-
-
Тодор Зюмбулев ще изиграе последния си мач с екипа на Струмска слава (Радомир) тази събота (21 октомври) от 15:00 часа на стадион „Христо Радованов“. Тогава ще се състои бенефисният двубой на нашия любим капитан и жива легенда на радомирския футбол. Преди бенефиса Тодор даде интервю специално за клубния сайт:
-Тошко, какво е настроението часове преди бенефиса?
-Приповдигнато, може би повече от нормалното, защото предстои един по-специален мач. Ентусиазиран съм, защото ще се видя с много приятели, с които не сме се засичали от години. Очаквам с нетърпение това събитие, за което първоначално смятах, че няма нужда, защото минаха няколко години, след като се отказах. Но както са казали хората – по-добре късно, отколкото никога.
-Казваш приятели – създаде ли и запази ли приятелства във футбола?
-Доста приятелства се запазиха, което ме радва, защото е важно да се уважаваме и да си помагаме и след като приключим с футбола. Играта е едно, но животът продължава и след това.
-Твоят град Радомир, твоят отбор – Струмска слава. Как започна всичко преди доста години?
-Започнах в школата на Струмска слава. Минал съм през абсолютно всички гарнитури – деца, юноши младша възраст, после старша. Макар че за една година в старшата възраст бях в Металург (Перник), но после се върнах в Радомир. Детските и юношеските мачове бяха сутрин, след това гонехме топките на батковците от мъжкия отбор. Няма как да се забравят тези моменти, които може би на сегашните деца им се струват твърде безинтересни.
-Може би да, защото те сега слизат от скъпи коли и са облечени с екипировка последен модел.
-Промениха се нещата. Нищо не е същото, както преди, но и смятам, че не трябва да бъде – времето и светът се развиват. И сега има много таланти, но те трябва да знаят, че най-важното нещо е самата игра, топката – трябва да обръщат повече на футбола и да са съсредоточени в него. А не в заобикалящите и допълващите елементи като екипировка, обувки, прическа и т.н.
-Спомняш ли си онези детски мачове на улицата?
-В тях ни мина детството и съм изключително благодарен на съдбата, че съм изпитал тези емоции. С най-добрите ми приятели сме играли на кръв, а след мача все едно нищо не е било – отново сме приятели. Тези хъс, желание и характер ни останаха от деца. Играехме, докато не се стъмни… Всъщност, стъмваше се, но ние продължавахме да играем. Докато не ни викнат от прозореца – прибирай се, защото ще те… тук обикновено следваше закана (смее се), или докато не вкарахме победния гол.
-С какви футболни обувки започна да тренираш?
-Ясно е, че не съм имал такива, каквито носят настоящите деца. Имаше един човек, покойник е вече бог да го прости – беше шофьор на автобуса на Миньор (Перник). Возеше ме, за да гледам мачовете на Миньор, а и ми даваше износени обувки от футболистите. Така в един момент обувах стари обувки на Тони Евтимов – носехме един и същи номер (38.5). Не може да си представите какво беше за мен да нося обувките на Тони Евтимов…
-Замисляш ли се, че ти си от поколението, което имаше десетки, ако не стотици български футболисти, на които да подражава?
-Като малък гледахме световното в САЩ през 1994 година. Ставахме по нощите с навити аларми, родителите ни будеха – бяха времена, които никога няма да се върнат. Още от малък футболът винаги ми е бил страст и затова започнах и да тренирам. Сега малко го казвам с болка, но децата няма на кого да се зарадват, няма български футболист, който да им бъде пример. Всички са Мбапе, Холанд, Меси… А ние искахме да сме Стоичков и Балъков.
-Винаги ли си играл с №8 и това свързано ли е с Христо Стоичков?
-Не, няма общо с него, роден съм на 8.08.1983 година и затова винаги играех с номер 8. Сега на бенефиса ще предам фланелката ми на едно от децата. Надявам се да има деца от Радомир, които да тръгнат по стъпките към големия футбол.
-Когато обявихме новината, че ще организираш бенефис, настоящият нападател на отбора – Александър Аспарухов, написа едно емоционално обръщение към теб. За пътя, който сте изминали заедно във футбола. Ти със сигурност си имал и странична мисия освен да играеш на терена – вдъхновявал си деца или младежи, които да вървят по твоите стъпки.
-Дано да е било така. Дори едно или две момчета да съм вдъхновил, ще бъда доволен. Като футболист бях от най-страстните на терена – сигурно съм получил най-много картони (смее се). Но това беше характер и хъс да побеждавам. Така заразявах и останалите ми съотборници. Мотивирах ги, показвайки личен пример на терена.
-И в края на интервюто няма как да не поговорим за семейството ти – родителите ти, брат ти?
-Родителите ми винаги са ме подкрепяли, идваха на почти всеки мач. Разбира се, майка ми беше по-емоционална. Когато някой ме ритнеше или аз фаулирам противник, всички знаеха, че ще каже – „Браво, маме…“ По-късно Екундайо Джайеоба беше научил тази фраза и постоянно я повтаряше. И затова с него така се обръщаме един към друг – „маме“. Баща ми е играл футбол навремето, може би от него съм наследил таланта да съм еднакво добър и с двата крака.
-А брат ти Евгени?
-Той е пример за мен. Със сигурност един от най-хубавите моменти е, когато играехме заедно, но и когато бяхме капитани и бяхме един срещу друг. Свалям му шапка, защото стигна до най-високото ниво в нашия футбол, ходех да го гледам всеки мач. Обичам го!
-Какво ще кажеш на хората в Радомир на раздяла с футболния терен?
-Да подкрепят Струмска слава, да подкрепят хората, които полагат усилия за футбола и града и да се радват на мачовете. Аз завинаги оставам един от тях!
