-
-
„Парк де Пренс“ отвари вратите на националния отбор към най-големия триумф в историята на родния футбол – бронзовите медали от САЩ 1994. По това време президент на БФС е Валентин Михов, който в водач на делегацията в Париж. Ето какво сподели той в интервю за „Мач Телеграф“.
– Г-н Михов, предполагам, че 30 години след „Парк де Пренс“ спомените ви не избледняват. Често ли се връщате към мача с Франция?
– Те не избледняват, но е хубаво да живеем с настоящето и бъдещето, особено в спорта, а не с миналото. Въпреки че тези прекрасни мигове за мен са като втори рожден ден.
– Кое е първото нещо, което ви излиза в съзнанието за решаващия двубой с „петлите“?
– Това са няколко неща, но първото нещо, за което се сещам, е невероятният оптимизъм, който имах преди мача. Този оптимизъм впоследствие ми „изяде главата“. Имахме прекрасно поколение от големи футболисти. Силни характери, които играеха главно в Европа. Тези, които играеха в българските клубове, също бяха много стойностни футболисти. Един прекрасен стратег – Паната. И тези големи човеци, големи хора, големи футболисти, създадоха в мен едно чувство, което до последно не ме напусна – оптимизмът. А пък някои ме гледаха с голяма ирония и насмешка, дали не съм нещо мръднал. До последно, до излизането от хотел „Трианон Палас“, аз бях оптимист.
– Една от култовите истории, свързани с мача, е, че Емил Костадинов и Любослав Пенев влизат във Франция без визи, с помощта на Георги Георгиев. Вие бяхте ли се притеснил, че може да останете без тях за срещата?
– Не, всичко беше преценено. Основната причина за този проблем бе тогавашната разпоредба, че за да пътуваш до дадена европейска държава, трябва виза. Преди мача заминахме на няколкодневен лагер в Германия. Целта беше да имаме по-голямо спокойствие и отидохме във Франкфурт. Нашият изпълнителен директор и международник Христо Йосифов, Бог да го прости, изкара визите за Германия, но трябваше и още една виза за Франция. Това беше проблемът, но въпреки всичко успяхме да се справим. Бяхме съпричастни на тези неуредици, но благодаря след това на френската гранична полиция, че пусна нашите момчета без визи. Изиграха основна роля за победата ни.
– Отсядате в доста луксозен хотел – „Трианон Палас“ – в близост до двореца Версай. Това определено е впечатлило домакините.
– Цените, които ни предложиха, благодарение на Христо Йосифов, бяха с 40-50% по-ниски. Причината бе, че френската футболна федерация имаше проблеми с този комплекс и играчите им не можеха да отседнат там. Ние използвахме това и се настанихме в едни прекрасни покои на много прилични цени. Истината е, че попаднахме във Версай при много добри условия. Французите ни бяха поканили на официален обяд преди мача. Бих казал те го приемаха като прощален обяд, тъй като бяха сигурни в победата. Отидохме с Христо Йосифов. Имах самочувствието, че нашите вина са по-хубави, дори пихме Сухиндолско червено вино. Даже казах на президента на френската федерация Жан Фурне-Фаяр: „Пийте от нашето, по-хубаво е“. Пиха, разбира се, от уважение към нас го направиха. По време на обяда Фурне-Фаяр ми зададе въпроса: „Вие толкова богата федерация ли сте, че си позволявате да отседнете във Версай?“. Тогава Христо Йосифов отговори: „Ние не само, че имаме възможност да спим във Версай, но каним вашата делегация да ни гледате на световното първенство в Щатите“. Това беше в кръга на шегата, но пък взе, че се получи.
– Какво се случи на „Парк де Пренс“ след втория гол на Емил Костадинов и след последния съдийски сигнал?
– Бях седнал до шефа на френския парламент и до Фурне-Фаяр. След еуфорята от гола аз просто не знаех къде се намирам. Малко е да се каже, че бях на седмото небе. Мачът завърши и вместо да изляза като нормален човек, цивилизовано през входа и стълбите отзад, аз минах през седалките, директно надолу. Разбира се, направиха ми път, полицията ми отвори място и излязох на терена, където нашите бяха играч върху играч. Всички бяха на една камара и аз се хвърлих върху тях. Това беше най-запомнящият се момент. Един журналист ми честити победата, а аз се обърнах и го потупах по рамото, отговаряйки му, че бях сигурен в успеха.
– Победата е полята с купон в хотела. Кой беше най-деен във веселбата?
