Вижте истинската история на Мултигруп и периода ЦСКА, неразказана в медиите

Ако има фирма или личност, които най-добре да характеризират българския посткомунистически модел, това безспорно са „Мултигруп“ и Илия Павлов. Историята на групировката до голяма степен разказва историята на българския преход – с неясния произход на капиталите, със заграбването на пари от държавните фондове, окупирането на входа и изхода на държавните предприятия, източването на държавните банки, корумпирането на политици, магистрати и журналисти.

Илия Павлов не беше само бизнесмен, както и „Мултигруп“ не беше само фирма. В периода на своя най-голям възход групировката наподобяваше структурата на държавата – с близо 20-те си холдинга и множеството си дъщерни фирми тя покриваше практически всички направления на икономиката. В ранните години на прехода силата на „Мултигруп“ идваше от срастването с държавата. Най-успешните периоди за групировката бяха тези, в които тя ползваше ясната и недвусмислена подкрепа на правителствата и на политическите сили, които са на власт. И обратното – липсата на политически чадър автоматично водеше до отслабване на нейната мощ.

Убийството на Илия Павлов е краят на най-знаковата фигура в ерата на първоначално преразпределение на икономическите ресурси в държавата. Павлов беше безапелационен лидер в анкетите за най-богат българин и най-известен бизнесмен. Погрешно е обаче да се твърди, че със смъртта му се слага краят на модела „Мултигруп“. Истината е, че това, което правеше групировката на Илия Павлов, правеха и десетки други структури в страната. Истината е също, че този модел постепенно започна да отмира още преди няколко години в резултат на естествените трансформации, настъпили в бизнес средата. Започна да се променя към нормалност и самата „Мултигруп“.

Приватизацията на държавната собственост, разбиването на монополите, валутният борд и засиленият банков надзор, либерализирането на пазарите, навлизането на външна конкуренция и серията от дисциплиниращи мерки, наложени ни отвън, ограничиха средата за прокарване на схемите, в които „Мулти“ се беше специализирала по времето на правителствата на Луканов и Беров. Показателно е, че нито един от нароилите се приятелски кръгове впоследствие не успя да достигне мащабите на „Мулти­груп“ в най-силните години, въпреки че ползваха не по-малки протекции от силните на деня.

Началото

Както при всички бързо забогатели бизнесмени, истината за първия милион на „Мултигруп“ никога няма да стане известна. Самият Илия Павлов приживе разказваше, че е започнал бизнеса си с 500 долара, получени от продажбата на стария му автомобил „Вартбург“. За начало на групировката се смята 1988 г. Тогава е регистрирана кооперацията „Мултиарт“, в която член-кооператори са седем души, сред които Илия Павлов и тогавашният шеф на 6-и отдел на VI Главно управление на Държавна сигурност Димитър Иванов. Официалната дейност на кооперацията е търговия с антики и произведения на изкуството. „Мултиарт“ беше една голяма каша, ние развивахме една разнородна дейност. После разделихме дейностите в отделни структури и създадохме нови вътрешни и външни структури, обединени в „Мултигруп“, казва Илия Павлов пред „Труд“ през 1992 г. „Мултиарт“ натрупва първите си сериозни пари с подкрепата на Андрей Луканов, главно чрез експортно-реекспортни сделки с продукция на държавния комбинат „Кремиковци“. По-късно Илия Павлов отива за осем месеца в Малта, за да прави частен бизнес. Там е създадена фирмата IPN – Trading (IPN най-вероятно означава Илия Павлов Найденов), която по думите му се е занимавала с рязане на подводници. В интервю пред „24 часа“ Илия Павлов по-късно си спомня: „С турските ми колеги прекупувахме подводници от Совмор-флот, нарязвахме кожусите и ги пращахме за турските металургични заводи.“ Подобен бизнес би бил немислим, ако по онова време не е била налице подкрепата от висшия държавен апарат в България. До 1993 г. фирмата IPN – Trading държеше и казината на групировката в България.

След Десети ноември

През юни 1990 г. е регистрирана фирмата „Мултиинтернешънъл холдинг“ във Вадуц, Лихтенщайн, с капитал 50 000 швейцарски франка. Две години след това капиталът е увеличен на 500 000 франка. Собственикът на дружеството остава неизвестен. Твърди се, че това е било първото задгранично дружество, от което тръгва истинската „Мултигруп“. Според една от недоказаните хипотези част от първите капитали на групата са дош-ли от британския милионер Робърт Максуел. През септември 1992 г. „Гардиън“ цитира представител на одиторската фирма „Прайсуотърхаус“, според когото от секретна фирма в Делауеър са изчезнали 200 млн. долара. Според банковите документи парите са преведени на PH Inc. – компания, контролирана от бла-готворителната фондация на Максуел. Фондацията Maxwell Charitable Foundation се управлява от членове на фамилията и е регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн.

