-
-
Вардан Исраелян е единственият украински футболен ръководител, който се спаси от руската военна агресия в България. Бивш футболист, треньор, директор и президент, в момента Исраелян има своя частна детско-юношеска школа в Киев, която се казва Феникс. Но предвид ситуацията, тя не работи на пълен капацитет и както би му се искало на него.
Той избира България някак логично, тъй като отдавна има здрава връзка с българския футбол. Последният му пост е президент на прекратилия съществуването си Стал (Камянске) от Висшата лига на Украйна. Но той е директорът на Металург (Донецк), който привлича в отбора Велизар Димитров. Също така дава сериозен тласък в треньорската кариера на Николай Костов, до онзи момент е работил в арменското първенство.
Исраелян привлича в Металург (Донецк) и Жуниор Мораеш – бразилецът, който в последствие ще се превърне в любимец на феновете на ЦСКА, а също така Чавдар Янков и Венцислав Христов. Познава се добре и със Славолюб Муслин, бивш треньор на Левски (София).
Освен с Николай Костов, е работил също така с Неделчо Матушев, с когото поддържат постоянен контакт, и с Веселин Бранимиров – бивш директор на школата на Металург (Донецк).
С подкрепата на Вардан Исраелян е свързано и началото на кариелата на може би най-голямата арменска футболна звезда – Хенрих Мхитарян, пристигнал в Донецк на 17-годишна възраст от Пюник (Ереван).
За всичко, което го свързва с България, за футбол по време на война, за опитът му като ръководител, 56-годишният бивш защитник, роден в Ереван (Армения), говори специално за БТА.
Вардан Михайлович, сигурен съм, че не сте за първи път в България. Как сте у нас и какво се случва с футбола в Украйна в момент на война?
Действително, не е първото ми идване. Тук сме вече 7-8 години, харесва ни и децата си почиват страхотно. Използвам възможността да благодаря на българския народ за гостоприемството. И затова, че приютиха всички украинци, които – за съжаление се наложи да напуснат родината си и да бягат от войната. Едва ли ще ви изненадам като кажа, че никой не знае кога ще завърши и как ще завърши войната.
Как се отнасяте към факта, че първенството по футбол в Украйна продължава и то не съвсем в нормални условия?
Сами разбирате, че няма как да не се отразява на футбола. Защото по време на война животът на хората не е пълноценен. Футболът продължава, за да има някаква радост за хората и да им отвлича вниманието от проблемите. Но и тази радост не е пълна, каквато би трябвало да бъде. Когато има война, нищо не може да те зарадва истински.
Но така или иначе, шампионатът върви. За съжаление, нивото на първенството падна. Естествено е, че всеки един шампионат – дали на Украйна, дали на България, както и всяка друга страна, ако няма качествени чужденци, няма как да е силен само с местни играчи. Много е трудно да се създаде силно първенство, а чужденците днес – напълно естествено, не идват с желание в Украйна.
Нека да поговорим за вашата българска връзка във футбола. Тя не е малка и не е скромна. Работил сте с няколко български футболисти. Какви са спомените ви от тези футболисти Велизар Димитров, Чавдар Янков, Венцислав Христов?
Действително историята е дълга и пълна със спомени. Българските футболисти и треньори оставиха следа в украинския футбол и още повече в Металург (Донецк). Първият български трансфер, който беше реализиран, е на Велизар Димитров. Какво мога да кажа за него? Освен, че е прекрасен футболист, той е много хубав човек – много интелигентен, интелектуален тип. Като играч, мога да кажа, че имахме много добър професионалист. Освен него, ние имахме и други добри футболисти по същото време. Но също така той беше и като наставник за нашите млади футболисти със своето поведение и със своето отношение към футбола. Със своята психология той помогна изключително много на голям брой млади играчи.
Поддържате ли връзка с него и днес?
Не бих казал, че всеки ден си звъним един на друг, но имаме си нашата връзка и тя не се е късала. Често се чуваме и си говорим, колкото е в рамките на нормалното.
Имахте и български треньори в клубовете, които сте ръководил. Някои дойдоха при вас от българското първенство, а някои от чужди шампионати. Ако не греша, вие сте първият ръководител във футболна Украйна, който повярва в треньорските качества на Николай Костов, който днес води Левски. Дадохте му шанс да работи в Металург (Донецк), нали така?
