Бончо Генчев: Беше ме страх да отида в големия отбор на Левски!

- -

Героят от САЩ’94 Бончо Генчев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е първият българин, който игра в английското първенство. С екипа на елитния Ипсуич игра три сезона във Висшата лига, а по-късно записа изяви и за Лутън. Преди това бе част от българското трио в Спортинг (Лисабон), заедно с Красимир Балъков и Ивайло Йорданов.

– Здравей, Бончо! „Аз бях първият“ – така се казва книгата, която написахте заедно с колегата Борислав Костов от Велико Търново за престоя ти във Висшата лига на Англия. Всичко ли описахте там? Не остана ли нещо неразкрито, което да разкажеш?

– Това беше първият етап, а всичко стана много случайно. Взе ме на Стоп, когато още бях футболист в Горна Оряховица. Той като журналист отразяваше мачовете в „Народен спорт“. Оттам започна нашето приятелство, а в последствие се зароди и идеята да опиша част от събитията до 1996 г., с които съм градил спортната си кариера. Беше много интересно, а той като интелигентен човек го написа в много хубав стил. Вкара и малко хумор вътре и се получи интересна книга за четене. Книгата излезе през 1997 г. в 60 страници, в съвсем малък формат. Беше просто като чернова. Имахме идеята в последствие да я направим с цветни снимки. Има фотоси с Христо Стоичков, с Краси Балъков от престоя ми в Спортинг (Лисабон). Де факто е описано всичко до преминаването ми в Ипсуич от Спортинг, случки от моя живот и съдбата, защото вярвам, че всеки има път, който трябва да извърви и е обвит в т. нар съдба.

– През 90-те години ти беше сред малкото чужденци по терените на Острова, а сега англичаните са малцинство. Само плюс ли е този факт за Англия или зад него се крие риск за родината на футбола?

– Има опасност, този синдром е и в България. Чужденците грубо казано пречат за развитието на нашите млади таланти. В Англия също е така, след като Арсенал има 10 чужденци в стартовия си състав. Това не е прогрес за английския футбол, но пък купуват изключително качествени футболисти. Там няма слаб отбор. Дори и срещу последния в класирането не можеш просто да се разхождаш, защото можеш да загубиш. Всички нападатели и халфове, а дори и защитниците са много силни физически. Трудно е да неглижираш мача. Просто нивото на самите футболисти е много високо. Погледнато от този ъгъл по някакъв начин се вдига интересът, маркетингът, печелившата страна. Отборите стоят на много високо европейско ниво. Но губи самата Англия като развитие на своите кадри. Макар че направиха прилично световно първенство за първи път след толкова години. Не е добре за развитието на кадрите, но като ниво футболът в Англия е конкурентноспособен и дори водещ в четирите топ европейски шампионати.

– Как се стигна до твоя трансфер в Ипсуич? Имаше ли други опции?

– Когато трябваше да напусна Спортинг, при мен дойдоха от Боавища, Ещорил, Беленензеш, доста отбори от Португалия. Но търсех в себе си предизвикателството. Боби Робсън ми помогна, негова беше идеята. Всичко беше продиктувано от това, че той видя нещо в мен. Получих контузии в нелеп момент, но съдбата е била такава, така е трябвало да стане. На лагера във Франция лакътя излезе от ставата и 30 дни трябваше да бъда в гипс. Получих травма и в глезена, когато трябваше да ме гледа. Нещата ме тикнаха в посока, че трябва да сменя обстановката. Не ме беше страх, не знам защо. Сега, гледайки шампионата в Англия, се чудя как съм имал смелост, но явно съм вярвал в собствените си възможности. Естествено Боби Робсън е преценил, че ще свърша работа. За моя радост, наскоро получих имейл. Канят ни на 29 март бивши футболисти на вечеря. Оставих много добри спомени. Дори преди Нова години ми изпратиха бира с моя лик и този на Боби Робсън. Оставих добра следа и останах в историята, защото бях първият.

