-
-
Иван Ранков е роден на 5 януари 1940 г. В кариерата си е играл в Завод 12, Славия, Ботев (Пд), ЦСКА, Спартак (Сф) и Спартак (Вн). Става два пъти шампион на България с армейците, два пъти печели и Купата на Съветската армия. Част е от един от най-силните отбори на ЦСКА в историята – този от 60-те години на миналия век, като изиграва над 100 мача за клуба. Изявява се на позицията дясно крило. Ето какво сподели той в интервю за „Тема спорт“:
Г-н Ранков, какво е мнението ви за представянето на ЦСКА от началото на сезона?
-Армейците завършват година в добро настроение. Победиха заслужено Лудогорец и остават в битката за шампионската титла. На тима му липсва обаче плеймейкър, човек, който да дава футболната магия. Трябва по-дълго да се владее топката, да се внесе организация, да има трайност на атаката. Дано да се реши през зимната пауза проблема с привличането на качествен халф. Иначе Стойчо Младенов е кадърен треньор, разбира си от работата, разполага и с класни футболисти. Е, не ми е приятно, че не се разчита на българи, ама… Ето, виждаш, че е левскарите се посъживиха след връщането на Мъри Стоилов. Друг вятър задуха на „Герена“. Преди това бяха като боксово круша станали – който ги хване, той ги лупа.
Кого бихте отличили от ЦСКА?
– Харесват ми Греъм Кери и Юрген Матей. Но с наши момчета ще се върне армейския дух. По наше време, ако ни поведе съперникът на терена ставаше страшно. Абе, ние гъза си изяждахме буквално, нямаш си на представа вътре какво се получаваше, каква война. Бяхме готови да се изпоядем, само и само ЦСКА да бие. Нашият отбор просто не знаеше да губи, интересуваше ни само победата и нищо друго. На „Армията“ гостите идваха, ако може да откачат по-малко голове. Мотивът ни беше: „Натоварваме ги с 3-4 гола и си тръгват по живо – по здраво. Лошото беше, че генералите често влизаха в съблекалнята и се бъркаха в работата на треньорите, а нищо не разбираха. Спомням си, че веднъж един такъв влезе и се накара на Стефан Божков: „Каква е тая игра, 20 паса ще ми подават и чак тогава вкарват гол…“. Докторът и ние се чудихме да се смеем ли, или да плачем.
Да се върнем към началото на вашата кариера. Кой ви откри за футбола?
– Аз съм от Кумарица (Нови Искър). Селско момче съм, израстнах по поляните заедно с брат ми. Моите родители бяха далеч от спорта. Тате бачкаше в текстилна фабрика, а мама беше домакиня. Първият ми отбор се казваше Урожай (Кумарица), с който участвахме в софийското първенство.
Нямахме даже и треньор, идваше човек от столицата, който отговаряше за селските колективи. Но основно ние сами си редяхме състава. Учех в механотехникума на „Стамболийски“, в моя клас бяха 5-6 момчета от прочутия навремето Завод 12 – всичките бяха юношески национали. Много ми помогна Мишо Михайлов – брат на Бисер Михайлов и чичо на Боби. Той също беше вратар на Левски, 1939 набор е. Ние сме близка рода с тях – първи братовчеди. Моята майка и тази на Бисо и Мишо са сестри. Отидох да тренирам в Левски, на старото сгуриено игрище „Динамо“ в кв. „Иван Вазов“. Треньор беше бате Коце Георгиев. Одобри ме, но ми попречи наредба, според която можеш да играеш само в клуб, който попада в района ти. Така приключиха нещата с Левски през 1956 г. За Славия записах 3 мача, от които 2 за Купата. Нямаше как да преборя конкуренцията на Сашо Костов – Фанфана. Добър дрибльор, техничар…направи добра кариера. Тренирах, мъчех се, но все Фанфана играе. Така издържах до Нова година. Кръстю Чакъров ми препоръча са премина в закъсалия на дъното на класирането Ботев (Пд). Там поне щях редовно да играя,а и предстоеше Европейско първенство за юноши през пролетта на 1959-а. Да, обаче брат ми беше по същото време войник, а по закон не може двама от едно семейство да са в казармата. Наложи се да прибегнем до трик – писах се доброволец. На 30 декември постъпих в поделение 50130 – свързочен полк. За футболистите отговоряше полковник от следствена служба. Пусна ме да се върна за празниците вкъщи. Общо само 2 седмици съм бил реално войник – до клетвата. Изкараха ни после в хотела на ДНА, на „Джумаята“, заедно с легендата Емил Димитров, и актьора Климент Денчев служих. На втория етаж бяха сложили пиано, Емо постоянно дрънкаше на него. Често играехме с него моникс (игра, подобна на билярда – б.р.). Беше много добър.
