-
-
Около 20 години са необходими за майсторите на „Тоде” от острова, за да създадат неофициален „пакт” и за в бъдеще да спазват негласната уговорка: да практикуват изкуството си тайно и да предават знанията си на специално подбрани, ограничен брой посветени. Новата концепция за схватка, предполагаща противопоставяне на въоръжен до зъби, изкусен противник, при това – с голи ръце, налага и съществени промени в познатите системи за самозащита. До голяма степен, това означава създаването на принципно ново бойно изкуство.
Многообещаващото „отроче” се появява на бял свят при изключително сурови „родилни условия”, при това, ролята на добрата фея – кръстница се изпълнява от японският меч – едно от най – перфектните оръжия за убийство на себеподобни, създадено от човека. Нищо чудно, че въпросните обстоятелства налагат характерен отпечатък върху прощъпулника. Какво означава това на практика?
На първо място, налага се критичен прочит както на известните до този момент техники, така и на тактиката на боя, изхождайки от принципите за простота и прагматизъм. Всички техники, които са преценени като недостатъчно ефикасни, или са предполагали неоправдан риск (например – високи удари с крака), просто на са били упражнявани. Вместо това е било наблегнато на техниките с ръка и ниските, мощни ритници. Голямо внимание се обръща на развиването на висока скорост при нападение и защита и много доброто закаляване на ударната повърхност на крайниците, с цел нанасяне на максимално поражение. Без съмнение, в подобна атмосфера, много от духовните, философски и оздравителни аспекти, наследени от Цюан Фа остават на заден план, или биват просто загубени. В случая въпросната загуба е била оправдана, защото е ставало въпрос за оцеляване. Срещу опитен самурай с меч в ръка, невъоръженият човек едва ли е разполагал с много шансове. Най – вероятно – с един – единствен. Това е и причината за развитието на добре познатия принцип „иккен хисатцу” – „да убиеш с един удар” (не само да не бъдеш посечен, а да използваш единствения си шанс, за да поразиш противника – при това, с един единствен удар). Най – вероятно, от неправилното тълкуване на този принцип и тръгва (съвсем несправедливо) славата на карате, като жестоко и агресивно изкуство (за последното не малка заслуга има и съвременното кино).
Окинавските майстори шлифоват неуморно уменията си, но пък и резултатът си струва вложените усилия. Самураите много скоро изпитват на гърба си ефикасността на новото изкуство. Реакцията на властите не закъснява – японците разпростират забраната за носене на оръжие и върху практикуването на „Тоде”. За нарушителите се предвиждат драконовски мерки. Това не смущава особено адептите – те просто продължават да тренират тайно. Оттук и тръгва традицията „Тоде” да се изучава в малки, елитарни школи (най – често в рамките на отделни семейства (кланове), които са били по правило богати и влиятелни). Това е било разбираемо – за да се отдадеш на изучаване на бойни изкуство са били нужни средства. Освен това, пътуването до континента, където са се намирали добрите китайски школи също не е било по джоба на всеки.
Поради факта, че само незначителна част от хората по това време са били грамотни, а и от съображения за сигурност, никой от практикуващите не е правил записки ( които са могли да бъдат използвани от японците като улики срещу самия него). Хората разчитали изключително на устната традиция и на предаването на знания непосредствено, от учител на ученик. За да се улесни заучаването им, техниките са били обединявани в специални форми. Тези форми, изпълнявани винаги в неизменна последователност са известни като „ката”. И до днес всяка „ката” притежава своя собствена „диаграма” на движение, неподлежаща на промяна. За неизкушения в „Тоде” (и особенно за потенциалните предатели) изпълнението на „ката” би трябвало да изглежда като безобиден набор от движения, наподобяващи донякъде местните танци. Същинското значение на „ката” – та се е откривало пред избраните едва след дългогодишно и изучаване, при това, с помощта на специално „дешифриране”, извършвано по време на „бункай” (”бун” = деля; “кай” = обяснявам).
Характерна черта на бойните изкуства от това време е, че все още не съществува ясното разграничаване на добре познатите днес „стилове”. Учителите от различните географски области (Шури, Наха и Томари) използват собствени техники и принципи, както и „ката”, които отличават тяхната местна версия на „те” от останалите варианти. Съответно особено популярни са Шури – те, Томари – те и Наха – те.
В края на 19 век, по време на Реставрацията Мейджи е ликвидиран статуса на Рюкю като васално княжество и Окинава се превръща в поредната префектура на Японската империя. Върху острова се разпростира японското законодателство; окинавските юноши биват призовавани за служба в императорската армия. Лекарите от донаборната комисия са впечатлени от прекрасната физическа форма с която се отличават повечето новобранци от Окинава. Било установено, че тя е резултат от системни занимания с местната система за ръкопашен бой „тоде”. Това служи като решаващ аргумент за включването на „тоде” в програмата на началните класове в окинавските училища в часовете по физическо обучение и води до широкото му разпространение. „Времената на закрито обучение по карате отминаха – отбелязва Чоджун Мияги (създател на Годжу – рю – карате) в своите „Размишления върху карате” – Настъпи време на политиката на „Отворени врати”.
Обратната страна на този процес е факта, че от този момент нататък, карате започва да губи чертите си на бойно изкуство и се превръща във военизирана гимнастика.