Аз го познавах още когато той работеше в Армения. Там беше треньор на Бананц (Ереван), а президентът на Бананц може да се каже, че ми е като брат. И си говорихме по време на лагерите, защото често заедно бяхме на лагери, когато Костов беше начело на Бананц. И още тогава разбрах каква е неговата футболна философия и какво е отношението му към футбола.
И когато при мене се появи възможност да сменя треньорския екип, имахме един-единствен кандидат. Човекът, който исках да тренира нашия отбор, това беше Костов. Но при ръководителите, които бяха над мене, естествено се отнасяха с огромно съмнение. Защото не беше никак известен. И разбирате ме, обикновено лесно се приемат френски специалисти, испански или нидерландски. Брандът просто е друг. А изведнъж аз предлагам, българското, български специалист. Аз обаче така настойчиво исках той да поеме отбора, че шефовете над мене ми поставиха условие: „Добре, но отговаряш за това. Нека да дойде, но ако резултатите не са добри, или има нещо, което не ни харесва, си тръгвате заедно“.
Значи е било тежък избор за Вас?
Честно да ви кажа, бях уверен в него, така че този вариант изобщо не ме изплаши. Много бързо се съгласих с предложението. Моментът, в който той стана треньор на Металург, беше през април 2008-а година, ако не се лъжа. Беше доста сложна ситуация за клуба. Отборът се намираше в дъното на таблицата, реално беше на границата на изпадането. Всяка една грешка в последните мачове практически можеше да ни изхвърли от Висшата лига. И да си призная, уволнението изобщо не ме плашеше. Вероятно аз самият щях да получа инфаркт от подобен развой на събитията. Но Слава Богу, всичко се получи добре, удържахме на натиска. И вече на следващата година, когато събрахме отбор, какъвто искахме, взехме точно тези играчи, които бяхме набелязали, ни се получи да изградим много добър отбор. Който вече се бореше и за високите места в класирането.
След като отборът успя да запази мястото си при най-добрите по този начин, бързо ли дойде доверието на факторите с тежест в клуба? Или все още трябваше да се доказва, че този българин може да свърши работа?
Ако кажа, че доверието към Костов дойде на другия ден, няма да е правилно. Разбира се, че е нужно време за това да се разбере какъв е човекът. А няма да крия, че Костов не е никак лесен човек. Той си има свой характер и свое отношение. И нормално му беше нужно време, за да успее да въплъти реално своите мисли и желания. От гледна точка на хората от щаба нямаше никакви проблеми, всички се стараеха да помагат. А ръководството гледаше играта, самият стил. Не просто дали печелим или събираме точки, а самата философия на играта, която се налага. Но показателното беше в началото на следващия шампионат, а също така преди това и подготовката. Защото когато един треньор дойде по средата на шампионата, в отбора са хора, които може би не му подхождат по стила, който търси. И понякога е трудно да се добере до желаните резултати.
Кой беше, според Вас, най-големият успех на Николай Костов като треньор на Металург (Донецк)?
Ако гледаме по достигнати позиции, може би наистина е финалът за Купата на Украйна през 2010-а година. Постижение, което до онзи момент го нямаше в историята на Металург (Донецк). И по пътя до там елиминирахме много силни съперници, в това число и Шахтьор – никой не вярваше в това. Изобщо комуникацията ми с Костов беше много добра и от първия момент намерихме общ език. Още повече, че българите и украинците са много близки като манталитет.
Когато през 2014-а година Металург (Донецк) вече нямаше как да играе в своя град, ситуацията стана много сложна. Хората от клуба със семействата си, трябваше да напуснем Донецк и беше много трудно да се запази отбора. Решихме да го преместим в района на Киев. Но нашите собственици, които притежаваха и металургичните заводи, издържаха още два отбора – Стал (Алчовск) и Стал (Днепродзерджинск). И кога се появи възможността Стал (Днепродзерджинск) да играе във Висшата лига на Украйна, ръководството взе решение да остави един отбор. И така обединихме отборите и моята вътрешна задача беше да запазя всички хора от клуба. Много останаха и работиха в новия отбор, а след това аз напуснах клуба.
Гледахте ли първата среща между Левски и Шкупи (Република Северна Македония) в турнира на УЕФА Лига на Конференциите?
За съжаление не успях да гледам на живо мача, но след това гледах на запис най-интересните моменти, а след това и част от мача, пак на запис. Беше много нервен мач, труден. Но мисля, че в реванша всичко ще бъде по съвсем различен начин.