Друг възможен източник на готов ресурс са изнесените от България по времето на Тодор Живков пари, трансформирали се в частни спестявания на червената номенклатура. Ако създателят на „Мултигруп“ е имал достъп до такива тайни фондове, това най-вероятно е станало не без помощта на бившия шеф на военното контраразузнаване ген. Чергиланов, който е тъст на Илия Павлов при първия му брак.
Освен във Вадуц „Мултиинтернешънъл“ се регистрира и в Драгоман, България. Базираната в България фирма е основен държател на дяловете в първите дъщерни дружества на групировката в страната – „Бартекс“, „Интерстийл“, „Мултигруп инженеринг“, „София инс.“, „Арес делта“, „Интком“, „Мултиагро“ и др. Повечето от тях също са регист-рирани в Драгоман.

Произходът на капиталите на „Мулти“ и досега остава загадка. Начинът, по който е създадена например Кредитна банка – с кредит от ДСК, противоречи на версията за изсипването на купчина готови пари, а по-скоро подсказва успешното оползотворяване на високи покровителства. В същото време обаче не може да не се отчита странната връзка, която съществува между групировката, Андрей Луканов и Огнян Дойнов и разпадането на източноевропейските фондове на Робърт Максуел.

Връзката с Луканов, Дойнов и Максуел

От малкото известно за отношенията между бившите комунистически босове (които бяха в конфликт), тайните служби и известния британски бизнесмен те могат да се тълкуват както като двойна игра, така и като сделка в резултат на добре балансирани бизнес интереси. Твърде е възможно те взаимно да са си държали козовете и да са достигнали до някакъв баланс при разпределянето на пари и влияние. Илия Павлов също има място в развитието на тези отношения.

След обявяването на мораториума върху външния дълг Луканов има нужда от влизането на Максуел в България, за да покаже пред света, че страната не е изолирана и чуждият бизнес продължава да инвестира в българската икономика. През април 1990 г. британският бизнесмен идва в България и са договорени инвестиции на „Максуел комюникейшънс корпорейшън“ (Maxwell Communikation Corporation) за повече от 10 млн. долара. Според някои източници единственото условие, което е поставено тогава пред Максуел, е да не се работи пряко с Огнян Дойнов и то е спазено, поне формално. Това изискване очевидно поражда нуждата от нов посредник на мястото на Дойнов, който по това време отговаря за международната дейност на Максуел.

По това време Илия Павлов за първи път се среща лично с Максуел в Лондон. Два месеца след посещението на Максуел в София във Вадуц е регистрирана компанията „Мултиинтернешънъл холдинг“. Връзката между холдинга и Максуел минава през Огнян Дойнов и инвестиционните фондове на скандалния инвеститор за Източна Европа. Най-известният от тези фондове е „Лондон енд Бишопсгейт интернешънъл инвестмънт мениджмънт“ (London and Bishopsgate International Investment Management) с капитал 1 млрд. долара. За този фонд се твърдеше, че срещу 5% комисиона е управлявал валутния резерв на България. Впоследствие фондът променя два пъти името си – веднъж на „Максуел – централно- и източноевропейско сдружение“, а след това – Legibus 132 PLS.

Един от служителите му – Ейдриън Френд, който преди това е бил служител на „Мерил Линч“, по-късно преминава на работа в „Мултигруп“. Според една от версиите именно Огнян Дойнов е посредничил за прехвърлянето на Френд в „Мултигруп“. Тази плетеница от отношения дава основания да се предполага, че последният източноевропейски фонд на магната е бил един от възможните източници на финансиране за структурите на Илия Павлов.

Ейдриън Френд (по време на периода му в „Мерил Линч“) е свързан и с друга от първоначалните версии за забогатяването на Илия Павлов. Става дума за операции с български външен дълг, финансирани с пари на Максуел и извършени от „Мерил Линч“ веднага след обявяването на мораториума от правителството на Луканов.

