-
-
Ако някои от хвърляните миналото лято из Премиър Лийг трансферни суми са карали ченетата ви да паднат доземи, поне можете да се утешите с това, че не са предизвикали гнева божи.
През 1992-ра, именно годината на създаване на ПЛ, вкаралото 16 гола в 111 мача за Торино крило Джанлуиджи Лентини счупи световния трансферен рекорд с преминаването си срещу 13 млн. паунда в Милан. Медиите в страната и по целия свят пощръкляха заради този неспирно растящ футболен пазар, чийто апогей бе Лентини. Друга излезе обаче тя…
Кентърбърийският архиепископ не коментира покупката на Алекс Окслейд-Чембърлейн от Ливърпул за 35 млн. паунда. Нямаше стрели от главния равин при плащането на 70 млн. паунда от Челси за Алваро Мората. Далай Лама остана настрана от дебатите около сделката за 46,5 млн. паунда, закарала Алекзандр Лаказет от Лион в Арсенал. Но дори и Ватиканът се почувства длъжна да коментира трансфера на Лентини, наричайки сумата „обида към достойнството на труда”.
Цените в италианския футбол спираловидно растяха. Само през същата 1992 г. трансферният рекорд бе счупен трижди, дваж от Милан и междувременно от Ювентус с дадените 12 млн. паунда за Джанлука Виали. „И росонери” първи преминаха психологическата граница от 10 млн. паунда, като купиха Жан-Пиер Папен това лято. Премиър Лийг може и да стартира същата година, ала очите на света се бяха фокусирали изцяло върху Апенините.
Всъщност световният трансферен рекорд бе чупен 10 пъти между 1990 и 2000 г. и само в три от случаите купуващият клуб не бе от Серия А. Последната сделка – плащането на 35,5 млн. паунда от Лацио към Парма за Ернан Креспо – бе пикът, след който дойде упадъкът на италианския футбол. Оттогава насам на Ботуша не са чупили рекорда. Тази сделка накара пословично един репортер на Би Би Си да запита: „Светът напълно ли е полудял?”.
Да се върнем обаче на Лентини и 1992-ра. Като оставим настрана божествения елемент, този трансфер сякаш сработи в началото. Джиджи беше ключов елемент в машината на Фабио Капело, спечелила скудетото и достигнала финала на Шампионската лига, където изненадващо падна от Марсилия.
Това се оказа последният апотеоз на Лентини на терена. През 1993 г. той попадна в тежък пътен инцидент и, макар да се възстанови, никога вече не беше същият играч. Твърде много се очакваше от човек, който бе увреден от загуба на паметта и замъглено зрение.
Марсел Десайи го обобщи добре: „Човек можеше да види още старите умения с топката, но след инцидента балансът му бе напълно различен.” Кой знае дали умопомрачаващата в онова време сума от 13 млн. паунда нямаше да се смята всъщност за удар, ако Джиджи не бе решил да се върне с кола от предсезонен турнир в Генуа през август 1993 година?!
Лентини обаче бе просто един символ на период, в който италианският футбол доминираше и на терена, и на трансферния пазар. Дори не тези трансфери от челата на вестниците изпъкват от днешната ни гледна точка. Вземете за пример Кристиан Виери.
Болонезецът беше добър нападател, но от дебюта си през 1991 г. за Торино до 1997-ма не вкара повече от 12 гола в нито един сезон. Това не го спря да бъде в епицентъра на трансферния пазар и той сменяше клуба си всяко лято в продължение на осем години: от Торино към Пиза, от Пиза към Равена, от Равена към Венеция, от Венеция към Аталанта, от Аталанта към Ювентус. „Досущ като Бригите Нилсен (б.р. – актриса и бивша съпруга на Силвестър Сталоун) Бобо не е на пазара”, каза пословично собственикът на „и бианконери” Джани Аньели.
Грешка! Юве го продаде на Атлетико Мадрид, където Виери най-накрая се показа като елитен голмайстор с 24 точни попадения в 24 мача в Ла Лига. Само че дори и в испанската столица не можа да се установи, та се присъедини към новобогаташите от Лацио срещу 25 млн. паунда. Ако си мислите, че в Рим най-накрая ще да се е закотвил на едно място, пак бъркате.