– Интересното е, че когато излизахме от хотела на път за мача, управителят на „Трианон Палас“ ми подаде ръка. По предварителен план трябваше да летим за България веднага след двубоя. А аз му казах: „Господине, не ви подавам ръка не от неуважение, а защото ние ще се върнем. Ще се върнем като победители, така че пригответе осем блок маси да празнуваме. Той ме изгледа много странно, усмихне се и ми махна с ръка. Аз също му махнах и добавих: „Помнете какво съм ви казал“. Върнахме се след мача, осем блок маси бяха готови. Явно човекът е научил резултата и се е подготвил, но аз не го знаех и в наивния си оптимизъм му казах нещо, което не беше толкова възпитано, но от сърце. Тогава Ицо (Стоичков -б.а.) каза пред журналистите нещо много интересно: „Тия петли, с кокоши глави, може да живеят в разкош, а ние в България да ядем кисело мляко, но сме победители“. След това имаше веселба, тостове. Ние, по-възрастните ръководители, пуснахме младите да продължат купона. И те го направиха така, като трябва. Могат да се веселят, могат и да играят. Отидоха на дискотека, където с тях бе и Ромарио. Бразилецът беше дошъл по покана на Стоичков, тъй като по това време си правеше операция на окото в Париж. Да ни гостува такъв футболист, а след това да се включи в нашия купон, беше прекрасен спомен.
– Как ви посрещнаха на следващия ден, когато се прибирахте в България?
– Прибрахме се у нас с футболистите от вътрешното първенство. Имаше една интересна случка – тогавашният ни премиер (Любен Беров – б.а.) обърка журналиста Павел Бошнаков, Бог да го прости, с един от футболистите (Емил Костадинов – б.а.).
– Каква е истината за прословутите премии, които бяха обещани за класирането на световното първенство в САЩ?
– Премиите бяха обсъдени в присъствието на вицепрезидента на футболния съюз тогава Христо Данов, Бог да го прости, на капитана Боби Михайлов, на Христо Стоичков и селекционера Димитър Пенев. Присъства и Гюнтер Нетцер – един от най-големите играчи на германския и европейски футбол, който дойде на лагера във Франкфурт. По това време подписахме с неговата фирма договор за телевизионните права. Дотогава бяха вземали по две-три хиляди долара за победа. Премиите се обуславяха на това, че при класиране за световно първенството, футболната федерация получаваше над 3 млн. долара за участие и от тях всеки като ръководител може да си прецени какво да даде. Нормалното, което ние решихме, че трябва да дадем бе по 12 000 долара. Тогава Пената или някой друг каза: „Може да ги закръглим на 15 000″. Мина мачът, влизам в съблекалнята, поздравявам момчетата. Влезе и тогавашният ни посланик във Франция със съпруга си. Тогавашният председател на комитета на младежта и спорта Цвятко Барчовски също поздрави отбора. Тогава дойде моят ред, благодарих на футболистите и поисках да им съобщя премиите. Тогава бях побутнат отзад и членът на Изпълкома Иван Радичев ми посочи ръката си с 5 пръста, т.е. 50 000 хиляди долара. Тази сума трябваше да бъде платена на титулярите от „Парк де Пренс“. Обявих въпросната сума, всички изпаднаха в еуфория, радостни. До този момент някои от футболистите, които в тези квалификации бяха 25-26, може би 28 на брой, са получавали определени пари. Моята логика беше, че не може човек с един мач да вземе 4 пъти повече от тези, които са играли в 8-9 мача. Направихме списък с Боби и Пената кой в колко мача е играл и според това каква сума трябва да получи. Мотивът ми бе, че трябва да е честно към тези, които са дали основата на тази победа. Тогава получих неразбиране от моите колеги по този въпрос. Казаха ми: „Ние сме ново ръководство, няма да се съобразяваме със старите плащания. Ние така плащаме“. Излизаха с 600-700 000 долара повече, тръгнах да ги търся. Осигурих може би 400-450 000. Ходих до Канада, до къде ли не. Явно някои хора с тази премия са искали да ме бламират. Трябваха ми още малко дни, за да осигуря разликата в това, което сме казали. Не бях срещу премията, а срещу начина й на разпределение. Това ни раздели на два лагера. И това беше повод да си подам оставката. Пената беше с мен до края. Каза, че ако си подам оставката и той ще си я даде. Отговорих му, че трябва да остане, защото бях сигурен, че отборът ще направи нещо в Америка.
– Как изживяхте успеха на световното в САЩ?
– Присъствах на световното като частно лице. Отидох с приятели на екскурзия. Помнят за моя оптимизъм. Преди мача с Аржентина казах, че няма да загубим. Неприятно ми стана, че ме държаха далеч от отбора. Дори искаха да ме изгонят от хотела в близост до Ню Йорк. Отидох там, мислех, че ще ми дадат билети. Тогава един, все още мой приятел – Пеньо Хаджиев ми каза: „Ти си нежелан да стоиш в хотела. Няма да получиш нищо“. Тръгнах си и си намерих на черно билети. Но аз съм ги забравил лошите неща. Тогава бяхме с бизнесмена Шефкет Чападжиев. Той пък обеща по 10 000 долара на човек, ако отборът стане трети. В крайна сметка прати за четвъртото място по 1500 долара в едни чантички, с които футболистите се прибраха от САЩ, ако си спомняте. Впоследствие много от футболистите казаха, че са получили по 1200, по 1300 долара. Явно по пътя някой е дръпнал от парите, но това не мога да го докажа. Чападжиев подари на футболистите и камери. Най-съжалявам за това, че в еуфорията пропуснаха да се надгради. При мен, примерно, щяхме да надградим успеха, да го използваме.
