-
-
Ангел Колев е роден на 22 август 1953 г. Юноша е на Локомотив (Сф), за който играе от 1972 до 1982 г. Играл е още в гръцкия АЕК и Шумен. В “А” група за родния си клуб има 252 мача и 33 гола. Шампион на България през 1978 г. Носител на Купата на Съветската армия през 1982 г. Има и 9 мача в националния отбор. Бил е в 5 периода треньор на Локо (Сф), работил е още в Академик (Св), кипърските Алки, Омония, Еносис и Ермис. Ето какво сподели той в интервю за „Тема спорт“:
– Г-н Колев, как ще коментирате сезона до тук за Локомотив (Сф)?
– На приливи и отливи се представяше отборът. Като оценка е „задоволително“. Всеки локомотивец го боли, че не можем да играе у дома, на нашия си стадион. За изпадане и дума не може да става! Категорично! Не са сериозни такива съмнения и приказки. Обидно е даже да си помислим. Не искам никого от играчите да хваля. Аз имам право да си изкажа мнението пред обществото. Не се изживявам като коректив на ръководството. Не ме е страх да го кажа. През клуба минаха стотици еднодневки и мишки и никой не ги помни. Моят живот е минал в “Надежда”. Разликата в сравнение със славните времена е огромна. Не искам да коментирам качествата на момчетата, които в момента играят с червено-черната фланелка.
Шапка им свалям на собственика Иван Василев, на Веско Стоянов и на Вальо Николов – това са хора, които също вадят пари от джоба си, безрезервно помагат и от които има нужда българския футбол. Василев спаси Локомотив от заличаване. Ако не беше Бозата, любимият ни клуб вече нямаше да го има. Това малко ли е като заслуга? Да, той може да разчита на безценната подкрепа на Стоянов и Николов, които дават всичко от себе си, невероятни момчета са и им благодаря. Но на Василев му трябва още помощ – само тримата не могат да се справят. Държавата също трябва да помогне.
– Бяхте старши треньор и по време на властването на Николай Гигов. Какви са отношенията ви с него?
– Приятелски. Обаждам му се често, чуваме се по различни поводи. Уважавам го, той е свестен човек.
– Как започна вашият футболен път?
– Аз отраснах в едно радомирско село – Долни Раковец . Там играех в селския отбор. Сравнително късно влязох в сериозния футбол. Отидох след осми клас в София да уча в Техникума по автоматика до Женския пазар. Почнах да тренирам в школата на Локомотив. Живеех при чичо ми в квартал “Свобода”. Първият ми треньор беше Сашо Неделчев. После в юношите ни пое бате Гошо Петков.
– Винаги ли сте играли като халф?
– Не, отначало бях централен нападател. Георги Берков ме взе при мъжете на Локо, заедно с Гошо Бонев, Васко Петров и още няколко момчета. Там играех чист нападател, а едва след идването на Йончо Арсов ме изтеглиха по крилото и в халфовата линия. Даже в един мач с пловдивското Локо съм пазил Христо Бонев.
– Спомняте ли си дебюта за Локо?
– Разбира се. На “Народна армия” срещу Етър – 1:1, през 1971 г. (2 кръг, сменя Д. Цеков в 67-ата минута – б.а.). Сутринта преди мача играх едно полувреме за юношите. Поведохме, но те ни изравниха в края. Берков беше побеснял после. Влезе в съблекалнята, хвана шише с газирана вода и като го шибна в стената…Вика, кара се…Любопитно е, че първият и последният ми мач бяха в кариерата бяха под ръководството на бате Гошо. Финиширах след финала за КСА през 1982 г. срещу Локо (Пд). Берката иначе беше уникален мотиватор. Като правеше разбор, настръхвах. Доста се различаваше от Апостол Чачевски и Васил Методиев. Макето например беше изключително строг. Компромиси не правеше с никого. Познаваме си и кътните зъби с него – бил ми е треньор, бил съм му помощник (даде ми път в треньорската кариера. Отказах се едва на 32, иначе можех да играя още – бях здрав като магаре) после той ни беше и президент. Апостол държеше изключително много на физическата подготовка и тренировките му бяха убийствени. За мен лично треньорската професия е 80 процента психология. Не си ли добър психолог, няма как да успееш. Индивидуалният подход с футболистите е важна – да уцелиш правилния момент кога да се скараш, кога и кого да потупаш по рамото. Един се мотивира като го навикаш, друг пък се свива и не може да покаже нищо. Няма сърдене към треньора, това не го приемам. Той затова е сложен там, за да прецени кой да пусне на терена. Няма как към всички да имаш еднакъв подход. Много тежки характери бяха момчетата от набор 1965 г., на които с Чачевски дадохме път в средата на 80-те години. Митко Васев, Кирчо Метков, Сашо Бончев, Павката Дочев – кой от тях не беше лидер? Всички те стигнаха до националния отбор. Не съм допускал разваляне на дисциплината в съблекалнята, не съм давал основание чешити да ме правят груб с тях. Разбирах се с такива на 4 очи.