– Когато ти игра във Висшата лига най-известните нападатели бяха Алън Шийрър и Ерик Кантона. Срещал ли си ги на терена?

– Шийрър беше в Блекбърн, когато бихме с 2:1. Това беше вторият ми мач, а вкарах и гол. Същата година – 1993-а те станаха шампиони. Но Шийрър тогава не игра, а в ответния мач при 0:0 бе на терена в последните 15 минути. А на Ерик Кантона му откраднах топката, когато ги бихме с 2:1.

– Имаш ли обяснение защо от четвъртите в света единствено ти игра във Висшата лига?

– Много интересно, не съм мислил по този въпрос. Може би стечение на обстоятелствата, моя амбиция. Трифон Иванов, Бог да го прости, спа вкъщи, когато беше на проби в Уулвърхемптън. Но получи един картон и казаха, че е много рисков играч. Данчо Лечков играеше много силно в Хамбургер, Краси Балъков също стъпи след това, Петър Хубчев… Всички играеха в силни шампионати и бяха основни състезатели.

– След Ипсуич отиде в Лутън – как се получи този трансфер?

– За Лутън замина треньорът, който беше в Ипсуич – Макгивън. И до ден-днешен мисля, че е в школата на Челси. Ипсуич изпадна от Висшата лига и като джентълмен той напусна. Направи ми предложение да отида с него. Реших да сменя обстановката, почти бях купил къща в Лондон, а Лутън е на 20 мили от столицата. Но пък там станах голмайстор на отбора, подписах за две години. След Евро’96 започнах колебливо, защото бях много уморен от двете години и половина със световно и европейско, в които буквално нямах почивка. След четвъртия кръг имах разговор с мениджъра и му казах, че просто нямам сила. Но наваксах всичко до Нова година. Консултирах се с покойния д-р Гевренов и той ми каза, че най-голямата ми грешка била, че съм ходил за две седмици на кални бани. Лъчите, които минават през тях, отиват към меките тъкани до костите и се отпуска мускулатурата. След това е труден процесът на възстановяване. Нямах желание да играя и се чудех как е възможно. Но по едно време наваксах. Явно организмът си искаше своето. Запазих си всички голове за Лутън на видео касетки.

– В Спортинг бяхте истинска българска колония с Краси Балъков и Ивайло Йорданов. Излизахте заедно на вечеря семейно, но и знаехте, че един от вас трябва да остане извън групата, защото сте чужденци. Как го приемахте?

– Спортът гради в теб непримиримост и воля за победа. Колкото пъти съм влязъл на терена, толкова пъти съм вкарал гол – за купата, финалите, полуфиналите, в шампионата. И все красиви попадения! Дори се борехме с Михтарски, като беше в Порто, за гол на кръга. Имал съм не лек характер, но благородно съм им завиждал, че отсъствам в повечето време. Имахме осем бразилци, от тях петима бяха натурализирани. И законът беше такъв, че два-трима от чужденците трябва да са отвън. В повечето случаи бях аз, но оставих хубави спомени с головете си. Особено във финала с Бенфика. Останах доволен от престоя си. Направих визитка там не като на Ивайло и Краси, но пък беше трамплин да отида в Англия. Съдба – минал съм и през това.

– Имаш шампионска титла с Етър – колко специален е този момент за теб?

– Преди да подпиша с Етър, бях подписал с Левски. Не знам какво стана за една нощ. Павел Панов, Бог да го прости, три пъти идва вкъщи. Беше ме страх да отида в големия отбор на Левски. А той ми каза: „Идвам три пъти за теб и ако не вярваш, че ще дойдеш и ще играеш, какво правим?“ Подписах и 30 дни имах договор с Левски. Върнах се, почнах с Етър. Казаха, че ще се оправят и наистина се оправиха – скъсаха ми договора с Левски. Така станах и шампион.