Съществуват твърдения, според които по тази схема тогава са били изкупени между 100 и 150 млн. дълг на цени между шест и десет цента за долар. „Безспорно Андрей (Луканов) му е помагал. Ако тръгваме по пътя на пазарната икономика, трябва да има богати хора, групировки. Не мога да кажа, че Андрей е бил стратегът на „Мултигруп“, но вероятно някой и друг добър съвет им е дал…“, обяснява Александър Атанасов, брат на Андрей Луканов, в интервю за 24 часа през 1997 г. В същото интервю той казва и че е бил за пет месеца представител на „Мултигруп“ в Москва.

„Аз не бих отрекъл, че познавам г-н Дойнов, защото още като бях малък виждах негови портрети на 9-ти септември. По-късно го видях на живо, тъй като имах възможност да работя известно време с някои от хората на Максуел в Лондон. По това време той беше там“, казва сам Илия Павлов в интервю за предаването „Неделя 150“ през 1994 г. В същото интервю Павлов обяснява също: „През 1992 г. в известен период Емил Дойнов като консултант беше ангажиран по някои наши сделки в Полша. Често пъти контактуваше с главната квартира в Швейцария.“

Разрастването на „Мултигруп“

През август 1991 г. се появява ново анонимно дружество, този път регистрирано в Цуг, Швейцария – Multigroup AG. То е с капитал 1 млн. швейцарски франка и се представлява от адвоката Йохан (Ханс) Стюбер. С него се свързват и други дружества, които впоследствие се оказват в структурата на групировката. Сред тях са „Минстрой майнинг къмпани“ (Minstroy mining Company AG ), „Химекспорт“ (Chimexport AG), „Мултитроникс“ (Multitronics AG). Първото дружество с название „Мултигруп“ е регистрирано в България през юли 1992 г. Това е „Мултигруп България“ АД, собственост на „Мултигруп – Цуг“. В него има символично участие шефът на „Интерстийл“ Иван Дремсизов. В първите години от дейността на групировката в България собствеността в основните ? дъщерни дружества тук се държи от „Мултиинтернешънъл“, въпреки че тя винаги е била оставяна в сянка и за пред обществото се показва „Мултигруп България“. От този период е и фирмата „Венеса естаблишмънт“, регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн, но базирана в Цуг, Швейцария. Тя е работила предимно като финансова и консултантска компания, обслужваща структурите на холдинга. Друга по-известна задгранична структура на „Мулти“ е IBI, регистрирана във Вирджиния, САЩ. През нея са се контролирали казината в Латинска Америка и износът на въглища от САЩ. Впоследствие дейността в САЩ е концентрирана предимно на финансовите пазари, осъществявана с посредничеството на „Мултигруп финанси – САЩ“. За IBI повече не се споменава нищо, очевидно групировката губи бизнеса си с казината. Като цяло дейността на „Мултигруп“ извън България остава главно в областта на амбициите и намеренията.

Около 1994-1995 г. в структурата на „Мултигруп България“ има над 120 дъщерни фирми. Компанията дублира всички направления на националното стопанство – енергетика, металургия, минна индустрия, туризъм, лека и хранително-вкусова промишленост, селско стопанство, финанси и т.н.
Обяснението за бързото разрастване и силата на „Мултигруп“ е в умението да използва доброволно освободените или умишлено незаети от държавата пазарни пространства. Превръщането ? във фактор от национално значение става възможно благодарение на слабостта на правителствата, корумпираната администрация и склонността на шефове на държавни предприятия да работят за интересите на групировката.

Схемата „вход – изход“

не е измислена от Илия Павлов, но е факт, че в България тя беше приложена особено успешно и донесе значителни печалби на „Мултигруп“. При тази схема частната компания монополизира доставките на суровини, горива и консумативи за държавното предприятие, като заедно с това получава възможност да реализира и голяма част от продукцията. Дори дейността на държавната фирма като цяло да е печеливша, печалбата остава във фирмата посредник, а не в производителя. Типичен пример за подобна схема на „Мулти“ са отношенията между фирмата на групировката „Интерстийл“ и металургичния комбинат „Кремиковци“ в годините преди неговата приватизация. Девизът на групировката беше: „Сложи ръка на входа със суровините и ще разполагаш с крайния продукт на пазара.“ Тази схема нанася трайни щети за държавните дружества, тъй като посредникът не се интересува от инвестиции в тях. Самата „Интерстийл“ отричаше, че има доминиращ дял в търговията с готова продукция. Нейният директор Иван Дремсизов твърдеше, че компанията е имала около 18% от търговията с рулони. Шефове на комбината по онова време обаче твърдяха, че делът на „Интерстийл“ в износа на готова стомана от комбината е бил над 25%. Според високопоставен служител на „Мултигруп“ „Интерстийл“ е внасяла около 350 хил. тона коксувани въглища годишно и около 500 хил. тона желязна руда за комбината. Общият обем на тези операции по данни на групировката е бил около 150 млн. долара годишно. С подобни входно-изходни схеми дружества от структурите на „Мултигруп“ контролираха „Агрополихим“ – Девня, и някои от захарните заводи.

