-
-
Георги Велинов е институция в българския футбол. Легендарният бивш вратар на ЦСКА е близо до ЦСКА-София. Ето какво сподели той пред „Тема Спорт“:
Г-н Велинов, преди няколко дни Стойчо Младенов хвърли „огън и жупел“ и се закани да падат глави в ЦСКА. Това върна ли ви назад в годините, когато в съблекалнята влизаше емблематичният Никола Миланов-Чопъра?
– Чопъра беше най, най, най-добрият ръководител, с когото можеше даден футболист да работи. Той ни караше да го мразим всеки ден, но след това виждахме резултатите и бяхме щастливи. Една негова реплика дори продължава да се носи като легенда сред феновете, но е истина. Става въпрос, че играчи му се оплакват, че ги болят краката от умора, а той отговаря: „Болят ви, защото сте футболисти. Ако бяхте педерасти, щеше друго да ви боли“. Мен всяка година ме плашеше, че ще ме гони, че ще окача ръкавиците на пирона, че ще ми доведе „някой Яшин“, който да ме измести. Аз давах повече и повече в тренировките, израствах, бях винаги в отлична форма и в крайна сметка му бях благодарен. Стойчо е взел от него, от Паро Никодимов и съм убеден, че знае как да изстиска максимума от тези футболисти. Видях го след мача с Арда. Беше бесен. Рядко съм го виждал такъв и съм убеден, че повече подобно поведение няма да има.
Жалко, че Младенов не е взел малко и от нюха на Димитър Пенев, да хване някой младок за ушите, да го пусне и след това да видим поредната голяма звезда на България…
– Взел е, взел е… Ще видите. Убеден съм, че напролет ще имаме един нов, различен и много по-силен отбор. През зимната пауза Стойчо ще си направи подготовка, ще доведе футболисти, които да му свършат работа, ще приберем част от преотстъпените, за да се направи едно ядро от млади момчета, които да бъдат налагани постепенно и всичко ще е наред.
Сега сте в близки отношения и с Густаво Бусато…
– Да, прекрасно и много скромно момче, което е влюбено в ЦСКА и в София. Винаги, когато пътувам с отбора, ме вика да седнем заедно и ме разпитва да му разказвам за миналото. Аз говоря португалски и това ни улеснява. Така е и с Митко Евтимов, който също е чудесен човек и отличен вратар.
Когато говорите с Бусато, за кои моменти обичате най-много да си спомняте – за Ливърпул, за Нотингам, за Сан Себастиан?
– За всички. Това са спомени, към които ежедневно се връщам. Наистина направих страхотни неща и няма да забравя радостта на хората. Винаги ще си спомням как, когато ставахме шампиони или имахме голям мач на стадион „Васил Левски“, след това феновете ни носеха на ръце до „Българска армия“. Това е незабравимо.
За тези неща са изписани хиляди страници, но има ли мач или спомен, който е интересен, но малко известен?
– Такъв определено е мачът с Парма в началото на 90-те години. Тогава също спасих и неспасяемото. Няма да забравя как след края, докато още се радвахме и прегръщахме на терена, вратарят на италианците – великият Тафарел ми донесе отнякъде два огромни бута „хамон“ и 15-20 чифта от неговите ръкавици. Говорихме си близо 30 минути, а целият автобус чакаше мен, за да отидем да празнуваме. Тогава се зароди приятелството ни с Тафарел и продължава до момента. Наскоро ми се обади да ме поздрави дори за книгата ми.
А как беше купонът след мача с Парма?
– Лелеее… Беше нещо страхотно. Тогава „Синтофарм“ беше наш спонсор и бяха на върха на щастието, че сме отстранили отбора на „Пармалат“. Дори си спомням, че преди мача ми предлагаха пари, за да закача знаме с логото на фирмата на една от вратите, но аз отказах. Бяха отрупали масите ни. Имаше всичко. Толкова пици не бях виждал през живота си – от хапки до по един метър големи. Към сутринта дори видях някакъв телефон. Ние тогава не знаехме, че съществуват мобилни телефони. Взех и започнах да натискам, а в един момент се обадих у дома.
Последната ви шампионска титла с ЦСКА е през 1992 година. Тогава шампионът се реши в един инфарктен мач с Левски…
– Да, да. Поведохме с 2:0, а те ни изравниха за 2:2… Илиан Илиев ми вкара от фал, от малък ъгъл. Така и не разбрах какво стана. Нещо се бях разсеял и влезе. След това беше страшно. Много ни натиснаха. Шутове, излизаха сами срещу мен, но не им дадох шанс и взехме точката, която ни беше необходима да станем шампиони.
Вие сте част от големи отбори на ЦСКА, но кой ви е най-много на сърце?
– Определено онзи от началото на 80-те години. Огромни характери, огромни личности, великолепни футболисти… Ние сами се карахме в съблекалнята, когато не се получаваше нещо. Сами се вдигахме и излизахме и побеждавахме.
Тази ваша жажда за победа се видя и в сълзите в очите ви след мача с Пилзен, но сякаш сега футболистите нямат този характер, този шампионски манталитет…
– Промениха се поколенията. Сега играчите са по-разглезени. Но Стойчо Младенов ще промени това, специално в ЦСКА.
Не е ли тъжно, че част от тогавашните ви съотборници сега работят в един друг клуб, който носи същата абревиатура?
– Тъжно е. На мен ми е тъжно. И дори искам да дойдат, да се съберем. Сега наближава Коледа. Ще се съберем всички ветерани, а те са част от нас. Не ги обвинявам за нищо, но аз не бих го направил. Ще ви кажа, че синът ми (б.а. – Венци Велинов), който е треньор на вратарите в школата на Септември, получи три покани от онзи клуб, но ги отхвърли. Каза ми: Татко, не мога да предам фамилията.
Септември, където работи синът ви, победи ЦСКА с 6:2 на финала при старшата възраст…
-Да, така е… Той тогава пак ми каза, че не може да се зарадва истински. Аз често гледам и нашите юноши. Виждам, че има добри, качествени деца и вярвам, че скоро ще видим някой от тях в първия отбор.
Националният отбор…
– За съжаление, имаше сякаш някакво развитие и след това пак застой. Поне показахме, че България има добра вратарска школа.
Вие сте кум на президента на БФС Борислав Михайлов при първия му брак. Подкрепяте ли го, след като ви свързва едно близо 40-годишно приятелство?
– Да, кум съм му, но какво приятелство. Няма го вече. Отидох веднъж да го търся по работа и той се скри в кабинета си. Жив и здрав да е, но бих му казал, че 15-16 години са достатъчно време. Нека да даде път на младите, можещите, амбицираните… Бербатов, Стилян, Мартин натрупаха достатъчно опит, взеха идеи от най-големите футболни държави. Нека ги остави да работят. Неговото време свърши.