Интер направи оферта за рекордните в света 32 млн. паунда, купи го от „орлите” и най-сетне му даде дом. И още веднъж Ватиканът се почувства длъжен да коментира сумата. „Това е обида към бедните”, бе написано в официалния вестник на държавата (само териториално) джудже. Също толкова ядосан бе и собственикът на Лацио Серджо Краньоти: „Направих огромна финансова жертва миналата година, за да го доведа в Рим, и не очаквах подобно отношение.” Елио Ди Кристофало, 25-годишен фен на „орлите”, пък така и не съумя да приеме сделката и се хвърли под влак, оставяйки тази бележка: „Адио… Дори не зная защо още живея. Лацио продаде Виери за 32 млн. паунда. Всичките тези пари за един футболист?! Но парите не са всичко в живота.”
Като оставим настрана тази тъжна история, трябва да признаем това на Интер – че бе първият клуб, който успя да задържи Виери за повече от един сезон. Бобо изкара цели шест години на „Сан Сиро”. Не че имаше някакво невероятно влияние върху „и нерадзури”. Да, головете валяха – 103 в 141 шампионатни мача, ала тимът спечели отново скудетото чак след като стрелецът напусна.
Част от „Проекта Виери” за Интер бе намерението да се оформи негов дует с друга рекордна в световния футбол покупка – Роналдо. Идването на Феномена от Барселона за 19,5 млн. паунда през 1997 г. символизираше идеално мястото на италианския футбол в йерархията – излезеше ли нещо добро на пазара, Серия А го обираше моментално. Тандемът Роналдо – Виери така и не сработи заради поредица проблеми с контузии на двамата. Това обаче не беше единственото предизвикателство пред Интер в онзи момент.
Лацио може и да загуби Виери през 1999-а, ала спечели нещо далеч по-значимо само след година – едва второто си скудето в историята. Идването на Краньоти в клуба през 1992 г. промени лицето на „орлите”. Собственикът доведе Пол Гаскойн, с което до голяма степен се обяснява защо и до днес във Великобритания са запленени от италианския футбол. Свен Йоран Ериксон бе старши треньорът и изгради блестящ атакуващ отбор, като имаше и достъп до невероятни финансови ресурси. Благодарение на тях шведът доведе хора като Марсело Салас (£16 млн.) и Хуан Себастиан Верон (£18 млн.), а само през лятото на 1998 г. похарчи осемцифрени суми за тези двамата плюс Виери, Синиша Михайлович, Деян Станкович и Иван де ла Пеня. Сравненията с днешния Манчестър Сити са очевидни и не само заради небесносините екипи. И макар да спечелиха скудетото, в Лацио не се спряха на пазара. Креспо бе докаран от Парма срещу рекордните в света 35,5 млн. паунда.
В крайна сметка харченето сработи за римския клуб. В четирите години с Ериксон на пейката „орлите” спечелиха цели седем трофея, а в цялата история допреди идването на шведа през 1997 г. бяха стигнали само до три. „Велик успех, защото да спечелиш титлата в Италия, ако не си Милан, Интер или Ювентус, е нещо много голямо”, спомня си Ериксон.
Лацио всъщност беляза края на пиковото харчене в Италия. Да, имаше големи трансфери и след това – например покупката на Джанлуиджи Буфон от Парма в Ювентус (£33 млн.) си остана най-скъпата за вратар в света до тази на Едерсон от Бенфика в Манчестър Сити миналото лято. Вероятно обаче бе символично, че същата година Реал Мадрид счупи рекорда, за да вземе Зинедин Зидан от Юве срещу 46,6 млн. паунда. С прежната италианска доминация на пазара се бе свършило – истинското богатство вече бе другаде.
Все пак Серия А винаги ще има спомена от 1990-те. И сега поне Ватиканът не е много зает да коментира последния ден от трансферните прозорци.
Амитай Уайнхаус, „Дейли Мейл”
