-
-
Вратарят Александър Георгиев, който през този сезон дебютира в Националната хокейна лига за Ню Йорк Рейнджърс, планира да пътува до България през лятото. Това заяви той в интервю за сайта eurochicago.com.
22-годишният Георгиев е роден в Русе, но още като дете напуска страната и заедно със семейството си се премества в Москва. Там започва да се занимава с хокей на лед на 5-годишна възраст, а от 7-годишен застава на вратата.
Баща му е българин, а майка му – рускиня. Георгиев е първият играч, роден в България, който играе в Националната хокейна лига.
– Александър, кажи ми, ти помниш ли своята първа тренировка?
– Родителите ми са ме отвели да тренирам, когато съм бил петгодишен, а първото, което помня, бе, че на всички деца бяха раздадени столове, които да тикат пред себе си. На мен такъв стол не ми бе необходим, защото се оказа, че се държа доста стабилно на леда.
– Може би си наследил тези качества от татко си, когото го помня, че също беше добре със спорта. Между другото, знаеш ли, че по този начин – със стол пред него – преди няколко години и Владимир Путин се е научил да кара кънки? Има и има нощна хокейна лига, в която той участва.
– Да, видях го по телевизията – показаха как той вече вкарва и голове.
– Помниш ли името на първия си треньор?
– Манякин, Игор Викторович.
– А колко треньори си имал досега?
– Вероятно вече са повече от десет. В момента най-много контактувам и ми помага финладският треньор на вратарите Фредрик Норрена, при когото ходех на лагери и тренировки още от десетгодишен. Той ме тренираше и последните три години във Финландия.
– Положението на вратаря май не е много за завиждане, в сравнение с останалите играчи. Може да си много добър, но ако титулярът е най-добър в лигата, както е днес в „Ню Йорк Рейнжърс“, много трудно можеш да излезеш и да го смениш. Докато един полеви играч, даже да не е в десетката, пак влиза почти всички срещи. Не е ли обидно да стоиш на пейката и само да наблюдаваш?
– На вратаря лежи много голяма отговорност и той е много важна фигура за всеки мач, за да бъде сменяван без основателни причини. Откакто съм на този пост, вече съм се примирил с тази мисъл, че играе само един вратар, а играчите се сменяват и им е по-лесно. Съставът, които излиза за игра, е от 20 човека и всеки участва, дори да е само за по няколко минути.
– Започнал си да тренираш на 5 години, а кога започна да пазиш на вратата?
– На 7 години.
– Заедно с теб или отделно тренира титулярният вратар на „Рейнжърс“, звездата на отбора и Националната хокейна лига Хенрик Лундквист? Той учи ли те на нещо или пази тайните си?
– Тренираме заедно. Наблюдавам го и се уча на някои тънкости. За мен е важно как се готви към игрите, как се занимава извън леда, за да поддържа своето тяло здраво. Мисля, че всички вратари се стараят да научават нещо един от друг. Дори и Лундквист се обръща с въпроси към мен. Най-често свързани с екипировката.
– Оказва се, че младите могат да учат по-старите не само на компютри и социални мрежи, но и на други неща. Това означава, че Вие имате отлични взаимоотношения, щом той се допитва за твоето мнение?
– Разбира се, всичко се променя много бързо – и екипите, и методите. Всъщност, винаги има какво да научиш от другите и е важно да имаш поглед отстрани върху себе си. Така че и двамата се учим един от друг, и имаме между нас добри отношения.
– Аз не успявам да гледам всички твои мачове, но не само според американските медии, но и според нашите български, ти се представяш блестящо. Особено впечатли спасената от теб дузпа на звездата на “Питсбърг” Малкин. Случи се в последната минута, само 10 секунди преди края, това ли беше най-решаващият момент от мача?
– По време на цялата среща имаше важни и опасни моменти, особено в първата половина от мача, когато губихме с два на нула гола. В този момент всеки удар беше важен и можеше да постави край на надеждите ни за обрат.
– А имаш ли някакъв секрет за дузпите, защото мой най-близък приятел сега е един от най-добрите някогашни млади вратари на футболното ни първенство, а при спасяване на дузпи бе направо феноменален. И неслучайно българският отбор, в който той играеше като ветеран в Чикаго, неколкократно стана шампион на непрофесиналната лига в града ни. Случвало се е да спаси по 7-8 дузпи в няколко поредни мача. Каква е твоята тънкост на при спасяванията? Може би има някакъв начин да изплашиш нападателя или имаш някакъв друг секрет?
– Фокусниците не издават своите секрети, така че не би трябвало да очакваш отговор на този въпрос. Всеки вратар има индивидуален подход, който може да се забележи при повторения на видео. Някои остават във вратата и чакат удара, а други се стремят да излязат напред, за да посрещнат нападателя. Аз се опитвам да излизам далеч напред и, когато нападателят започва да ме наближава, се движа с него назад и държа постоянна дистанция.
– Кой бе най-тежкият момент в твоята кариера досега – или във всяка среща има много такива тежки моменти и е трудно да отделиш един? А кой е най-щастливият ти момент?