Цесиите с „Химко“ и „Кремиковци“

През 1994 г. групировката на Илия Павлов успя да откупи вземания на държавната фирма „Булгаргаз“ от предприятията „Химко“ – Враца, и „Кремиковци“ на обща стойност 3.357 млрд. стари лева. Сделката предизвика трусове в три поредни правителства и в крайна сметка се наложи приемането на специален закон, за да бъде отменена. Цесията по същество беше усъвършенстван вариант на входно-изходните схеми. Чрез двата договора за откупуване на вземанията кредитори на държавните предприятия станаха Кредитна банка и „Дисконтова къща“, които по онова време бяха част от структурите на групировката. Предвиждаше се „Химко“ и „Кремиковци“ да погасяват задълженията към тях чрез готова продукция за кратко време. Това осигури на групировката още по-голям контрол на изхода на „Кремиковци“ и засили позициите ? при търговията с продукция на „Химко“. В същото време правителството прие постановление, според което вземанията на „Булгаргаз“ придобиват статут на държавни. Докато „Кремиковци“ послушно изпълняваше финансовите си „задължения“ към фирмите на „Мулти“, при „Химко“ ситуацията се разви по друг сценарий. Оказа се, че торовият завод трябва да плаща един и същ дълг два пъти – веднъж на държавата и втори път на „Мулти“.

Превръщането на Кредитна банка и „Дисконтова къща“ в основни кредитори на „Кремиковци“ и „Химко“ трайно обвърза двете предприятия с „Мултигруп“. Точно по това време се обсъждаха законови поправки, даващи възможност на кредиторите да обявяват в несъстоятелност своите длъжници. Това позволяваше на фирмите на „Мултигруп“ да търсят вземанията си от „Химко“ и „Кремиковци“ чрез подобна процедура. Междувременно „Мултигруп“ успя да се намести в газовото дружество „Топенерд – жи“ и това повиши интереса на групировката към приватизацията на индустриални фирми – големи потребители на природен газ. Тогавашният шеф на „Булгаргаз“ Ангел Попов, който подписа цесионния договор със структурите на „Мулти“, отрече подобна възможност, като обясни, че Кредитна банка и „Дисконтова къща“ имали подписана декларация пред финансовото министерство. С нея „Мулти“-фирмите обещавали, че няма да участват в приватизацията на двата държавни комбината. Дори без да приватизира „Химко“ и „Кремиковци“, групировката на Илия Павлов спечели много от сделката. По груби изчисления на базата на първоначалната схема нетният положителен ефект за групировката възлизаше на 4 млрд. лева. След време един от бившите вицепрезиденти на „Мултигруп“ твърдеше, че „сумарната печалба на групировката е около 80 млн. долара, разпределени в три години“.

Скритата приватизация

Друг любим прийом на групировката бяха схемите за приватизиране на държавни дружества чрез увеличение на техните капитали под условие. В повечето случаи ставаше дума за апетитни дружества, които можеха да бъдат приватизирани по стандартните процедури на добра цена. Приватизацията чрез увеличаване на капитала лишава на практика хазната от кешови постъпления. Прокарването на подобни схеми, които са в ущърб на държавата, беше възможно единствено със съгласието или пасивното бездействие на съответния принципал на дружеството.

От всички дружества, в които „Мулти“ пробва подобни схеми за придобиване на контрол, единствено при „Интерхотел Велико Търново Арбанаси палас“ това стана факт. При „Бороспорт“ успехът беше временен, тъй като съдът отмени извършеното увеличение на капитала, а схемите за ОЦК – Кърджали, „Минстрой холдинг“ и „Газсроймонтаж“ бяха стопирани малко преди да бъдат осъществени.
Във всички тези опити беше ползван един и същ механизъм. През 1997 г. приватизационният фонд „Мултигрупелит“ (сега „Ем Джи елит холдинг“) придобива миноритарен дял по линия на масовата приватизация. След това „чуждестранен инвеститор“, приближен до „Мулти“, предлага на държавата да инвестира средства във въпросното дружество чрез увеличаване на капитала. В случая с „Бороспорт“ и „Интерхотел Велико Търново“ като инвеститор се яви регистрираната в Лихтенщайн фирма „Мегават инвест“.