– Кои бяха най-паметните мачове през този дебютен сезон?
– По-скоро си спомням едно дерби със Славия през зимата на 1972-а. Двубоят започна на 10 декември, но завърши чак на следващия ден.
– Как така?
– Ами, падна изведнъж много гъста мъгла. Нищо не се виждаше, по терена едва се различавахме. Още в 11-ата минута съдията Гочо Русев прекрати мача и на следващия ден доиграхме оставащите минути, обаче с друг съдия. Русев бил получил наряд за евротурнирите и отлетя за чужбина. Ако не се лъжа Никола Дудин ни свири после. Славия ни поведе, обаче после Начко Михайлов им вкара 4 гола и спечелихме с 5:1. На таблото нямаше място да се изпише фамилията на Начко (смее се).
– Как грабнахте златните медали през 1978 г?
– Промениха се оттогава доста нещата. Сега футболистите гледат на първо място заплати, договори, премии…Няма я тази любов към отбора, за който играят. За нас на първо място беше клубната вярност. Сърцата ни биеха за Локомотив. Но, други бяха времената…
Бяхме много задружни и дисциплинирани. Особено, когато се бранехме, бяхме отлично организирани. Трудно позволявахме на противника да ни отбележи гол. Имаше доста мачове, в които опазвахме мрежата си „суха“. Печелехме често с 1:0. Имахме изключителен вратар в лицето на Румен, добра защита, силна средна линия и добри нападатели. Това е самата истина. Васил Методиев беше много силен мотиватор, беше близо до нас. Шпайдела не беше от тези треньори, които стоят по-далеко от футболистите, не влизат в тяхната психология. Бате Васко беше уникален човек, който умеешеда ни мобилизира, да ни нахъса. Но бяхме и състав, в който трудно се правеха промени. Спомням си на един мач на Националния стадион… Дойде служителят, който изписва съставите на електронното табло. Пита нашия треньор: „Другарю Методиев, кажете ми състава за днеска“, а отговорът беше: „Същият от миналата събота“. Така беше.
Кои бяха ключовите моменти в шампионския сезон ли? Всички мачове бяха важни. За наш късмет и преките конкуренти грешаха. ЦСКА загуби в Свищов с 0:2 и тогава се откъснахме напред в класирането с тези точки, които ни направиха накрая шампиони.
– Какви премии получихте от ръководството на клуба?
– Взехме всъщност две премии – по 300 лева от БФС и по 1500 лв от Министерство на транспорта. Голям човек беше Величко Величков, който беше отговорник на отбора. Доста грижи полагаше за нас. Искаше нищо да не ни липсва и да се чувстваме равни с Левски и ЦСКА.
– Как отпразнувахте триумфа?
– (Смее се) Купонът започна в хитово заведение в ротондата, което го държеше тъстът на Ради Здравков и Венци Арсов. Напълнихме шампионската купа с уиски – събраха се 5 бутилки, и отпивахме с големи черпаци. Няколко милиционери ни пазиха. На зазоряване изиграхме голо хоро под часовника на Централна гара. Докарахме и цигански оркестър да ни свири…
– Още на следващата година се стигна до епопеята в турнира за Купата на УЕФА?
– Много увереност и самочувствие ни даде успехът над Ференцварош. Унгарците бяха с 9 души национали. В София ги разпрахме – 3:0! На реванша в Будапеща бяхме малко като опълченци, ама издържахме. За драмите с Динамо (Киев) и Монако се знае всичко. Спомням си, преди реванша прочетохме френски вестници. С ей такова заглавие пишеха: “Готвачът на Локо ни наниза 4 гола”. Стана ни и смешно, и се надъхахме още повече. Самият Начко, една изключителна личност, носеше на майтап и хич и не обърна внимание на обидните епитети по негов адрес. А иначе престоят в Монте Карло ни се видя като приказка. Навсякъде лъскав живот, красоти…Вечерта преди мача ни заведоха да разгледаме най-голямото казино в света. Разпуснахме добре… После дойде редът и на Динамо. Струва ми се, че и украинците, и французите ги изиграхме по един и същ начин. Водеха ни на реванша с 2:0, и им вкарахме гол точно в момент, след който нямаха възможност за никаква реакция. Буквално ги убивахме.
– Докъде можеше да стигне тогава Локомотив?