В Ботев ви посреща легендарен треньор – Георги Генов…
– (Смее се). Бай Георги може и да е бил по професия шивач, така му и викаха, обаче разбираше от футбол. Ясна му беше играта, виждаше човека у когото има хляб, умееше да прецени кой става и кой не. Бяхме предпоследни в таблицата, запътили сме се към изпадане. Заедно с мен дойдоха Иван Вуцов, Георги Найденов, Добрин Белчев и др. На следващата година от Пазарджик взехме и Райко Стойнов… Ние бяхме двойка на терена със Спас Пашов. Играеше се по „дубълве-ем“ система – с две крила, център – нападател и двама инсайди. Инсайдите с двата халфа образуваха четриъгълник. Спас беше десен инсайд, аз – дясно крило. Зад нас оперираше адашът Занев.
Бяхте съотборници в силния тим на България, извоювал европейската титла през 1959 г., с колоси като Никола Котков, Петър Величков и Жоро Соколов…
– (Разплаква се). О, за тях мога да говоря с часове. Пешо беше голяма класа. Невероятен, много техничен, с уникално виждане за играта, изключителен талант и джентълмен на терена. Правеше отличен чист шпагат – от него незабравимият Шами (Александър Шаламанов – б.а.) научи тези шпагати. Заедно тръгнахме от юношите на Славия. Величков беше един от първите, които подхождаха с такива номера. Когато усетеше, че не може да достигне топката, той протягаше крак и буквално я „лапваше“.
А Котков?
– Котето и Братчика (Иван Коцев – б.р.) бяха неразделни. На мен ми викаха „Кумарицата“. С Котарака бяхме големи дружки ние. Такава душа… И като че ли знаеше, че ще умре рано беше бохем отвсякъде. Сякаш всичко хубаво от живота искаше да вземе с пълни шепи и набързо, набързо… (мълчи дълго). А иначе – голям футболист! При него нямаше нужда от предварителна подготовка или засилка преди удара, само направи една крачка и – бууум, топката е изстреляна като снаряд (Изправя се и показва – б.а.). А топката върви където я изпрати. Ама от място ти казвам, че го прави това нещо. И вратарят изобщо не може да отреагира. Майката си трака! Това е природна дарба, абсолютно!
Има играчи, на които самата им физическа структура е по-особена. Костта на крака им е по-твърда. Забелязал съм, че подобно нещо има и при Бобата Жечев, при Жеката (Петър Жеков – б.а.), Стоичков… Да се удариш у тях, и имаш чувството, че си се блъснал в някаква железна траверса. После те боли два дни. Играем с ЦСКА, аз вече бях в Спартак (Сф). Планирам да подложа на Жеков. Като ме изтреска…коляното ми се извъртя, една седмица не можех да се оправя после. Да, все едно се ударих в камък.
Разкажете и за Соколето…
– (Плясва се по челото). Ееее, за него пък мога да ти разправям с часове. В една стая спяхме с Жорката по лагерите. Голем дерт му беше и обичаше много тая пущина – алкохола! И това го провали накрая. Иначе качества – безспорни! Уникален талант и феноменален атлет. Не си спомням друг такъв в родния футбол – с неговата физика и взривна сила. Жоро обичаше да си прави бъзик с треньори и началници. Не можеше да избегне това и си патеше. Веселяк голям, много добро момче.
Често се налагаше да нощувам и в техния апартамент на трамвайното обръщало в „Ив. Вазов“…Страхотни хора, задружни и почтени! Изобщо не са верни приказките, че баща му го провалил. Бате Поцо беше изключително строг, принципен човек. Страшно много държеше на дисциплината. Човек на режима, на спартанското поведение. Ако не беше баща му, Жоро нямаше да е Соколето. Чрез тренировки той го вкарваше в пътя и го контролираше.
