-
-
Мариян Огнянов завинаги ще остане в историята на българския футбол. Той е първият, отбелязал гол за роден тим а груповата фаза на Шампионската лига. Това стана на 27 септември 2006 година на Националния стадион „Васил Левски“ в мача срещу Челси, загубен от Левски е 1:3. Две години по-рано вкарва първите си два гола за „сините“, чийто юноша е, при победата с 4:1 над Спартак Варна. През 2012 година подписва с Ботев Пд. С екипа на „канарчетата“ изиграва 110 мача, отбелязва 11 гола. Играе един сезон в немски аматьорски клуб, след което се завръща в България и рита последователно в родния си град Лом за местния Левски и Спартак Плевен. Завършва кариерата си й Севлиево. Ето какво сподели Мацата в интервю за „Мач Телеграф“.
– Марияне, как минава времето ти след края на футболната кариера?
– Дал съм си дълга почивка. Живея в Лом, почти всеки ден играя мачове с мои приятели, гледам много футбол по телевизията, отделям много време на семейството си. Имам планове да се завърна във футбола като треньор на деца, но засега всичко е на ниво мечти.
– Кариерата ти в родния ти град Лом не завърши по-най-добрия начин – тръгна си със скандал…
– Това е болна тема. След трагедията с Ферарио Спасов този отбор беше ликвидиран. Един от поредните в третото ниво на българския футбол. Причината вероятно е в хората, които трябва да направят спорта, в частност футбола, масов – в него да са въвлечени децата от малка възраст. Това обаче е труден процес – трябва да се инвестира в база, в треньори. Липсата на пари в бюджета за такива дейности си казва думата. Дунав Лом никога не е имал амбиции да играе в професионалните лига – Първа или Втора. Но вижте какво се случи с клуб като Чавдар Етрополе. Той имаше всичко – добро класиране, добър треньорски екип, отличен стадион. Обаче общината реши да не инвестира повече в клуба. Дори присъствието там на школата на Христо Стоичков не им помогна. Много е жалко това, защото в малките градове и населени места заниманията за децата и юношите не са много. Да не говорим за места като Лом и за децата от средата, в която аз живея. Другата причина за пропадането на такива малки клубове е липсата пред тях на точна и ясна цел. Аз играх известно време на аматьорско ниво в Германия. Там футболистите от тези отбори играят за удоволствие – свое и на хората от съответните градчета и села. Никой не говори за цели, за влизане в Трета лига, например. Нищо подобно. Удоволствието и радостта от играта са над всичко. Приходите на тези футболисти изобщо не са от футбола. Те първо работят и получават заплати от други места, след това тренират и играят мачове. При нас какво се получава? Идва нов кмет и казва: Ще правим силен отбор, ще вземем добри футболисти, искаме да се класираме в по-горна група. Добре, но няма никакви условия за това – няма юношески школи, няма добри терени. И когато резултатите са слаби, съответният кмет или община казват: Край, повече няма да даваме пари! Така нито има удоволствие от футбола, нито има резултати.
– Какво трябва да се промени, за да тръгне аматьорският футбол нагоре?
– Всичко. Като се започне от базата, от методиката на обучение, от треньорите. Абсолютно всичко. Надявам се след конгреса, макар да съм много далеч от тази тема, нещата поне малко да тръгнат. Истината е, че в България има много талантливи за футбол деца. Въпросът е, че никой не иска да работи с тях. Тази тема сигурно вече е втръснала на хората, но няма друг начин. Ако клубовете не започнат да залагат повече на юноши, създадени от школите в България, нивото на футбола няма да се вдигна. В последната години чужденците станаха твърде много в нашите отбори, говоря за тези извън Европейския съюз. Ясно е, че е по-изгодно да се инвестира в тях, вместо в собствени кадри. Но БФС нещо трябва да промени, за да се пречупи тази тенденция.
– В отбора на Левски, в който ти игра, имаше само четирима чужденци, но от много висока класа – Игор Томашич, Седрик Бардон, Ричард и Лусио Вагнер…
– За това говоря. Те бяха много добри, но бяха избирани по специален начин и от човек, който разбира страшно много футбола – Станимир Стоилов. Ако си спомняте, тогава в онзи отбор нямаше чужденци резерви. Това беше абсурд. Дори футболист като Георги Иванов – Гонзо, който е сред най-любимите на феновете, не беше в титулярния състав.
– Гледаш ли онзи мач с Челси, когато вкара първия гол за българска отбор в Шампионската лига?
– Честно казано, не. Не обичам много да се връщам в миналото. Сега гледам много мачове от европейските турнири и виждам колко са напреднали повечето отбори. Но няма да скрия, че ми е много приятно понякога да си спомням, че съм имал удоволствието да слушам химна на Шампионката лига от терена. Беше невероятно – препълнен стадион „Васил Левски“, на терена срещу теб са някои от най-добрите футболисти в света по това време. Наистина беше фантастично.
– Ти всъщност игра по-малко за Левски, а доста поведа за пловдивския Ботев. Доволен ли си като цяло от кариерата си?
– При всички положения можеше да постигна повече. Има неща, за които съжалявам. От друга страна, играл съм в два от най-големите български клубове, имам мачове в Шампионската лига и Лига Европа. Като тегля чертата – да, доволен съм. Имал съм удоволствието да играя мачове пред пълни трибуни – и в Левски, и в Ботев Пловдив.
– Кой е треньорът, който ти е оказал най-голямо влияние?
– Станимир Стоилов. Без никакво съмнение. Мога дори да кажа, че той отвори моите, а и на много други футболисти, очите за футбола. Жалко, че така се развиха нещата с Левски, иначе той можеше да даде много на „сините“. Най-голямата му сила е, че вярва на своите футболисти и разчита не тях. Дори и да имат един или поредица от слаби мачове. Това дава невероятна увереност и резултатите са факт. Обяснява много подробно и още по-достъпно изискванията си към играчите – какво да правят на терена. Малко са треньорите, които могат по този начин да мотивират отборите си. Можем само да съжаляваме, че не работи за българския футбол.
– Какво ти е мнението за националния отбор? В последните години падението беше факт, но може би има вече лек оптимизъм…
– Да, националите показват по-добри резултати и най-вече по-добра игра. Причината е ясна – Илиан Илиев. Това само показва, че у нас все още има много добри футболисти, но те трябва да имат увереност, че ще бъдат полезни за отбора. Непрекъснатите промени, постоянно смяна на състава никога не е водело до нещо добро, още повече в първия отбор на България.
