-
-
Рекордьорът по мачове в националния отбор на България Стилиян Петров гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Стенли е усмихнат и волеви човек, който премина през ада и оцеля, за да продължи да е на първа линия в големия футбол. Във всички отбори, в които игра, бе лидер и капитан. Наричаха го „шотландският боец“. Изведе с лентата България на последния голям форум, на който се класира страната ни – Евро 2004. С неговото присъствие в състава на ЦСКА, „армейците“ за последен път спечелиха шампионски дубъл през далечната 1997 г. В личен план добре знае колко е тънка границата между живота под прожекторите и тъмния праг на небитието. Счупиха му крака и се върна по-силен. По-късно пребори смъртоносна болест и даде кураж на всички, които се изправят на битка с рака. Представяме ви първа част от интервюто с големия Стилиян Петров.
– Стенли, да очакваме ли изненада около теб? Подготвяш ли да рестартираш кариерата си или ще започнеш работа като старши треньор, или като директор?
– Имам оферти и в двете сфери. Като футболист в по-долните дивизии в Англия и в други страни по света. Може би мога да продължа да играя още една година, но по-скоро това се отдалечава, отколкото да се приближава. Може би треньорската кариера повече се приближава. Работя усърдно и всичко става стъпка по стъпка. Много добре знаете, че обикновено тези неща не стават бързо, макар понякога да се случват доста бързо. Не съм си поставил цели дали да стане след една-две седмици или след една-две години. Стъпка по стъпка.
– А може ли да ни станеш колега?
– Защо не? Напоследък ми е като хоби. Анализирам мачове и в „Скай“, и в Би Би Си, и в Би Ти в Англия. Имам покана да пътувам и в Катар, където също да коментирам Висшата лига. Но това е по-далечна дестинация и пътуването ме спира. Засега имам оферти, стоя около футбола. Както се казва – не напускам футбола. Доставя ми удоволствие, но аз си избирам. Правя го, когато мога и искам да коментирам и анализирам.
– Идеално е, че започваш да клониш в треньорската професия, защото за 100 години български футбол сме имали големи играчи с престижни награди, но още чакаме роден треньор да се реализира в някое от топ 5 на първенствата…
– Да, надявам се скоро да има един български треньор в тези първенства. Може да съм аз, може да е някой друг. Надявам се да съм аз. Имам голямо желание, но сме видели, че не са много големите футболисти, които са станали и големи треньори. Не се залъгвам. Тенденциите във футбола се променят постоянно. Следя, гледам, уча се, което е съвсем нормално. Ако не пробвам, няма да знам дали ставам или не ставам.
– Кога взе решението да не опитваш рестарт на кариерата и трудно ли го взе?
– Може би докторите ме принудиха да го обявя, защото лечението, през което трябваше да премина беше много дълго и трудно. Доста хора след такива лечения на моята възраст не са се завръщали в спорт, който е с невероятно тежки натоварвания и стрес. Лекарите ме принудиха с думите си колко дълго ще бъде лечението. Но аз никога не съм искал да приключвам. Все пак живеех с футбола. Пътувах за националния отбор…
– Да, два пъти минаваше океана, за да дойдеш за мач на представителния тим.
– Пътувах за мача без дори да се замисля. Това беше моят живот. Ставах и лягах с футбола. Чувството, че съм професионален футболист и мога да радвам хората на терена беше невероятно за мен. Трудно бе да обявя края на кариерата. Имах един малък шанс да се върна отново във футбола, но не ми беше даден. Положих много усилия. Успях да сваля доста килограми с много труд и диети, но не можах да се завърна. Заболя ме много, защото мисля, че ако ми беше даден още месец или два, което в моя случай не знам защо не се случи, щеше да е различно. Но понякога нещата в живота не се получават, както искаме.
– Остана ли горчиво чувство към Роберто Ди Матео, който тогава бе мениджър на Астън Вила? Той не ти даде шанс…
– Не мога да го виня, но в мен остана горчиво чувство. Ди Матео е взел това решение, но можеше и да е някой друг. Просто мисля, че можеше да се подходи много по-деликатно в тази ситуация. Все пак преборих рака, преминах през много труден период на лечение и успях да се завърна. Не говоря за качества, а да си върна мускулатурата и фитнеса. Нямах никакви финансови претенции към Вила. Просто исках да се завърна като футболист. Може би понякога, когато се предлагаш без пари, не става. Може би трябваше да искам нещо. (смее се) Не стана. Положих много усилия. Важното бе, че не пропуснах нито една секунда от тренировъчния процес в цялата подготовка. Имаше двуразови и триразови тренировки при температура от 40 градуса в Австрия. В стаята ми нямаше климатик, потях се 24 часа. Но беше невероятно приключение. Приемах всичко с усмивка – всяка тежка тренировка, всеки момент, защото все още имах шанса да живея. Момчетата се учудваха, защото тренировките бяха много тежки на такива температури, но бях щастлив, че отново мога да играя футбол и да съм на терена. Явно това не го разбраха. Заболя ме наистина много, но както казах – в живота не всичко се получава така, както искаме.
