-
-
Бившият футболист на Левски – Даниел Младенов, който за момента е приключил с професионалния футбол, но е играещ помощник треньор на третодивизионния Кюстендил, направи равносметката пред „Мач Телеграф“ за кариерата си, която е изключително богата. Той разкри доста интересни неща и заяви категорично, че през годините е работил по-добре с по-опитните треньори.
– Дани, приключи ли с професионалния футбол?
– Не се знае! От догодина може отново да съм част от него. Сега съм в Кюстендил, откъдето започна кариерата ми. Ако спечелим промоция за Втора лига, нищо чудно другия сезон да се завърна сред професионалистите.
– Каква е равносметката за всички тези години?
– Мечтаех си от малък да играя на най-високо ниво и го постигнах. Радвам се, че изпълних тази цел. Винаги съм бил левскар и играх за Левски. Моето семейство също е от Левски. Мечтата ми беше да играя за любимия си отбор и го постигнах. След това постигнах и друга моя мечта, а именно да играя за националния отбор. Винаги е имало и добри, и лоши моменти, но като цяло лошите гледам да не ги помня. В глава ми остават по-хубавите моменти, мачове и приятелства, които завързах. Тръпката от футбола е нещо незабравимо.
– Кой ти е най-скъпият спомен от кариерата?
– Те са много! От отборите, в които играх, винаги ще имам спомен. Да, Левски беше най-големият отбор. Повечето спомени от онези години са свързани с мачовете в Лига Европа. Голът и асистенцията ми срещу АИК Стокхолм винаги ще ми останат в съзнанието. Така отборът влезе в груповата фаза. Това ми е много ценен спомен. Попадението срещу Спортинг също ще го помня. Имах много хубави години в Пирин. После отидох в Етър, където играх пет години. Мисля, че в близките години не е имало човек, който да е вкарал толкова попадения за „виолетовите“. Това, което съм постигнал, не е малко. За някои може и да е, но за мен не е така. Ако имах малко повече късмет, с качествата, които имам, можех да играя в чужбина. Не се оплаквам. Бях в доста отбори в България. Левски, Пирин, Етър, ЦСКА 1948, Черно море, Черноморец Бс, Янтра и т.н. Където и да съм отишъл, съм давал всичко от себе си. Разбира се, има и отбори, където не успях да разгърна изцяло качествата си. Всичко е и до аклиматизация, но в повечето отбори, където съм играл, съм се превръщал в лидер. Това може само да ме радва.
– За всички тези години с кои треньор работи най-добре?
– Тези, които са изстисквали максимума от мен и са ме карали да повярвам във възможностите си, са по-възрастните и по-опитните треньори. Първият треньор, който много ми помогна, беше Георги Димитров – Джеки. Усещах, че този човек ме харесва и трябва да се получат нещата. Той ми даде шанс. Бог да го прости! Два пъти ми е бил треньор. После бяхме заедно в Марек. Стефан Грозданов не мога да го пропусна. Той ми даде трамплина, от който да скоча и от Пирин да отида в Левски. Помогна ми да се развия. Ясен Петров също ми е помагал много. Мен в Левски ме привлече Георги Иванов – Гонзо. Той беше директор, а Ясен Петров беше треньор. В очите на Гонзо виждах, че аз съм неговият човек. До ден днешен сме в добри отношения. Запазихме си ги. Станахме си приятели. Той ме взе после в Черно море. Човекът, който ме вдигна и ми подаде ръка, когато тръгнах да падам, не е българин. Всички ме отхвърляха като не бях играл известно време. Тогава бях на 27-28 години и до мен беше Наджи Шенсой. Той тогава ми каза, че няма по-добро крило от мен и се чудеше как е можело да играя във второто ниво на футбола у нас. Той ми подаде ръка и спасихме заедно Пирин от изпадане. В Етър работихме заедно с Красимир Балъков. Тогава стигнах до националния отбор, когато той ми беше треньор. Балъков и Станислав Генчев ми се довериха много. Отблагодарих им се с играта си и головете, които вкарах. Тогава в пет поредни мача срещу ЦСКА вкарах пет гола. Това са ярки спомени в съзнанието ми. От по-опитните треньори съм видял много повече подкрепа. От по-младите мисля, че някои имат по-голямо самочувствие. Естествено, че има и изключения. С по-младите ми беше по-трудно да се разбирам. Това е за мен истината. Сега поемам по малко по-различен път. Интересно ще ми е да съм играещ треньор в Кюстендил. В последните години е имало треньори, които са се допитвали до мен. Подсказвал съм им и доста неща, записал съм си и съм научил. Там, където съм видял хубави неща, съм си ги записал, но и лошите също съм ги записал. Поемам по път, който е нов и за мен. Ще видим дали ще се получи. Ще пробвам да помогна с играта си, защото се чувствам в добра спортна форма. Ако имаме късмет и Господ е с нас, ако влезем във Втора лига, може и да не съм изиграл все още последния си мач в професионалния футбол.
– Какво завари в Кюстендил?
– От дълги години отборът не е играл в елита. Правим един хубав отбор. Всичко е на аматьорско ниво. Положението е три нива надолу след толкова много години. Нищо през тези години не се е променило или подобрило. Започваме от нулата. С нова екипировка. Терените сега се правят. Взехме топки и пособия за работа, които всеки нормален отбор трябва да има, но ние изоставаме в тези неща. Понеже е нещо ново за мен и го правя с желание. Надявам се да се получат нещата.
