сапунът, с който да си измият ръцете, след като от Бояна намекнаха, че „лично“ Борислав Михайлов е поставил пред Младен Кръстаич някакъв ултиматум? Скритото послание е, че сърбинът ще последва Виктор Кашай и „семейни причини“ ще го принудят да подаде оставка. Ще последват задължителните благодарности придружени с „Осигурихме спане, храна и самолет, но не играем на терена“. Разбира се ще се появи и „критик“, който лицемерно ще си посипе главата с пепел, че са позволили на сърбина да експериментира и дълго време да не праща повиквателна на Чочев, но всичко е било от желание да се обиграе млад отбор. Не е изключено да получим и второ мнение, което да звучи горе-долу така: „Ето, и Чочев извикахме, но не стана. Толкова си можем“.
Последното се превърна в нарицателна за цялостното управление на настоящото ръководство, според което сме малка държава, в която е трудно да се намери качество и невъзможно то да се превърне в количество. Или обратното.
Царете на оправданията от Бояна явно са пропуснали часовете по география и не знаят, че населението на Уругвай и Хърватска сумарно е малко над българското. И ако ангажименти са попречили да видят новините, то първите преди няколко дни завоюваха световна титла за юноши до 20 години, а другите успехи като този над Нидерландия и класирането на финал в Лигата на нациите ги считат вече за нещо рутинно. Но там „толкова си можем“ не съществува. Те могат да работят и играят футбол, а ние можем да се оправдаваме и нищо не играем. Те създават продукт, а ние се лутаме без цел и посока в хермафродитна система на първенство, в което три кръга преди края се излиза с лицемерен призив за феърплей. Те търсят решения и начини, а ние търсим следващите Кашай и Кръстаич, с които да си измием ръцете. Те създават футболисти, а ние ги съсипваме. И така вече трето поколение „осъдени души“…
Явор Пиргов/ „Тема спорт“