По линия на масовата приватизация „Мултигруп“ успя да влезе в много ключови отрасли на икономиката. По този начин групировката придоби активи, вариращи според различни оценки между 10 и 25 млрд. стари лева. Изпълнявайки обща стратегия с други приватизационни фондове, групировката преструктурира пакетите си от масовата приватизация. Едни от тях „Мулти“ продаде срещу пари в брой („Химко“, „Булгартабак“). Пакетите от други предприятия пък бяха запазени и допълнени. По този начин „Мултигруп“ придоби конт-рол върху „Минстрой холдинг“, „Стоманени профили“, „Елкабел“, „Приста“, „Рила Боровец“, „Грандхотел Варна“ и други.

Източването на държавните банки

Няма по-ярък пример за причините, довели до разграбването на банковата система, от взаимоотношенията, които структури на „Мултигруп“ бяха установили с държавната „Балканбанк“ по времето на Иван Миронов. При публикуването на прословутия списък на кредитните милионери се оказа, че фирмите на групировката дължат цели 91 млрд. лева, повечето от които на „Балканбанк“. За да се кредитират земеделските проекти на „Мулти“ тогава, в банката на Миронов съществуваше специална дирекция.

„Балканбанк“ е емблематичен пример за тотално обвързване на една държавна банка с частна групировка и превръщането ? в дойна крава“, заяви преди години Едвин Сугарев. След фалита си „Балканбанк“ имаше 16 големи длъжника, в които бяха съсредоточени над 80% от общия размер на несъбираемите или трудно събираеми кредити. Седем от тези лоши длъжници бяха фирми, принадлежащи пряко или непряко към структурите на „Мултигруп“. Към момента на затварянето на банката техните кредити представляваха 33.6% от кредитния портфейл на банката и възлизаха на 12.505 млрд. стари лева (над 100 млн. долара по тогавашните валутни курсове – бел.ред.).
Сред най-големите длъжници на „Балканбанк“ бяха „Дисконтова къща“ АД, „Ер Виа“ АД, „Индустриал М“ АД, „Балкан машинъри“ АД, „Балкан агро“ АД и други.

Фирми на „Мултигруп“ взаимно си гарантирали кредити, прехвърляли задължения, предоставяли обезпечения. „Балканбанк“ е била експлоатирана като безпроб-лемен източник за финансиране и механизъм за преливане на държавни пари в частни сейфове от „Мултигруп“, което е довело банката до фалит, твърдеше Сугарев. С посредничеството „Дисконтова къща“ и „Балкан машинъри“ пък са били отпускани множество кредити за губещи държавни предприятия като „Балканкар холдинг“, „Чавдар“ – Ботевград, и други. Основният бизнес на „Мулти“-структурите е бил да печелят от лихвените разлики между това, което получава „Балканбанк“, и това, което плащат крайните кредитополучатели.
След огласяването на списъка на кредитните милионери се разбра, че „Мултигруп“ е направила всичко възможно, за да изчисти натрупаните дългове на дъщерните си фирми. Оказа се, че в последния момент са сключени договори за цесии със синдиците на „Балканбанк“, където бяха основните дългове на групировката. По този начин „сметката“ на нейни фирми длъжници намаля с около 45 млрд. стари лева – главно заради погасени задължения на „Дисконтова къща“ АД и „Индустриал М“ АД.
Иван Миронов беше отстранен от ръководството на „Балканбанк“ през септември 1995 г. Няколко седмици по-късно банкерът беше арестуван по прекратеното вече дело „Булгаргеомин“ и четири дни след това – освободен от следствения арест. Веднага след това Миронов напусна България и се засели трайно в САЩ. Според публикации в пресата Миронов купил първата си къща в САЩ от съпругата на Илия Павлов. Тя се намира в градчето Виена, щата Вирджиния, близо до Вашингтон. В съседство с имота има друга къща, която е фамилна собственост на семейство Павлови.