– А без да те иска, имаш един сезон и в ЦСКА, където стана и голмайстор…

– Парадокс – всички отбори едва ли не се изредиха. Една вечер дойдоха от Габрово вкъщи с 15 хиляди лева в една пазарска чанта, а тогава един тристаен апартамент струваше 6 хиляди. Гледам ги и си викам: „Това са три големи апартамента!“ Но се отказах. Не дойдоха само от ЦСКА, а накрая играх там. Станах и голмайстор – съдба.

– Шеф си на Зоналния съвет на БФС за Северозападна България, наследи на този пост Трифон Иванов. Допада ли ти административната работа във футбола?

– Пътувам много. Наследих Трифката, Бог да го прости, един наистина невероятен човек и спортист! Много добри спомени имам с него. Преди това ръководех клуб, който за една година от 13-о място във „В“ група стигна до „А“ група, прескачайки „Б“ група – Локомотив (Горна Оряховица). След това отидох в Търново и пак качихме горе. Като ръководител имам повече от прогрес. Свършил съм си работата на всяко ниво. За административната длъжност направих правилен избор. От гледна точка на авторитет това ми е мястото. Вече три години работя и мога да кажа, че марката САЩ’94 води до много добри и топли отношения.

– Когато на световното влезе и вкара втората дузпа срещу Мексико, Пенев заради дузпата ли те пусна или просто беше смяна?

– Не, направи смяна, играх близо 20 минути. Направих три мача – срещу италианците записах 15 минути. Той вярваше в мен. Имам чувството, че се събужда с нещо в главата си и го вкарва в разбора. Дойде при мен и каза: „Ти ще биеш, нали?“ Как да кажа „не“? Гласува ми доверие да играя 20 минути като нападател, нещо да обърнем, а аз да кажа „не“… Дойде пак и каза: „Записал съм те. Този ще е първи, този ще е втори, ти ще си трети…“ След това пак дойде и ми каза: „Ицо става последен, ти ставаш втори. Аз знам, че си спокоен, нали си домакин!“ Погледнах го и отговорих: „Г-н Пенев, какъв домакин съм? Нито топки нося, нито нищо…“ А той каза: „Не, бе, нали англичаните и американците говорят английски и ти си домакин.“ Много откровен и чист човек. По негов начин си води нещата.

– Нещо за финал? Как си в личния живот? Как са момчетата?

– Момчетата са добре. Големият ми син е в Лондон. Поигра футбол, начеса си крастата. Завърши си висшето образование в Лондон, ИТ специалист е. Малкият син продължава да се бори с българския футбол, играе във „В“ група в Севлиево. И тримата сме британски граждани, с английски паспорти. Имал съм невероятен късмет да се развия във футбола, освен труда, който съм хвърлил и безграничната дисциплина. На 30-ия си рожден ден за първи път изпих една чаша вино, цигара и до ден-днешен не съм слагал в устата. Знам как съм постигнал това. Синовете бяха две години в Челси, година и половина в Куинс Парк Рейнджърс. Следях процесите много близо, водех ги на тренировки всяка седмица. Виждах, че в Англия ще им бъде много трудно. Нищо, че големият син е по-повратлив, по-нестандартен, а малкият по-висок и отговаря на техните физически качества. Но нямат бъдеще във футбола. Тикнах ги да влязат студенти. Тъкмо единият беше захапал втора година студент, а малкият влезе в университета. И дойде мачът на петте звезди във Велико Търново през 2008 г. Беше целият национален отбор, начело с Ицо и аз ги взех с мен. Илиан Илиев, който беше треньор в Стара Загора, каза: „Дай ми малкия.“ Не намерих силата като родител да му кажа, че това прозвище не е за тях. Той каза, че е приет да учи и по техните закони може да прекъсне за две-три години. Знаех, че нямат бъдеще, а след това си и сърбаха попарата с българския футбол. Щастлив съм, семеен съм за втори път.