– До кой лиценз се придвижи в треньорските курсове и имаш ли план на действие на „Мистър треньор“?
– Да, имам план на действие. За мен е много важно. Вече взех „А“ лиценза. Следващият, който е и последен, е „Про“ лиценз. Започвам го след шест месеца. Когато вземеш „Б“ и „А“ лиценза трябва да направиш определени часове в някой клуб, за да преминеш. Имаш изпити, моите минаха много добре. Показах нещо по-различно. Но в треньорската кариера нещата са доста по-различни – работиш с много характери, с президенти. Имам моя стратегия, но доста хора ми казаха, че стратегията се променя много бързо, когато навлезеш в истинския футбол, а не само да го гледаш отстрани. Готов съм, но за мен е най-важно да сформирам екип. Водя разговори с много хора – и с по-млади, и с опитни. Мисля, че трябва да има опитен треньор до мен. Все пак аз съм млад. Това, че отстрани разбираме футбола, не означава, че можем да го практикуваме, както трябва. Спрял съм се на няколко човека. Екипът трябва да има същите виждания и мислене като теб. Това е много трудно, но засега напипвам нещата.
– Всички казват, че си доказано „смело сърце“. Но има едно изпитание, което трябва да преминеш, за да се докажеш в тази насока – да поемеш български отбор. Това може ли да се случи?
– Защо не? В момента нямам тази идея, но ще се радвам. Коментирал съм го също със семейството ми. Треньорската кариера е непредвидима, не знаеш къде можеш да започнеш. Но в момента това не е на дневен ред. Все пак семейството ми е устроено в Англия. Повечето неща преминават в чужбина. Засега не е фикс-идея, но защо не?
– Не искаме да те лишаваме от следобедния чай в 17 часа…
– Да, и от следобедния сън. (смее се)
– Знаем, че гледаш мачове от нашето първенство. Отлепяме ли ютията, както навремето казваше Любо Пенев или дълбаем дъното?
– Имам съвсем друго мнение. Мисля, че ние българите сме малко към двете крайности – или възхваляваме, или закопаваме някой. Стават много хубави мачове, имаме много добри и талантливи млади футболисти. Може би трябва да работят малко по-здраво и по-усърдно. Вижда се, че отстъпваме физически. Идват много чуждестранни фитнес треньори. Специалистите се опитват да сравнят часовниците си с колегите си по света. Леко напредваме. Надявам се, че националният отбор ще подобри играта си, защото всички искаме това. Трябва да се даде време на Петър Хубчев, защото видяхме, че честата смяна на треньори не води до нищо хубаво. Но продължаваме да го правим и не знам защо и какво очакваме. За селекцията – трябва да се дава повече шанс на по-младите футболисти, дори и да не са готови. Ще дойде денят, когато ще бъдат готови, но без шанс, няма как да стане. Как знаеш, че някой не е готов, когато не е получил възможност? На мен така ми беше даден шанс. Може би и аз не бях готов, но имаше треньори, които бяха търпеливи към мен. И Димитър Пенев, и Стойчо Младенов, и Димитър Димитров – доста треньори, които бяха търпеливи и с мен, и с Мартин, Бербатов, Христо Йовов, Илиян Стоянов. Те бяха търпеливи към нас, дадоха ни шанс и ни защитаваха, но в момента това не го виждам и е разочароващо.
– Всички тези имена, които спомена, се доказаха в чужбина. Сега нямаме нито един футболист, който играе в топ първенствата на Европа.