Стигаме и до един пик на вашето поколение – европейската титла за юноши от 1959 г…
– Гордея се с това постижение. На финала победихме абсолютния фаворит Италия с 1:0 след красив гол на Тони Кръстев. Преди това наказахме Холандия (3:1), ФРГ (2:0), Югославия (4:0), ГДР (3:0). Аз взех участие само в мача срещу „плавите“. Интересно беше, че в състава шефовете бяха записали трима души с фамилия „Александров“ – вратаря Славчо, Масльонкин (Петър) и мен. От теб наскоро разбрах, че са ми фалшифицирали паспорта и ме водят за турнира като роден на 5 септември, а всъщност аз съм роден на 5 януари. Да, има упреци сега, след толкова изминали години, че сме играли с доста нередовни футболисти. Но, да ти кажа честно, те и останалите отбори правеха такива номера. Иначе над всички бяха трима души – Котков, Величков и Якимов. Митака знаеш ли какво ги направи немците в Перник? Сами си говореха, подбърка ги буквално! Якимов е голяма класа. Много сме близки, бяхме и комшии едно време в „Гео Милев“. 5 г. бяхме неразделни. Чуваме се през ден. Митака можеше още много да даде на футбола, но се случиха едни неприятни сцени…
През лятото на 1960 г. преминавате в хегемона на нашия футбол по онова време ЦСКА…
– Виж, мой идол беше Иван Колев. Имах щастието да играя редом с него, както и с останалите великани от онова славно поколение. Иначе от чужденците харесвах Копа, Пушкаш, Ди Стефано, Шекуларац, Милутинович… Станахме два пъти поред шампиони. Нямаше кой да ни спре. Но ръководството започна смяна на поколенията. Постепенно излязоха от строя старите играчи. С червената фланелка дебютирах на контрола в Будапеща. Замених през второто полувреме Димитър Миланов. Именно Пижо по-късно ми връчи тържествено фланелката с №7 преди мач срещу Локо (Сф) – на 23 октомври 1960 г. Паднахме с 1:2. „Железничарите“ ни биха с 10 души. А мен как ме приключиха за ЦСКА знаеш ли? И то когато бях само на 25, футболист в силата си…
Не…
– Последният ми мач с червената фланелка беше в Стара Загора. Бихме Берое с 3:2 (18.07.1965 г.). Направих ги луди „зелените“ – стигам до аута, центрирам, подавам за 2 гола – на Янко Кирилов и на Кольо Цанев. Началникът на клуба Мишо Микулаш се втурна към мен, прегръдки, целувки: „Така искам да те виждам всеки път“. Свършва първенството. Правим 10 дни почивка, през това време освобождават от тима двамата вратари Жоро Найденов и Пепи Петров, Панталей Димитров и Тодор Колев. Проведох цялата подготовка, прибрах се в Кумарица. Пътувах с влака всеки ден за тренировки до София. Тръгвам сутринта, на гарата ме срещна познат и ми връчи вестник „Земеделско знаме“. А там чета: „Ръководството на ЦСКА реши допълнително от състава да освободи Иван Ранков“. Останах като гръмнат. Не очаквах това. Оказа се истина. Така и не ми обясниха причините за моето освобождаване. Никой не ти казва нищо, братче. После разбрах какво е станало. Направиха ми мръсен номер.
Кариерата ви продължава в Спартак (Сф)…
– Преди мен при „полицаите“ отидоха Найденов и Лейката. Токата Колев стана локомотивец. Нека споделя няколко изречения и за една изключителна личност като бате Жоро Найденов. Няма такъв човек. На 81 г. съм вече, такъв като него не съм срещал. С него началниците на „Армията“ постъпиха страшно подло. Мръснишка история.
С какво ще запомните престоя си в столичния Спартак?
– Треньор в началото ни беше Любо Ангелов – Старото, с помощник Иван Тишански. Отличен отбор. Разполагахме с цялата национална защита – Жоро Найденов, Иван Димитров, Бобата Жечев, ляв бек – Стоян Китов, десен бек – Милко Гайдарски, в средата – Лейката и Санята Игнатов (бяхме заедно в Завод 12), а напред – аз, Мишо Гьонин, Цупето (Георги Цветков) и Васко Шопа (Васил Митков). Я ми кажи кой от тия не е футболист? Луди ги правехме съперниците, луди…Завършихме на четвърто място в шампионата. Няма да забравя първия сблъсък с бившия ми отбор и то на „Армията“ в 3-ия кръг. Ден преди дербито Солаков ни извика на разбор в министерството. Предупреди ни: „Не искам никакви проблеми! Да не станат разправии, внимавайте“. Само аз завъртях глава: „Другарю Солаков, имаме да разчистваме сметки.“. А той нищо не каза, само се засмя. Бихме ги с 2:1, а аз вкарах победния гол. След мача в банята (душовете бяха само два) до мен се къпе бате Жоро. Не промълви и дума, само ми подаде ръка. Искаше по този начин да ми благодари. За оправданото доверие и за разчистените сметки с ЦСКА.
