-
-
Павел Дочев даде дълго интервю пред kicker.de, а „Тема Спорт“ представи част от него. В момента Дочев е начело на германския третодивизионен Виктория Кьолн. Това му е 17-ата година в занаята и му е необходим само един мач, за да стане специалистът с най-много двубои в третото ниво на немския футбол. Бил е начело на Падерборн, Рот-Вайс Есен, Зандхаузен, Пройсен Мюнстер, Ерцгебирге Aye, Ханза Рощок и ЦСКА.
Г-н Дочев, преди десетина дни щяхте да сте на пейката за 238-и път и да станете треньорът с най-много мачове в Трета лига. Разочарован ли сте, че това не стана?
– Не, изобщо. Във времена на криза заради коронавируса в момента има по-важни неща
от футбола. Всичко сега е насочено към спасяването на човешки животи, а след това и към икономическите въпроси.
Роден сте в София и започвате да играете в Локомотив. Какви спомени имате от онези времена?
– Локо е традиционен клуб в България. Започнах с играта преди 45 години. Когато станах на 18, вече бях част от първия тим, това бе огромна привилегия.
След това отивате в градския съперник ЦСКА, кой от двата клуба е по-привлекателен?
– ЦСКА е сравним с това, което е Байерн Мюнхен за Германия – огромен клуб. Станахме шампиони, играхме в евротурнирите, срещнах Хамбургер…
Клубът, в който преминахте през 1992-а. Защо излязохте толкова късно в чужбина?
– По времето на комунизма на футболистите не бе позволено да играят зад граница, преди да са навършили 28 години. Тогавашните скаути на Хамбургер не са искали въобще да гледат мен, а Йордан Лечков. За щастие и аз съм се представил добре, оставил съм добри впечатления.
Но оставате само година…
– При първия треньор нещата вървяха отлично. След това дойде Бено Мьолман, който имаше съвсем различна философия. Изведнъж се оказах не просто на пейката, а на трибуните.
И след това се озовавате в идиличния Падерборн, за който изиграхте 208 мача за 8 години. Това ли е най-доброто време в кариерата ви?
– От семейна гледна точка Падерборн бе фантастично място за мен, съпругата ми и двете ни деца. Преди това постоянно се местехме, куфарите ни все бяха стегнати. Тогава най-накрая имахме дом.
В средата на сезон 2002/03 сменяте игрището с треньорската скамейка, не бе ли твърде необичайно?
– Така беше. Бях на 37, но се чувствах отлично и исках да продължа да играя. Треньорът ни бе освободен, а президентът Вилфред Финке ми каза: „Павел, сега трябва да си играещ наставник“. Това бе отлична възможност, но предпочетох да съм само треньор. Не искам да правя половинчати работи. Тогава Финке ми каза, че губи отличен играч и ме хвърля в бездна, в която най-вероятно ме чака серия от загуби. Две години по-късно обаче спечелихме промоция за Втора Бундеслига, никой не го очакваше.
Все пак бяхте избран за треньор на века в Падерборн…
– Това е незаменимо. Бях играч, капитан, треньор, повлиях на развитието на клуба и разрастването му. Може би затова и феновете са благодарни.
През същата година, 2007-а, взехте и германско гражданство. Какъв се чувствате повече – българин или германец?
– По това време кметът на Падерборн ми предложи да приема гражданство. Ако трябва да съм честен – сега се чувствам повече като германец.