Кредитна банка

беше една от първите банки на икономическите групировки в България и дълго време беше най-голямата от тях. От самото създаване (с кредит за захар от ДСК за „Бартекс“), през увеличаването на капитала с апортиране на ливади, до фалита ? „Кредитна“ беше музей на икономическите номера на прехода в България. В различните периоди от историята на „Мулти-груп“ банката е играла повече или по-малко водеща роля в схемите на групировката. Най-рутинната дейност на банката, носеща ритмични загуби, е финансиране на непечеливши дейности в рамките на „Мултигруп“ и инициативи от типа на спонсорства за футболен клуб ЦСКА във времето, когато негов президент беше Илия Павлов.
Освен участието ú в цесиите с „Химко“ и „Кремиковци“ „Кредитна“ се прочу по-късно и с договорите за доверително управление на ЗУНК облигации, сключвани с ДСК по времето на Бистра Димитрова. Не може да се твърди, че положението на финансовата институция е било хронично нестабилно, но винаги в моментите на трудности се е намирал спасителен вариант с някаква схема, държавна институция или банка. През 1996 г., когато масово падаха банкови лицензи, Кредитна банка също влизаше и излизаше от списъците за затваряне, но в крайна сметка оцеля благодарение на „щедростта“ на ДСК. По-късно ликвидността на банката се подобри значително с привличането на големи суми от вече затворените банки. След като правителството на Иван Костов поде тотална война срещу структурите на „Мултигруп“, банката беше съвсем съзнателно изпразнена от групировката и подготвена за фалит.

Навлизането в енергетиката

По времето на кабинета „Беров“ групировката успя да направи големия си пробив в енергетиката. Фирми, свързани с „Мултигруп“, успяха да се вклинят в транзита на руски ток за Сърбия, Гърция и Македония. Твърди се, че през 1997 г. дружеството „Енергия 94“ е доставило за тези страни около 650 млн. киловатчаса електроенергия. Тази сделка не е много голяма – общо за около 20 млн. долара, но според източници от структурите печалбата е била около 30%. „Мултигруп“ държеше монопола и продължава да доминира при вноса на въглища за електроцентралите във Варна и Русе. Тези доставки се извършват чрез фирмите „Фарадей“ и „Ритъм 4“. Твърди се, че печалбата от тези доставки е била поделяна между „Мултигруп“ и собственика на двете дружества Руси Данев. Отново според източници от „Мултигруп“ през 1997 г. по този начин е била извършена сделка за доставка на въглища на стойност 40 млн. долара.

През есента на 1995 г. „Мултигруп“ направи опит да се настани трайно на пазара на електроенергия, като регистрира дружеството „Балкански енергийни системи“. В него с по 50% участваха „Енергия 94% и РАО „Обединени енергийни системи“, Русия. Идеята беше в това дружество да се включи и НЕК и освен транзита през България то да поеме част от износа на български ток в чужбина. След отказа на НЕК дружеството не можа да реализира значителни сделки.

Големият успех за Илия Павлов беше навлизането в газовия бизнес. Първоначално това стана чрез фирмата на Сашо Дончев „Овергаз“. „Мултигруп“ влезе в две от структурите на холдинга – „Овергаз инк“ и „Овергаз интернешънъл“, в които с 50% участва руската „Газпром“. „Овергаз интернешънъл“ е включена във веригата за доставки на руски природен газ за България, а „Овергаз инк“ е компанията, чрез която Сашо Дончев и „Газпром“ оперират на българския пазар. Според бивши служители на групировката от газовия бизнес са били реализирани продажби на повече от 4 млрд. кубически метра газ и оборот от около 450 млн. долара на година.

След подписването на споразумението за сътрудничество в областта на енергетиката с Русия през есента на 1994 г. беше създадено дружеството „Топенерджи“, което трябваше да доставя руски газ в страната. В него поравно участваха „Газпром“ и държавната фирма „Булгаргаз“. Една година след регистрацията на дружеството делът на „Булгаргаз“ беше намален на 25.1% главно за сметка на включването на „Мултигруп“ чрез двете ? структури – „Овергаз инк“ и „Мултигруп България холдинг“, които общо придобиха 16.5%.