– Трудно е да се каже кой е най-щастливият момент. Може би това е всеки път, когато постигаш цел, която си си поставил отдавна, към която си се стремил дълго, когато излизаш на ново ниво. Първата среща на по-високото ниво е изключително важна, запомняща се. Така беше и, когато ме извикаха в националния отбор на Русия, и когато играх за първи път на Световния шампионат за младежи и победихме. Така бе и в първата среща в НХЛ, и при първата победа тук – всички те са се запечатали дълбоко в паметта ми. И така се получава досега, че най-трудните и отговорни срещи са и най-щастливите.
– Първата твоя победа в НХЛ гледах заедно с твоя баща. Искам да ти кажа, че още след началните минути, виждайки чудесната ти игра, предрекох, че отборът Ви ще спечели. Накрая той бе много развълнуван и щастлив да признае, че моите предвиждания често се сбъдват. Отсега давам своята прогноза за бъдещето ти, че ще дойде момент, в който ти ще вдигнеш купата Стенли над главата си. Пожелавам ти го от все сърце! Само че искам да ми обещаеш, че ще я занесеш в България и ще я покажеш на всички, които са вярвали в теб, на твоите фенове. Ако не купата, която е голяма май за самолета, то поне медала си.
(Смеейки се, Алекандър даде това обещание.)
– И тъй като заговорихме за България, искам следващите няколко въпроса да бъдат свързани с нея, още повече, че разбрах, че там си се явявал за шофьорска книжка и сам си взел изпита на български език. Първо ми отговори – кое е твоето любимо място в България?
– Любимото ми място е Русе, където съм се родил и съм бил най-дълго време, и това е градът, който познавам най-добре. Харесва ми центъра и неговите красиви места.
– Кое е твоето любимо българско ястие?
– Кебапче и пържени картофи с много сирене отгоре. Много обичам българското сирене.
– А кои от българските традиции сте съхранили в Москва и сега, когато пътуваш по света?
– Неотдавна бе Баба Марта, празнуваме и Коледните празници.
– Имаш ли в Москва сувенири от България?
– Родителите ми още пазят българските ми детски играчки. Имам и набор от български монети.
– В НХЛ знаят ли за България, нали сега тук те представят, че си първият роден в България хокеист в НХЛ?
– Надявам се, че тези, които не са знаели, откакто играя вече в НХЛ, да са научили.
– Най-любимите ти учебни предмети в училище?
– Това са предметите, които ми се удаваха много лесно – английският и математиката. А сега много ми е интересно да чета за историята.
– По колко време тренираш средно на ден?
– Различно е, в зависимост от натовареността и игрите, но обикновено е около три часа.
– Наблюдавайки как играете си мислех, че тренирате много повече часове. А с какво запълваш свободното си време?
– Чета книги, а сега в Ню Йорк повече се разхождам – старая се да науча, да посетя и опозная много нови места.
– При тези разходки сам ли излизаш или с приятели?
– Най-често със съотборници. Преди всичко с двамата ми приятели от Русия – Павел Бучневич и Наместников, но и с другите млади играчи от „Хартфорт“, където играех досега. Те също бяха извикани в „Рейнжърс“ от началото на сезона.
– По-рано хокеят и боксът, не само за мен, бяха истинските мъжки спортове, а сега вече има и женски хокей и жени боксьори. Какво е твоето мнение – заслужава ли си тези спорове да останат само за мъжете или е добре, че в тях се включиха и жени?
– Смятам, че щом на момичетата им е интересно да се занимават с тези спортове, то няма защо аз да съм против. Но си признавам, че д сега единствения женски хокей, който съм гледал, бе финалната среща на Олимиадата, тъй като по каналите не показват много женски срещи.
– Къде виждаш себе си след година и къде след десет години?
– Старая се, ако мисля за бъдещото, то не е по-далеч от това, какво ще обядвам утре. (Смее се.) Защото хокеят е такъв спорт, при който кариератата ти може да се промени дори само за една минута. Зависими сме от много фактори и се старая да имам контрол над това, което се случва днес, а утре ще си дойде от само себе си.
– Този реализъм май си го взел от татко си, който бе здраво стъпил на земята, още докато учихме с него някога в университета в Москва. Разбрах, че в отбора те наричат не Алекс, а Джорджи, както ти е бащиното и фамилно име. Често ли си говорите по време на мач? Случва ли се, както във футбола, вратарят да крещи по защитниците, ако сгрешат?
– Аз съм сравнително мълчалив, предпочитам да се концертрирам над своята работа на вратата. Пред мен хората са професионалисти и сами знаят кога допускат грешка. Ако мога да им помогна, им помагам, но не им викам.
– Кой защитник ти помага на теб най-много, с кого ти е най-лесно?
– Не бих искал да отделям никого. Всички се стараят да ми помагат.
– Какво ще пожелаеш на българите, които се интересуват от играта ти и ти симпатизират?
– Искам да им благодаря за поддръжката им и да им пожелая щастие и всичко най-добро! Надявам се, че все повече хора в България ще гледат моя спорт, ще се интересуват и ще се занимават с него.
– Аз ти пожелавам, от своя страна много здраве и късмет! Убеден съм, че те чакат още по-големи успехи, тъй като си взел най-доброто от България и Русия. И накрая – скоро шампионатът на НХЛ ще завърши, ще ходиш ли до България?
– Да, това лято съм планирал пътуване до България. Най-вероятно през юни. Довиждане на българска земя!