Спомних си, че с него (б.а Николай Костов) така се получава, че винаги тренира отбори, намиращи се в екстремални ситуации. Или пред изпадане, или в някаква трудна ситуация. По мое мнение Левски в българския футбол е флагман, един от най-добрите клубове, които представляват българския футбол. И аз искам всичко да му се получи. Но знам, че всеки един треньор се нуждае от време, за да изгради добър отбор. Той има тези възможности, има си своя футболна философия и му желая само успехи.
След като сте в България и живеете тук, как продължава вашата връзка с футбола? Гледате ли българското първенство, или украинското!? А може би и други чуждестранни първенства?
Гледам всичко, което мога да гледам, най-вече благодарение на Неделчо Матушев, който ме ориентира в обстановката. Всичко, което мога. Миналата година ми провървя със Световното първенство. За първи път в живота си гледах всички възможни мачове на един Мондиал.
Как ви се струва българското първенство от телевизора и от стадиона?
Ако в предишните години българското и украинското първенство бяха на едно ниво, те си приличаха по това, че във всяко се отличаваха над останалите по 3-4 отбора. Може би в периода 2010-2012-а година в украинското първенство имаше 7-8 отбора на едно високо ниво, като вадя от тази бройка Шахтьор и Динамо (Киев), които са друго ниво, сега това не може да се каже. Може би същото може да се каже и за България – 3-4 отбора се отличават. Това е труден момент за тях, защото тези лидери не са като в големите шампионати – където всеки един мач е решаващ. Там ако не гледаш имената, емблемите, не можеш да определиш кой е на 1-о и кой е на последно място, защото борбата върви през всичките 90 минути. Но сега вероятно българският шампионат е едно ниво на горе, защото Слава Богу, тук животът е нормален и си тече в своето русло. Може би имате да решавате свои вътрешни проблеми, но аз това не мога да кажа.
За мене генерално най-големият проблем, че любителите на истинския футбол останаха много малко. Например да кажем един човек, който има големи възможности – финансови и всякакви други. Сега всеки бизнесмен иска да влага пари в това направление, което ще му донесе бърза възвръщаемост. Днес дадох парите, утре искам да получа дивидентите. Но това няма как да стане. А във футбола е още по-трудно. Дори в топ-клубовете имат дългове, проблеми.
Бил съм във всяка роля във футбола. Гледам еднакво, но се отнасям различно. Може и да звучи натруфено, но трябва да се отнасяме искрено към футбола. Ако ме питате на коя позиция съм се чувствал най-добре, то това е спортен директор. Тя ми е на сърце. Общуването с футболистите, общуването с треньорите, отношенията с ръководството, всичко е свързано. Когато бях президент на Стал Камянске, един треньор ми каза, че съм единственият президент, който беше на всеки мач. Но аз не мога да не бъда, но не мога да си избягам от емоциите си.
Вече в България, наблюдавайки мачовете тук, от кой отбор сте? Кой ви е най-симпатичен?
В живота ми така се случи, че бях много силно свързан с ЦСКА. И дори се усещам, че се интересувам от резултатите на ЦСКА повече от другите отбори. Но мисля, че сега ще гледам и Левски. Така че ще ги гледам. Гледах един мач от Втора лига благодарение на моя приятел Неделчо Матушев между Черноморец (Бургас) и Бдин. Нищо катастрофално като ниво, но исках да видя повече желание. Това е най-лошото, когато на което и да е ниво, футболистите вече си мислят, че са постигнали нещо голямо. И нямат интерес да вървят нагоре. А основно бяха млади футболисти. Гледах един мач, международен, Динамо (Киев) и Астана, излизат на терена млади момчета, на 18 години. В международен мач, а поведението им е на играчи, които все едно сега приключват кариерата си. Ето това не мога да го разбера. И не се отнася само за Динамо (Киев), а повечето са такива.
Какви са спомените Ви от привличането на Хенрих Мхитарян, най-голямата арменска звезда, играл на най-високо ниво?
Николай Костов го познаваше много добре от периода си в Армения и го искаше да го вземем. Мога да кажа, че е много скромно момче. Имаше си поставена цел във футбола още като малък и си я постигна. Олимпик (Марсилия) го искаха, но Пюник не го продаде на тях, а на нас. След Металург (Донецк) отиде в Шахтьор, защото не можете да си представите Мирча Луческу колко го искаше. Спомням си в този трансфер 50 процента от следващия трансфер бяха за нашия клуб. Сигурен съм, че има още кариера пред себе си, защото нито пуши, нито пие. И няма никакви проблеми с режима, с теглото.
