Както гласи популярната сентенция – „Футболът е проста игра, но за умни хора“.
Съпоставена със случващото се в Левски обаче, тя може да бъде трансформирана до следния израз: „Умни ръководители, не могат да се справят с наглед простичка игра, наречена футбол“.
За съжаление, този смъртоносен кръговрат не е от вчера или днес. През годините се нагледахме на можещи спортни директори и треньори, ала в крайна сметка нито един не направи това, за което беше призован – да спечели трофей с Левски. Периодът на отчаяние дотолкова промени шампионския „син“ манталитет, че човек като Стойчо Стоев например, който записа някои „велики“ постижения, едва ли не се превърна в любимец на Сектор „Б“.
За близо 10 години, „сините“ не направиха дори крачка в своето футболно развитие
Разбира се, за тези години клубът премина и през бурна финансова метаморфоза. Каквато и да беше ситуацията обаче, каквито да бяха футболисти и треньори, Левски изглеждаше по един и същ начин. За близо 10 години, „сините“ не направиха дори крачка в своето футболно развитие. Показателни за това са класиранията в Първа лига и представянето в европейските клубни турнири.
Една изгубена декада, през която спецификата на тази уж толкова простичка игра, така и не бе разгадана от всички „милеещи за клуба“ управленци.
С идването на голям специалист като Делио Роси, левскарското съсловие повярва, че може би този път, нещата ще бъдат различни. Италианецът сякаш притежаваше необходимите четките и бои, с които да „нарисува“ мечтаната „синя“ картина на възход и игрова доминация…
Е, няколко месеца по-късно, платното на художника Роси все още стои непокътнато.
„Пророка от Римини“ сякаш загуби музата си в тази тъй непозната за него балканска обстановка…
Прогресът в резултатите и играта на Левски закъснява, защото Делио все още не е осъзнал сакралното място, което новият му отбор има в историята на българския футбол.
Каквото и да си говорим, Лацио и Левски имат различно значение в своите футболни шампионати. Докато за „бианкочелестите“ всяко класиране в Топ 5 е успех, то целта пред българските им „братя“ всяка година е „златен дубъл“. Ситуация трудна за възприемане още повече, когато близо 15 години водиш отбори, които основно се борят за оцеляването си в Калчото.
За да успее в на „Герена“, Делио Роси трябва да разбере, че не Левски трябва да стане „италиански“, а самият той да се „побългари“. Прагматичният му стил на игра, нямаше да бъде проблем, ако водените от него играчи не бяха изиграли две безумно слаби дербита срещу ЦСКА и Лудогорец. И ако в Калчото да излезеш за грозно 0:0 срещу Рома или Ювентус ще бъде успех за Роси, в левскарския случай, това е равносилно на футболно самоубийство.
Прогресът в резултатите и играта на Левски закъснява, защото Делио все още не е осъзнал сакралното място, което новият му отбор има в историята на българския футбол
В момента той е изградил такъв тим на Левски, който е напълно предвидим за съперника. Титулярите, смените, начина на игра…
Всичко това може и да дава резултат срещу по-малките отбори, но в миговете, когато левскарите трябва да докажат, че са върховни хищници, изведнъж се оказва, че те нямат зъби!
Вярно, голяма вина за липсата на футболни аргументи имат и настоящите изпълнители. Наследството на Ники Митов все още казва тежката си дума, но специалист с опита на Роси, не може да се измъква с това шаблонно оправдание.
Ключът към възхода на Левски е в тактическата промяна. Срещу Локомотив (Пловдив) се видя точно това, което донякъде е обнадеждаващо. На Жорди Гомес най-сетне бе намерена точната позиция – пред отбраната! По този начин Левски вече има типичния №6, който да дава начален тласък на атаката. Да разпределя умело топката и когато се налага, да бъде петият елемент в „синия“ дефанс. Нека не забравяме и думите на големия треньор – Юп Хайнкес, който наскоро сподели, че именно опорният халф е най-важният пост във футболната игра.
Роси трябва да промени и консервативния си подход спрямо атаката на Левски. Антонио Вутов и Роман Прохазка не са крила или поне в този живот, никога няма да бъдат. Младежкият национал на България е типичен плеймейкър, който ще бъде далеч по-полезен зад нападателя, докато словакът си е роден за класически център халф. Далеч по-интересно на фланга ще бъде ако видим Кабрал, Обертан или дори Бабатунде Адениджи. В тази графа може да причислим и Жуниор Мапуку. Според мен партньорство на терена между Серджиу Буш и Черната сила би било доста интересно, а също така и безкрайно опасно за съперника. Тук вече проблемът е, че и двамата са изгубили безвъзвратно своя голмайсторски нюх.
Като цяло, близкото бъдеще на Делио Роси е подсигурено. Собственикът Спас Русев няма желанието да освобождава италианеца, като дори е готов да му подсигури нужните средства и за зимна селекция. Именно задаващата се пауза ще бъде от решаващо значение за следата, която треньорът ще остави в Левски. „Пророка от Римини“ ще получи възможността да направи подготовка и най-сетне да моделира отбора за така жадувания скок в неговото развитие.
Само Купата на България може да спаси сезона за Левски
С оглед моментната ситуация, може би наставникът трябва да се съсредоточи изцяло върху спечелването на Купата на България, където с оглед на жребия и съперниците, Левски задължително трябва да стигне поне до битката за медалите.
Оттук насетне, всичко зависи от Роси. На италианецът трябва да му се подшушне, че статутът му на чужденец в момента го спасява от критики и призиви за уволнение. Делио трябва да се възползва от тази странна родна черта – чуждопоклонничеството и най-сетне да демонстрира качествата, заради които беше нает от столичния гранд.
А дали той е умният човек на „Герена“, който ще разгадае смисъла на тази простичка игра, ще отсъдим по действията му през следващите месеци.
Автор – Ивайло Димитров
Топспорт