– Така е, не го отричам. Но това не означава, че трябва да се спре да се работи, да се дава шанс и да бъдем търпеливи да изградим футболистите си в България. Ето, давам пример – излезе новина, че Димитър Бербатов, който е добър приятел и имам голям респект към него, има шанс да играе в България. Това щеше да е голяма реклама за всички нас. Това име отново да е тук, да привлече вниманието към българския футбол. А ние какво направихме? За това, че щял да избере Берое, веднага се нахвърлиха към него. Нека някой друг да му предложи, както той каза в интервю. Виждаме, че други големи звезди се прибират в страните си и играят. Всички ги приемат с почитание. Ние какво направихме – изгонихме го. Сега ще ходи в Индия. Защо да е в Индия, а не в България?
– Сам върна лентата назад за младите играчи. Спомняш ли си датата 10 януари 1997 г.? Между другото на тази дата тук недоволни граждани атакуваха парламента, но ти си имал други емоции на „Българска армия“. Сещаш ли се?
– Не, ако може да ми припомните.
– Това е първият ти ден в ЦСКА.
– Не съм много добре с датите. Беше невероятен ден и за мен, и за Мартин Петров. Тогава двамата отидохме в ЦСКА. Беше студено, тренирахме в балона на „Армията“. Бяха много имена – Ивайло Андонов, Филип Филипов, Зафиров… И двамата бяхме много нервни. Помня, че на първата тренировка Марто беше невероятен, а аз само се криех – само взимах топката и я подавах на два метра. Мартин беше страхотен с бързината, с агресивността си. Всички го заобичаха. Но нещата така се получиха, че аз играх първи мач, а Марто започна по-късно. Но и двамата работехме много усърдно. Осъзнахме какъв шанс ни е даден да сме в отбор като ЦСКА. Аз идвах от Монтана, а той от Враца.
– Таланти от Северозапада.
– Да, живеехме заедно, споделяхме всичко. За нас беше началото на една приказка, която не знаехме как ще завърши. Но ето че днес си говорим за тези дати, които не си спомням, но е хубаво да се връщам към тези спомени.
– Дойде при Георги Василев, където въпреки ранната възраст, бе близо до титулярния състав, наложи се обаче при Димитър Пенев. През годините работи, както сам спомена, със Стойчо Младенов, Димитър Димитров, Христо Стоичков, Станимир Стоилов. Не е ли проблемът, че имената в родния футбол не работят в него към настоящия момент, с изключение на Димитров, който пое Лудогорец?
– Тези имена са постигнали много и е разочароващо, че не са в България. Могат да дадат много на футбола. Специално Ицо – много добре знаем самата негова поява какво предизвиква навсякъде по света. Станимир Стоилов в момента се справя невероятно, но не е в България, защото ние винаги сме недоволни от тези, които се справят добре. Радвам се, че Херо се завърна. Да се надяваме, че ще покаже това, от което Лудогорец се нуждае и ще донесе много успехи. Радвам се, че Домусчиев гласува доверие на българин и това е много хубаво. Надявам се тези хора отново да се завърнат тук и да са част от българския футбол.
– Кое може да ги накара да се завърнат? Трябва да работиш с президенти, които сутрин са на едно мнение, а вечер – на друго.
– Може би търпението. Ние сме малко нетърпеливи. Очакваме, че когато дойде Ицо, ще направи всичко невероятно и ще промени абсолютно всичко за един миг. Или Мъри Стоилов, или Стойчо Младенов… Мислим, че от днес за утре ще променят всичко. Трябва търпение и подкрепа. Не се подкрепяме както трябва, а търпението е най-важното нещо. Може би днес в живота търпението се е изчерпало във всяка една сфера – и във футбола, и в бизнеса. Всички искат бързо да се развиват.
– Как са постигнали англичаните тази подредба във футбола?
– С търпение, дисциплина, респект. Те уважават собственото. Когато става дума за трансфер на английски футболист – няма такъв под 20 милиона. Те си държат цената, както и на заплати и трансфери. В България, когато трябва да платиш за български футболист е по-малко, но за чужд играч е много повече. Това е грешно.
– Имаше тежки моменти в България. Как се минава през загуби 0:8 от Литекс и 0:5 от Левски?
– Много трудно, особено когато не обичаш да губиш. Може би сега щях да ги приема по много по-различен начин. Когато бяхме млади, по-опитните футболисти ги приемаха лошо, а ние бяхме на по-заден план. Може би това много ни предпази. Все пак, когато загубихме с 0:8, в ЦСКА играеха много големи футболисти – Милен Петков, Вальо Станчев, Здравко Радев, Бог да го прости, Гошо Йорданов – Ламята. Може би тези имена ни предпазиха при тези резултати. Но беше по-различно, когато загубихме от Чехия с 0:6. Тогава ние бяхме на преден план и осъзнах какво е било на опитните футболисти, когато паднахме с 0:8 от Литекс. Винаги опитните играчи носят кръста и трябва да са готови да поемат критиките при една такава загуба.