Вие сте участник в доста паметни издания на Вечното дерби…С какво ще запомните загубата с 3:6 на 15 юли 1962 г.?
– С 4-те гола на Кукуша (Димитър Йорданов – б.а.). Тогава и треньорът ни направи грешки. Пусна Дълга Мара (Георги Георгиев – б.а.) център-халф. Тежка загуба като цифри, но мачът беше без абсолютно никакво значение, само за статистиката. Първенството вече беше решено. Ние подходихме доста несериозно. Водехме с 12 точки пред противника. Никакви сътресения не е имало в клуба ни.
В следващия директен сблъсък със „сините“ (3:2 за Левски, 27.12.1962 г. – ба.) обаче има и доста грозни сцени…
– За съжаление така беше. Почти по Нова година играхме, посред зима. Страничният съдия Георги Христов си „затвори очите“ и Теко Абаджиев ни вкара от засада. Найденов се затича и го хвана за гушата. Представи си, щом спокоен човек като бате Жоро си изпусна нервите, какво чудо е било. После и главният съдия Петър Джонев изяде някой шамар…Няма как да забравя и как ме изгониха несправедливо на мач срещу Левски. Играхме на стадион „Славия“, съдията беше турчин на име Бабаджан. Гунди тогава вкара два гола. Мен ме отстраниха от игра за „няма нищо“ – след напълно безобидно нарушение в центъра на терена. Това е единственият път, в който съм гонен от терена.
Коя е най-щастливата ви победа?
– Е, когато с ЦСКА разбихме Ювентус с 4:1 (12.10. 1960 г., КЕШ, 1/16-финал). Утепахме ги от бой! Няма такъв бой, Милене! Дубъл заби Тулата Ковачев, вкараха Гацо Панайотов и Кольо Цанев. Не влязох на „Комунале“ в първата среща. Паднахме с 0:2. Вместо мен Чичо (Старши треньорът Крум Милев – б.а.) пусна Васко Романов. Там обаче срещу нас игра и топфутболистът на Европа по онова време Омар Сивори. Аржентинецът какви неща правеше – не е истина. Но за „бианконерите“ излязоха уелсецът Джон Чарлз, Бониперти, Сарти, Червато, Коломбо, Николе…Абе, страшилища…Реваншът в София беше един от най-силните мачове в моята кариера. Такова тичане, такава битка…Нямаш си представа каква еуфория беше. Бях толкова скапан от умора и емоции, че буквално заспах на масата по време на вечерята в бар „Паризиана“.
Но пък и вие сте били страхотен отбор тогава…
– Е, как (Вълнува се). Слаб пост нямахме, всички бяха звезди от висока класа. Гацо Панайотов например…Ами аз с по-добър футболист от него не съм играл. Гацо беше фантазия, бе, фантазия ти казвам…Човек-оркестър. Никога няма да ти подаде топката, ако има човек до теб. Ще я върти, ще я задържи, а ти вече да избереш позицията, след това само ще ти я копне, все едно ти вика: „На ти, кьорчо, очи!“. Такъв пас не притежаваше никой. Не спре ли топката на второто тупкане пред теб, това не е пас. Застане и ми нарежда: „Ритай силно право в мене!“. Правя го, а топката му „заспи“ на крака. Гацо Панайотов създаде ЦСКА. Той е в основата на всичко. Гунди защо не го взеха? Не е вярно, че Крум Милев не го е одобрил или не е видял отличните му качества. Чичо Крум обожаваше Панайтов. По същата причина не взе и Шаламанов, който мина през школата на ЦСКА – защото на неговото място играеше Кирчо Ракаров. Двамата бяха любимци на Милев.
Какви бяха методите на Палаврата?
– Той не си падаше много-много по приказките, повече залагаше на действието. Суров човек, от старата школа, тежеше си на мястото. А и беше доста строг, тренировките му бяха тежки, държеше изключително много на дисциплината. При него да закъснееш, или да клинчиш и маркираш на тренировка – това го забрави! Половин час по-рано трябва да си там , облечен в екип и да чакаш. Дисциплината беше в основата на успехите на ЦСКА. Няма това-онова. Няма ли дисциплина, нищо не правиш.