– Не зная. Всъщност ние отпаднахме от най-слабия – от Щутгарт, на четвъртфинала, иначе можехме и финал да играем. Най-големият виновник за това беше един югославски съдия. Мариян Рауш се казваше. Направо ни откъсна главите. В първата среща на практика играхме без защита, понеже Бумбо и Боко Димитров бяха наказани. Беше хлъзгаво, ръмеше ситен дъжд. Начко овладя топка малко зад центъра и центрира, защитник я изби към мен. Аз си поведох и със страшна тупалка извън пеналта препарирах вратаря Роледер – 0:1! Обаче Ханзи Мюлер изравни почти веднага с гол “от халите”. После този боклук Рауш подари две дузпи на домакините и то за нарушения на…Начко. Най-техничният ни футболист, който по принцип рядко се връщаше в защита! Румен Горанов спаси едната, другата не можа. Рауш пускаше 3-4 метрови засади. Няма да забравя как псуваше на майка помощника си Марко, че вдигал засади. “Марко, п…а ти матеру, не вдигай!”. Чух го с ушите си, защото крещеше до мен. Сърбинът показа картони на Бойчо и на Начко. Паднахме с 1:3. На реванша не можеха да играем и двамата. Пак бяхме осакатени. Аз уцелих гредата още във 2-ата минута. Ако топката беше влязла, на немците щеше да им се види нов “Сталинград”. Биха ни след една контраатака с 1:0 пред 25 000 по трибуните на Националния стадион. Ще ти разкажа и една любопитна случка от престоя в Германия. След мача не се прибрахме още същата вечер, а останахме да преспим. На сутринта ни разведоха до заводите “Мерцедес” да разгледаме. Посрещнаха ни гостоприемно, а шефът на автосалона, където бяха изложени последните модели автомобили ни попита кой от нас е вкарал гола вчера. Посочиха ме мен, и баровецът ми каза: “Е, за този гол, ако беше от нашите, ето такъв мерцедес щеше да получиш.” Мен ме хвана малко яд, защото наистина си мечтаеш за точно такъв звяр. По това време карах една лада.
– Вие редовно наказвате ЦСКА…
– Много ми вървеше срещу тях, вкарал съм им 5 гола. Никога няма да забравя едно дерби на 4 март 1979 г. Бяхме действащи шампиони, обаче Спас Джевизов ни вкара рано-рано. После Краси Горанов направи 2:0. Вече си помислихме, че всичко е загубено. Съдия беше Богдан Дочев, даде ни дузпа малко преди почивката. Цесекарите я оспорваха, даже в мелето Бумбо Стойков и Цоньо Василев се сбиха и бяха изгонени. Начко Михайлов вкара дузпата. Спомням си, че освен нашата агитка, имаше и групичка левскари, които бяха седнали откъм сектор “Б”, и ни подкрепяха. В самото начало на второто полувреме десният ни бек Гошо Стефанов – Печения, направи страшен рейд, центрира и след рикошет топката прехвърли Георги Велинов и стана 2:2! Мачът се закучи, стана атака за атака. В 80-ата минута Начко пое топката пред наказателното поле, и с пета ме изведе отдясно в коридор. Аз излязох сам срещу Велинов и го преодолях – бихме с 3:2! Ради Здравков също игра отлично и именно след това дерби шефовете на ЦСКА решиха да го привлекат.
– През лятото на 1982 г. преминавате в гръцкия гранд АЕК. Как стана трансферът?
– Един познат местен мениджър, който беше женен за българка, ми помогна. Първоначално се разбрах с ръководството на Македоникос (Солун), тогава бяха в Етники категория. Но после дойде оферта от АЕК. Хванахме нощния влак Солун – Атина. Треньор на „жълто-черните“ беше легендата Златко Чайковски – Чик. Хърватинът беше голямо име, знаеш, бил е начело на Байерн и на още куп грандове. По това време обаче беше се отдал повече на чашката, беше човек на живота. Масата го влечеше. В отбора бяхме само двама легионери – имаше един сърбин. Преди мен тук бяха играли Душан Байевич и Христо Бонев. Аз пък извадих невероятен карък. Контузих се още в дебютния си мач срещу Родос. Още в 10-ата минута един защитник ме удари с коляно и ми скъса мускул на крака. Топката беше в мен, тръгвам да направя крачка и колегата ми подложи коляно. Треснах се в кокала, в капачката. Толкова нелепа контузия едва ли има по света – скъсан мускул над коляното (показва стар и зарастнал огромен белег на крака – б.а.). На две се разцепи мускула. 3 месеца бях аут от игра – операция, възстановяване… Тъкмо започнах да си връщам формата, почна новия сезон, бях титуляр, но вече не бях същият. Точно тогава смениха треньора. Назначиха един англичанин през зимата, който си доведе негови хора и аз си казах “Айде, обратно”. Насила хубост не става. Върнах се у нас, поиграх няколко месеца в Шумен. После Апостол Чачевски, който се върна от Ираклис (Солун) и беше поел Локо (Сф), ме покани за помощник и така започна треньорската ми кариера.
– Как се озовахте във вашата втора родина – Кипър?
– Стоях 6 месеца без работа. Получих оферта скоро след това от Алки (Кипър). Според мен истинският треньор се доказва в чужбина. Там се вижда колко струваш. Аз в Кипър съм се чувствал най-добре. Там ръководителите на клубовете винаги са стояли за гърба ми, подкрепяли са ме и не са се бъркали в моите решения. Просто съм очарован. На острова минаха моите златни години в треньорската професия.