– ЦСКА изживя тежки години. Търсили ли са те да помагаш и как виждаш ситуацията в момента?
– Не знам дали трябва да го споменавам, но ме търсиха. Имах разговори, когато Ицо Янев беше начело на отбора. Проведох два разговора с Янев за някакъв пост в ЦСКА, но не се стигна до нищо повече, защото след няколко месеца последва неговото уволнение. Говорил съм и с други български клубове.
– Преминаваме към Селтик – славни времена за теб, но малцина знаят, че в първия месец куфарът ти е бил събран и си бил пред завръщане в България. Игнорирал ли си този момент или още го помниш?
– Разбира се, че го помня. Това беше повратен момент в моята кариера. Беше много тежко за мен. Спомням си, че когато Марто напусна, всички плачеха на летището. Аз му се смеех, а след това му се обадих и го питах защо всички плачат, включително и той. Аз бях същият. Тогава осъзнах колко тежко. Заминах сам без да знам и дума на английски. Летях през Брюксел, кацнах на летището в Глазгоу. Имаше медии, всички чакаха, а аз не говоря, пътувам сам. Некомфортна ситуация. Започнах в отбор също с много големи имена – Любо Моравчик, Марк Видука… Не разбирах нищо, живеех сам. Първата ми сметка за телефон беше толкова голяма, че трябваше да я плащам следващите шест месеца. Бях готов да си тръгна, не го крия. Но успях да го преборя и да продължа. В тези моменти осъзнаваш какво можеш да изгубиш. Осъзнах, че целият труд, който съм положил от момента, когато съм започнал в Монтана и дядо ми ме е водил на стадиона, оправял ми е багажа, връщал ме е, пак ме е водил на тренировка… Може би тези моменти ме задържаха там. Казах си, че не може всеки един да успява, а аз да не мога. Стиснах зъби, ходех три пъти на ден на кино само и само да науча английски, работих във ван за хамбургери, за да се науча как се поръчва, как се връща ресто. Трябваше да го направя и не ме е срам.
– А клубът знаеше ли за това?
– Не, клубът го разбра, когато написах книгата. Тогава те не подхождаха много добре към футболистите от чужбина. Не се отделяше внимание върху тези неща, но когато излезе моята книга и подписаха няколко бразилци, осъзнаха грешката си. Назначиха жена, която се справяше много добре с организацията и обясненията как се живее в Англия – данъци, сметки, абсолютно всичко. Това и до момента го има в Селтик и в много други клубове в Англия, а може би вече и по света. Това е много важно. Един футболист отива в нова страна, има нова култура и различен език. Отначало не го осъзнаваха. Мислеха, че когато се плаща голяма сума пари за някой, той е готов, идва и започва, не му трябва време за адаптация.
– Имаше един помощник…
– Да, Брайън. Един от охраната на стадиона. Нашето запознанство беше много странно. На един от мачовете паднах и не можех да обясня какво ми е. Когато тръгнахме, той ме дръпна настрана. С моя развален английски, започнахме да си говорим. Той каза, че на другия ден ще ме вземе от нас и започнахме да учим всеки ден в колата – как се казва на английски рамо, ръка, крак… Цялата анатомия на тялото, за да знам как да се изразя следващия път. Така започна нашето приятелство.
– Познаваме тази колоритна фигура. Чувате ли се всеки ден?
– Не всеки ден. Животът се промени – аз съм в Англия, а той в Шотландия. Чуваме се и се виждаме. Той има апартамент в България. Когато се прибирам в Шотландия, се виждаме и винаги е хубаво.
– Селтик е един от световните клубове, има магнетична аура. На какво се дължи това?
– Може би на феновете. Те създават нещо невероятно. Следват този клуб навсякъде, на всяка точка по света. Те са едно семейство. Радвам се, че съм имал възможността да бъда част от него. Всеки един футболист, играл на „Селтик Парк“ казва, че това е най-незабравимата атмосфера, невероятно преживяване. Казват го дори големите Роналдо, Меси и Зидан. Абсолютно всички, които са играли на този стадион. Много е трудно да се играе там при тази страхотна нажежена атмосфера. Всички искат да играят там, но и ги е страх от този стадион.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+