Периодично групировката правеше опити през годините да монополизира напълно доставките на руски газ в страната. Голяма част от плащанията на „Бургаргаз“ по доставките на горивото минаваха през дъщерната на групировката Кредитна банка. При Жан Виденов тези домогвания до известна степен бяха ограничени, но при подписването на ново газово споразумение с Москва по времето на Стефан Софиянски „Мултигруп“ отново попадна в схемата за стратегическо партньорство между Русия и България в газовия сектор. Чак при правителството на Иван Костов „Мулти“ беше изтикана силово от газовия бизнес. Първият фактор за това беше изричното настояване на Костов за изваждане на „Мултигруп“ от „Топенерджи“ и изолирането от проектите по разширяване на газопреносната система. „Мулти“ преигра във войната с правителството, започна да пречи на бизнеса и Вяхирев не се поколеба да я жертва в името на това „Газпром“ да продава и транзитира газ през България. Втората причина е по-малко известна и тя е свързана с избухналия по онова време скандал с контрабанда на пиратски компактдискове от ДЗУ за Русия. Разбра се, че те са били превозвани със самолет на „Газпром“, което компрометира компанията и трайно влоши отношенията на Илия Павлов с Рем Вяхирев.

Говори се, че след този случай шефът на „Газпром“ е издал изрична забрана за достъпа на Павлов в сградата на руската компания. След сделката за газа „Мултигруп“ загуби нещото, което я правеше силна и различна от всички други групировки в България – подкрепата на гигант като руския „Газпром“. Постепенно беше сложен край на илюзиите, че правенето на бизнес по руски модел чрез инфилтриране на политиката в бизнеса може да продължава още дълго време и в България.

Контрабандата на захар

През 1998 г. правителството на Иван Костов уличи „Мулти­груп“ в контрабанда на захар за десетки милиони. Разбра се, че дъщерната на групировката фирма „Бартекс трейдинг“ и близки до нея дружества са внесли общо 305 914 тона захар при различни митнически нарушения за периода 1994-1998 г. Общите щети за държавата от захарната афера бяха изчислени на 52 млрд. стари лева. Над 140 хил. тона от конт­рабандната захар са влезли в завода на „Мулти“ в Камено, съобщи по онова време шефът на НСБОП Кирил Радев. Той заяви в пресата, че е налице „класически пример за добре организирана престъпна дейност“. В аферата бяха замесени 13 митничари от Бургаската районна митница. На трите фирми – „Бартекс“, „Ман шугър“ и ЕТ „Сиви – Иван Сиви“, беше наложена глоба от рекордните 23 млрд. стари лева. Шефът на „Мулти“ Илия Павлов тогава опита да се разграничи от скандала, като заяви, че „Бартекс“ вече не е в структурите на групировката. До съдебни присъди по аферата обаче така и не се стигна, тъй като експертиза на вещите лица стигна до заключението, че дъждове са „стопили“ около 12 хил. тона захар.

„Мултигруп“ и политиците

Макар произходът на групировката да е червенеещ, истината е, че през годините „Мулти­груп“ не се ограничаваше във взаимодействие само с една партия. Вярно е, че среди в БСП винаги са подкрепяли „Мултигруп“. Не случайно най-големите си удари компанията осъществи с подкрепата на Андрей Луканов и при правителството на Любен Беров. По времето на Жан Виденов част от соцпартията открито се разграничаваше от действията на „Мултигруп“, но това не поп­речи много на бизнеса ?.
Групировката беше специализирала в пазаруването на отделни политици от представените в парламента сили. Парламентарното лоби често пъти е успявало да промени позиция на държавата по един или друг въпрос, в който е имало преплетени интереси на „Мулти“. Ако има цяла политическа сила, която най-трайно да е отстоявала интересите на групировката, това е Движението за права и свободи, чийто лидер Ахмед Доган не криеше личното си приятелство с Илия Павлов.

Моделът „полугрупировка-полупартия“ дълго време носеше успех на Илия Павлов. Умелото лавиране между партиите в парламента беше възможно поради факта, че всички правителства след Десети ноември имаха крехко мнозинство и с подкупването на правилните хора в парламента лесно можеше да се влияе на държавната политика. Жан Виденов беше първият премиер на кабинет, подкрепен от солидно мнозинство в парламента. При него за първи път стана възможно правителството да избира – да провежда собствена политика или да бъде зависимо от „Мултигруп“. Въпреки направените опити да демонстрира независимост от групировката, предаден от свои, Виденов не успя да се еманципира докрай от влиянието на „Мулти“-лобитата.

Близостта на „Мултигруп“ с управляващите беше възстановена за кратко при служебното правителство на Стефан Софиянски. Едва при кабинета „Костов“ беше сложен край на принудителното партньорство на държавата с групировката. След дълги години на политическо покровителство „Мулти“ изведнъж се превърна в мишена. Тоталната война, обявена от синьото правителство, сви значително мащабите на „Мултигруп“. По това време Илия Павлов обяви публично, че прекратява финансирането за политически партии и ще се занимава само с бизнес. Това обещание беше нарушено в навечерието на последните парламентарни избори, когато „Мулти“ наля ресурси в кампанията на „Националното движение Симеон Втори“. В победата на царската партия Илия Павлов видя шанс за повторното превръщане на „Мултигруп“ в значим фактор в икономиката на страната.

