-
-
Преди да сме започнали да лепим етикети и да категоризираме, е добре най-напред да напишем, че кариерата си прекрати не просто Николай Михайлов, а знаков за Левски футболист. Който на всичкото отгоре е от голяма вратарска фамилия. Сам по себе си този факт принципно е нож с две остриета и обременява всяка кариера още от началото с въпроси за бягането от сянката. И с тежестта на съдбата на начинаещия футболист, който със сигурност се е изчервявал от подмятанията за връзкарството, за толерирането, за особения подход, които няма как да бъдат спестени.
Николай Михайлов стартира като поредния футболист, който е син на баща си, а финишира със собственото си име и с визитката си. И със самочувствието на човек, който винаги е бил честен с останалите и макар и понякога със закъснение и от дистанцията на времето, никога не се е притеснявал да се извини и да признае къде и кога е сбъркал.
Други на негово място, след онзи момент с Вердер, биха приключили или пък след Хамрун, или пък при каквото се сетите още. Но Николай Михайлов се оказа човек с железни нерви и принципи. И е един от малцината, който винаги е бил честен с футбола, макар и понякога летящ в облаците, понякога тежащ 127 килограма, понякога несправедливо викан в националния отбор, друг пък контузен и изобщо Ники не предаде играта. Никога не се скри и спокойно след приключването на вратарската си кариера може да гледа всеки в очите. Такъв бе Михайлов, левскар с главно „Л“, носещ заветите на великия клуб, в който окачи ръкавиците след двубоя с Лудогорец. Бе изпратен с шпалир от двата отбора в 13-ата минута, но не трябваше ли по различен начин да стане оттеглянето му?! Не един и два са примерите в световен мащаб как се правят подобен тип изпращания – най-пресните са с Юрген Клоп в Ливърпул и Стефано Пиоли в Милан. Да хване микрофона и да бъде още по-подобаващо сбогуването му със зеления терен. Но такива са реалностите в момента на „Герена“ и не трябваше да се премине по допирателната, защото Ники е един от малцината в настоящия отбор, който заслужаваше да му се отдаде дължимото.
35-годишният вратар има два престоя в Левски, в които изигра точно 91 мача във всички турнири. С екипа на столичния гранд Михайлов става шампион на България два пъти. Това се случва през сезон 2005/06 и 2006/07. Три пъти стражът триумфира и в турнира за купата (2004/05, 2006/07 и 2021/22). Футболист номер 1 на България за 2011 година, като е печелил веднъж и Суперкупата на България. Извън страната спечели Ередивизие през сезон 2009/10 с Твенте, като завоюва и купата на страната. Бе избран и за вратар №1 в Нидерландия за 2011 година. Именно в Ниската земя разкри пълния си потенциал, заменяйки под рамката местната легенда Сандер Бошкер и участвайки с тима в груповата фаза на Шампионската лига. Последваха грешни избори в неговата кариера, от които извлече поуките си – престоите във Верона, Мерсин и Омония Никозия бяха крайно разочароващи, след което се завърна на „Герена“ през 2018 година, за да помогне на любимия Левски.
„Имаше моменти, в които няколко човека, които бяхме играли в чужбина, не взимахме заплати не няколко месеца, а половин година. Освен това от моето възнаграждение се плащаше на персонала. Левски за мен винаги е бил кауза, а не финансово средство. Благодаря за подкрепата, критиките, за всички хубави и лоши времена. Синята публика завинаги ще бъде в моето сърце както за мен, така и за семейство ми. Винаги ще остана с огромно топло и хубаво чувство към Левски. Обичам ви и до нови срещи“, заяви наскоро Михайлов.
Вторият му престой бе изпълнен с трудности, тежки дни, но и полезни съвети за другите вратари на „Герена“. Покрай опита и наставленията на своя колега израснаха Пламен Андреев и Иван Андонов. Ники винаги бе готов да им помогне със съвет от натрупания опит и ясно се виждаше по време на тренировките как по-младите го гледат и попиват. Не се обиди, когато изборът на Станимир Стоилов за купата през сезон 2021/22 падна на Андреев, а застана плътно зад него и го подкрепи.
Михайлов премина през трънливия път на млад страж, с което се сблъскаха Пламен и Иван през този сезон и със сигурност им е бил от голяма полза за преодоляването на проблема. Ники бе на терена в кампанията само в четири мача и въпреки че нито веднъж не се оплака или разсърди, взе решението да се оттегли и да отвори нова страница в своя живот. „Казвам довиждане, а не сбогом“, натърти 35-годишният вратар и сме сигурни, че е така. Синьото сърце бие до края на дните си, а е ясно, че един ден отново пътищата на Михайлов с любимия Левски ще се пресекат и това може да доведе до красива приказка за него и клуба, вече в ролята на директор.
Мартин Владимиров/ „Тема спорт“
По бързата процедура: Левски се отърва от трансферна издънка!
