-
-
Легендата на Левски и българския футбол Даниел Боримиров днес празнува своя 50-годишен юбилей. Той говори пред „24 часа“ за успехите си, Левски и родния футбол.
– Ако успееш да настроиш мозъка си, че усмихнатият и изглеждащ винаги във форма Даниел Боримиров вече е на 50, какви са първите мисли, които нахлуват в главата ти?
– Не мога дори да си представя, че съм на 50. Някак неусетно мина времето. Живеем в толкова динамичен свят, че дори не осъзнаваме как времето лети. И трябва да си призная – не го усетих и аз. А толкова много вода изтече…
– Коя бе най-сладката вода, която пи през тези години?
– Благодарен съм на съдбата за всичко, което ми се е случило, но най-вече за прекрасното семейство, което имам. Това е най-голямото ми щастие.
– С кои 5 думи би описал успеха си през тези 50 години?
– Първата е Левски. Първата дума и първата голяма любов, защото, идвайки в Левски, не бях срещнал съпругата си. Една година след като пристигнах в София, се запознахме с Афродита. И тя се превърна в най-важната дума, в най-важния човек в живота ми. Тя е моята опора. Заедно сме посрещали всичко. Затова казвам голямо благодаря на съдбата – за семейството, което имам. И ако продължа да наричам щастието с имена, логично стигам до Джулия и Алекс. Прекрасните ни деца. А те се родиха на паметни дати – Джулия след победата ни с Левски над ЦСКА със 7:1 през 1994 г., а Алекс точно в деня, в който Левски би ЦСКА 5:0 през 1998 г. Сякаш съдбата пак имаше пръст. Бихме ЦСКА 7:1 на 23 септември 1994-а, даже още се чудя как жена ми издържа онзи мач, неописуемите емоции онзи ден. А три дни по-късно, на 26 септември, се роди дъщеря ни. Синът ни пък се роди точно на 13 май 1998 г. – деня, в който Левски спечели финала за купата на България срещу ЦСКА с 5:0 – „подарък“ за 50-годишния юбилей на вечния съперник. И пак стигам до съдбата. Първо съм благодарен, че ме е дарила с деца и съм изпитал това огромно щастие от живота. Но не мога да си представя, че съдбата няма пръст и в другото. Такива важни лични събития точно след паметни, исторически победи на любимия ми Левски, и то не срещу кой да е, а срещу големия съперник. Логично идва и петата дума, с която свързвам успеха си през изминалите години – България. Изживях незабравими емоции, пазя фантастични спомени, каквито пожелавам на всеки да има в живота си. Успехите с националния отбор са се запечатали в съзнанието ми и също са се превърнали в част от мен.
– Би ли направил своеобразна класация на петте ти най-паметни футболни спомена?
– Ще започна с преминаването ми от Бдин (Видин) в Левски благодарение на Павел Панов, който беше треньор на Левски, и Стефан Грозданов, който беше треньор на Бдин. Един ден Стефан Грозданов дойде при мен и ми каза, че ако продължавам да се представям по същия начин, ако продължа да вкарвам голове, скоро може да заиграя в един от столичните грандове. Не ми каза кой, не ми каза нищо конкретно, нищо повече. Три месеца по-късно играехме контрола с младежкия национален отбор срещу Левски. Бихме 3:2, а аз отбелязах един от головете във вратата на Левски. След мача при мен дойде Павел Панов и ми каза, че ме е наблюдавал и много харесва играта ми. Попита ме дали бих имал желание и как бих се почувствал, ако скоро заиграя в Левски. В онзи момент се почувствах на седмото небе от щастие.
Бих продължил с шампионските ми титли с Левски. Имам общо пет като футболист и една като спортен директор. Но няма да забравя първата през 1993-а – дотогава не познавах това уникално чувство. А ето че заслужихме да го изпитаме и през 1994-а, и през 1995-а. В онзи период имахме уникален колектив и играехме много добър футбол.
1994 г. и триумфът на България на световното първенство в САЩ. Бях най-младият в националния отбор при този футболен поход, който завинаги ще остане в историята на българския футбол. Първият ми гол на световно първенство за 4:0 срещу Гърция оформи крайния резултат на първата българска победа на световни финали. След това и вкараната дузпа срещу Мексико. Незабравими мигове. И разбира се – цялостното постижение на невероятния национален отбор на България, в който имах честта да бъда и аз. Четвърти в света, но със златен етикет – и в нашите сърца, и в сърцата на милиони българи. Безценно.
Преминаването ми от Левски в Мюнхен 1860 година след САЩ94 също е значим футболен момент в живота ми. Неописуемото чувство да се превърна в любимец на феновете в Мюнхен. Левски и Мюнхен 1860 – това са двата клуба, които са ме изградили и като характер, но са изградили и моя футболен образ.
Европейската приказка с Левски – няма как да не отлича и невероятните мигове през 2005, 2006 и 2007 г., след като се завърнах на „Герена“. През сезон 2005-2006 стигнахме до 1/4-финал за купата на УЕФА, а през 2006-2007 г. станахме първият български отбор в групите на Шампионската лига.
– За какво мечтаеш през вторите 50?
– Да съм жив и здрав. И дай боже да разполагам със силите да успявам с всичко, с което се захвана.
– Имаш ли амбиции за работа във футбола и след 50-ата си годишнина?
– Радвам се, че още кипя от енергия и имам какво още да дам на футбола.
– Как ще коментираш процесите по високите етажи на българския футбол?
– Надявам се да се избере личност, която да поведе България към оттласкването от футболното дъно
– Имаш ли фаворит за човек, който би бил успешен президент на БФС? Какво би посъветвал делегатите на предстоящия конгрес?
– Ако спомена конкретно име, само ще дам повод за спекулации на едни и може би ще разсърдя други. А всъщност няма нужда нито от едното, има нужда от много работа и гледане в една посока в името на българския футбол. Нека делегатите, хората, които се занимават с футбол в България, преценят отговорно кой е най-подходящият човек да поведе всички по въпросния път напред и нагоре.