Смяната на имиджа

В историята на своето съществуване „Мултигруп“ направи няколко опита за изчистване на петната от своя имидж. Първият беше през 1995 г. „Структурите сами трябва да се откажат от своите деяния и да отрежат от себе си тази ненужна част от бизнеса си, както гущерът къса опашката си, за да спаси живота си“, написа тогава шефът на групировката Илия Павлов в програмната си статия за левия вестник „Дума“. Този първи опит за представяне в по-благоприятна светлина беше последван от изваждането на бивши служители на Държавна сигурност от структурите на групировката.
Вторият опит за промяна на общественото мнение беше в разгара на газовата война през 1998 г. За да стопли отношенията си с кабинета „Костов“, Илия Павлов отстрани две от ключовите фигури в управлението на групировката – вицепрезидентите Радослав Ненов и Иван Колев. Публично беше заявено, че занапред фирмите от структурата на „Мултигруп“ ще бъдат управлявани от технократи. За такъв беше сочен Спартак Жаров, който обаче се дискредитира покрай захарната афера.

Кадровите рокади бяха последвани и от цялостно преструктуриране на бизнеса. Вместо групировка беше наложена по-добре звучащата дума корпорация. За целта беше извършена пререгист­рация на компанията-майка, която първоначално беше прекръстена на „България 2002 АД холдинг“, а след това на „MG корпорация“. Подменен беше изцяло и съставът на управителните органи, като всички стари мениджъри бяха извадени и на тяхно място бяха вкарани три чуждестранни лица – Енгелберт Шнайдер, Ханс Стюбер и Грегър Шортс. Официално беше съобщено, че външна фирма е придобила над 20% от „Мултигруп – Цуг“, която държи контролния пакет от всички български фирми на групировката. Останалите 80% бяха обявени за собственост на фамилния тръст Павлови. Тази сделка представи „Мултигруп“ с ново лице – фирма с чуждестранно участие и с управители чужденци.

Групировката постепенно се сви до размерите на нормална бизнес структура, като запази само няколко приоритетни направления (туризъм, минна индустрия, лека промишленост). Промяната е видима и с просто око – „Мултигруп“, която преди години получаваше лесен достъп до проекти и доставки чрез правителствени протекции, сега е принудена да инвестира на зелено и да участва в търгове. Включително и да губи приватизационни сделки, какъвто беше случаят с продажбата на мажоритарния пакет от курорта „Св. Константин и Елена“, спечелена от варненската групировка ТИМ.

Кадровата политика на „Мултигруп“ през всичките години от нейното съществуване се характеризираше с привличането на работа в нейните структури на утвърдени специалисти, работили в държавни предприятия или в държавната администрация. Сред шефовете на групировката фигурираха имената на множество бивши служители на Държавна сигурност, министри и заместник-министри. Част от кадрите на групировката бяха привличани заради професионалния им опит, а други – заради заслуги към „Мултигруп“.

Иван Колев

– заместник-министър на търговията по времето на Любен Беров, преминал на работа в структурите на „Мултигруп“ и издигнал се до вицепрезидент на групировката.

Димитър Иванов

– бивш шеф на Шесто главно управление в Държавна сигурност, впоследствие вицепрезидент на „Мултигруп“, отговарящ за регионалното развитие.

Румен Сербезов

– бивш посланик на България в Япония, работил в Министерството на леката промишленост, ЦКС и министър на търговията при Тодор Живков, председател на стопанския отдел на ЦК на БКП в периода 1989 – 1990 г. Впоследствие станал генерален директор по леката промишленост в „Мултигруп“.

Николай Вълканов

– бивш директор на научно-изследователския институт по минно дело, генерален директор на държавната фирма „Минстрой холдинг“, впоследствие станал вицепрезидент по инвестициите на „Мултигпруп“ и шеф на „Минстрой майнинг“.

Александър Цветански

– бивш заместник-министър на енергетиката, впоследствие станал генерален директор по енергийни въглища в „Мултигруп“.

Радослав Ненов

– бивш началник на планов отдел в ДСО „Промишлено строителство“ – Ямбол, заместник-генерален директор по икономиче&