-
-
Дончо Папазов е българинът, покорил морета и океани преди малцина да си помислят, че това е възможно. Неговите морски приключения започват през 70-те години от Черно море, преминават през Средиземно море и Атлантическия океан преди да стигнат до околосветското плаване между 1979 и 1981 г., което прави заедно с жена си Юлия и дъщеря си Яна, която е на 5 години, когато тръгват.
Тази година станаха 30 години от най-запомнящото му плаване. През 1988 година с яхтата „Тивия“ той обикаля света и го прави сам, без спиране, като по-голяма част от пътя минава през зимния сезон на южното полукълбо.
Дончо казва, че морето му е дало всичко и повечето неща, с които се заминава на сушата са свързани с него. Над 20 години той работи в киното и телевизията, пише статии и книги, автор е на документални и научнопопулярни филми. Следващата седмица Папазов ще разкаже за някои от пътуванията си на фестивала „Дни на предизвикателствата“.
„Не съм човек, който живее със спомените, повечето ми мисли са насочени към бъдещето. Не съм с мисленето, че най-хубавото е минало. Може би и затова всяко следващо плаване бе по-сложно и по-тежко“, споделя Дончо пред Sportal.bg.
Папазов, който завършва икономика, разказва, че преди да излезе за първи път в морето не е имал никакъв опит, но се е впуснал в предизвикателството без колебания. „В началото, когато тръгнах да пресичам Черно море със спасителна лодка с платна, не бях се качвал никога на лодка с платна. Единственият опит, който имах, беше в езеро на тази лодка. За един час ми показаха как се управлява. И след това тръгнах и беше първата българска лодка с платна, която пресече Черно море“, спомня си той.
Друг от ранните му спомени е първият път, когато се качва на яхта: „Следвам в Свищов икономика и един ден се къпя в Дунава на обед. Тогава работих като хамалин, за да изкарам някой лев, баща ми беше болен. Видях едно дете се дави, извадих го. Родителите му ме поканиха и за пръв и последен път бях на сюнет. Техен роднина работеше в яхт клуба. Предложи ми да карам един Фин, не ме попита дали мога. Качих се в него, минаха няколкостотин метра, той се обърна и ме извадиха. Това ми беше опитът преди да тръгна и то не с яхта, а със спасителна лодка, което е по-трудно, защото няма кил и може да върви само, ако я духа отзад вятърът“.
„На яхта се качих, когато телевизията беше купила една много загубена лодка от Видин. Някой я правил, но като шкаф я направил, продължава той. – С нея заминахме да снимаме 5-6 филма по гръцките острови. Аз и бях капитан. Тя е първата българска лодка, която мина Босфора и Дарданелите и плава в тази част на Средиземно море.“
Дончо си спомня как се е развила любовта му към морето. „Като дете не можех да плувам, но ходех по дъното и влизах на вътре. По една пързалка във Варна се пусках прав. Спасителите ме харесаха и ме научиха да плувам. През 1958 г. един художник ми даде плавници. След това направихме курс за леководолази, като сами си преподавахме. След това направихме експедиции. Първата археологична подводна експедиция беше на нос Калиакра“, споделя той.
„Просто морето ми е дало толкова много. Освен земи, премеждия, мисли между море и небе, научи ме да снимам , да се занимавам с кино, да пиша книги… на всичко“, допълва Папазов.
Един от хората, които са вдъхновявали Дончо е големият френски морски изследовател Жак Кусто. „От там се учехме, гледахме филма на Кусто и от там копирахме. Получихме подводни апарати от Париж и бяхме безкрайно горди, че дишаме въздух от Париж, разказва той. – Преди това се гмуркахме със самоделни апарати. Джака, един инженер, беше направил от кислородни автомати за самолети автомати за дишане и бутилки със сгъстен въздух. Тогава аз започнах да се гмуркам на 27-28 метра без апарат, свободно, а световният рекорд беше 32 метра. Другите слизаха по въже, а аз слизам по бански, а за да докажа, че съм бил на дъното, слагах шепа пясък в банския“.
„Едни могат, други не могат. Морето не е за всеки“. Така Папазов отговаря на въпроса как се е справил с най-голямото предизвикателство преди 30 години. Тогава той прекарва 164 дни сам в океана в обиколка на света. Започва на 1 януари 1988 г. от фара Сан Антонио и завършва на 13 юни 1988 г. на същото място по „Невъзможният път“, което е обиколка на света в южните полярни ширини, на юг от трите носа – нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн.
„В подобни неща човек не може да влиза без самочувствие, не може да се прави на скромен. Вероятно на мен ми е дадено, както на някой да свири на цигулка или на пиано. Аз се готвех 20 години за това. Тренирах волята, издръжливостта, псхиката и уменията си. Мъката е голяма. Фактът, че отслабнах с 36 килограма, без да пазя диета, е показателен. Беше и зима. Денят е 2-3 часа в тези южни ширини. Студ. Безсънието е най-тежко и умората“, разказва той за знаменитото плаване.
Пътуванията на Дончо не оставят незабелязани по света във време, когато подобни постижения са носели уважение и почит. Големият норвежки мореплавател Тур Хейердал, който през 1947 г. със сала „Кон-Тики“ пропътува 8000 км, му пожелава успех. „Той ми изпрати книгата си с посвещение. Той знаеше за предстоящето ми пътуване. Доколкото знам само Тур и аз сме имали право да вдигаме флага на ООН. Аз не съм го вдигал, за него не знам“, разказва той.
„Юнеско пращаше навсякъде писма, че това са исторически експедиции. Затова навсякъде ни приемаха президенти, на някои места крале. Навсякъде получавахме невероятно признание. В Аржентина ни посрещнаха военни кораби. Един път ни посрещнаха с първия кораб, който влязъл в битката с англичаните“, спомня си с усмивка Папазов.
Дончо винаги гледа напред и у него няма носталгия по предишното време, като се радва и на развитието на технологиите: „Това е толкова хубаво. Океанът стана много по-достъпен“. На своите 79 години той продължава да се движи с колело из София, да следи и да се вълнува за случващото се в града и по моретата.
ЕМИЛ ЯНЧЕВ
Снимки: www.donchopapazov.bg
