Единственият чуждестранен селекционер на България с трофей умира в лагер

0
Снимка: schalke04.de
- -

През ноември 1942 година Шалке записва петото си участие на финала за Купата на Германия и се проваля там за четвърти път – 0:2 от Мюнхен 1860. От този мач като спомен е останала странна снимка. Треньорът на тима от Гелзенкирхен стои някак настрана от футболистите си и гледа небрежно към камерата. Но не очите му привличат внимание, а нещо друго. За пръв път човек на такъв пост не е облечен с костюм, а с военна униформа. Кой е този мъж? Това е Ото Файст. Тогава е на 39 години. Извел е Шалке до три титли – 1939, 1940 и 1942 година. Униформата не е случайна. Четвъртата година от Втората световна война вече е към края си. Файст решава, че е дал достатъчно на футбола и е време да изпълни дълга си към родината. Служи вече няколко месеца, а началниците му правят жест – командирован е в родината, за да изпълни мисията – „Спечелване на Купата“. По ирония на съдбата тази снимка ще се окаже последна за него в спортните среди, а Шалке ще вземе титлата само още веднъж в далечната все още 1958 година.

Преди да се върнем към тези тъмни времена за Европа, ще трябва да отскочим до 1931 година. Тогава Файст за пръв път е забелязан като треньор. Година по-рано води Висбаден, но без сериозен успех. Затова младият треньор приема екзотичната оферта да води националите по време на Балканската Купа. Стартираме кошмарно със загуби от Югославия и Румъния, но в крайна сметка настъпва обрат – 3 победи и трофей! Така Файст най-после ни поставя на футболната карта. Макар и само на регионално ниво. Файст налага в отбора Михаил Лозанов, който ще се превърне в една от най-големите легенди на Левски. В крайна сметка България не успява да го задържи, но Ото прави жест към родината ни. Той и Павел Грозданов написват ръководство за развитие на футбола, което да се ползва от клубовете ни. До идването на Рудолф Витлачил няма чужденец, който да може да се похвали с нещо повече от един или два добри резултата.

Файст от своя страна пък ще плати скъпо за пристрастията си към Адолф Хитлер, които го водят до членство в НСДАП през 1933 година. Когато слага пагоните първоначално е радист към Луфтвафе в Хамбург, а после в Норвегия, за да стигне до Генералната губерния (б.р. така нацистите наричат окупираната от тях територия на Полша).

Върнат е обаче в играта. Началниците му поверяват отбора на военновъздушните сили – Мьолдерс Кракоу (б.р. Краков). С него два пъти печели Купата на ГГ – 1943 и 1944 година. Убеден е почти докрай, че Третия райх може да обърне войната в своя полза. Отстъплението от Полша, жертвите и мизерията, успяват в крайна сметка да го пречупят и той не крие разочарованието си в писмата до своето семейство. Попада в плен през февруари 1945 г., а след това умира година по-късно в лагер в Ковел, днешна Украйна. Смята се, че е жертва на тиф. Семейството му пък научава за трагичната му кончина едва през 1948 година.

Синът му Манфред пък публикува книга с писмата му, с която да изчисти имиджа на баща си, който фигурира като отявлен нацист./ „Мач Телеграф“