-
-
На терена на предаването „Код Спорт“ по ТВ+ са играли почти всички от звездите на Пеневата чета, подарили на България паметното американското лято на 1994 година. Сега гостува и Златко Янков – един железен боец, който рядко дава интервюта, но благодарение на който Йордан Лечков вкара знаменития гол в четвъртфинала срещу Германия. Наричат го Фара. И той напълно оправдава този прякор. Висок и мощен, чедо на морето. Един от най-скромните и най-постоянни наши футболисти, истински черноработник, без който обаче едва ли щеше да има „Парк де Пренс“ и американското лято на българския футбол. В националния отбор има впечатляващите 80 мача, с Левски е трикратен шампион на България. Играл е в Испания, Германия и Турция. Но неговата голяма футболна любов е Бургас – без значение дали става въпрос за Черноморец, или Нефтохимик.
– Здравей, Златко! Изминаха 25 години от американското лято, какви са твоите спомени?
– Наистина 25 години са дълъг период, но хубавите спомени не се забравят. Резултатите, които постигнахме там, класирането, удоволствието от победите над Гърция, особено над Аржентина и най-вече над Германия. Това голямо удоволствие никога няма да се забрави.
– Подаваш ли често на сън онзи фамозен пас към Данчо Лечков за гола срещу Германия?
– Често гледам положението, от което стана голът. В тази ситуация имаше тъч за нас, трябваше да се действа много бързо под натиск, противникът ме атакуваше, някой ми подвикна отзад, завъртях се и видях как Лечков спринтира към наказателното поле. Знаех, че е много силен с глава и трябваше да подам топката остро, тъй като беше далеч от вратата, а трябваше да нанесе точно силен удар. Затова пасът трябваше да бъде много прецизен и отсечен, за да стане хубав удар. От това положение дойде този красив гол.
– По инстинкт ли беше това или заучено положение? Този гол ще се помни винаги от всички, които обичат футбола.
– Голът е според ситуацията и според противника. Задържах топката, тръгнах към нашата врата, обърнах се и с периферията видях как ми извика „Фар“ и трябваше да направя точно паса.
– Седем мача от едно световно първенство – кой от тях ти е най-много на сърце?
– Най-много ми е мачът срещу Аржентина. Тогава трябваше да играе Диего Марадона, но му забраниха. В дните преди срещата ми закачаха на джоба негова снимка да я гледам. Бях много притеснен и до последно трябваше да мисля как да противодействам. Той играеше в моята зона и трябваше да се съобразявам с него. После постигнахме много хубава победа с хубави голове. Марадона не игра, но на терена бе Ортега, който също беше много класен футболист.
– Балъков и Лечков бяха магьосниците, а ти черноработникът – как гледаш на това определение?
– Повече играех без топка в средата на терена, покривах зони, пресирах ги, заставах близо до съперниците, за да не получат топката в средата. Повече беше игра без топка, поемане на два метра и бягане.
– Какво беше настроението преди паметния мач на „Парк де Пренс“?
– Цяла България очакваше чудо. Преди мача много не си вярвахме, но когато излязохме да загряваме си казахме, че това е един мач и трябва да го спечелим. Във футбола всичко се случва. Имахме футболисти, които играеха на високо ниво. С техните думи помогнаха на останалите, които играехме в българското първенство, още да вдигнем настроението. Голям късмет, всичко е шанс.
– След световното в САЩ взехме и първа победа на европейско първенство. Много или малко бяха трите ни мача в Англия? Можехме ли повече?
– Групата ни беше доста тежка. Можеше да продължим напред, но нямахме късмет. Отборът вече играеше по-трудно. Нямахме късмет в останалите два мача. Трудно беше, силни отбори.
– Като че ли на Евро’96 отбелязахме началото на края на четвъртите в света. Защо се разпаднахте толкова рано? Какво се случи в отбора?
– Имаше нови попълнения. Мисля, че тогава Кишишев игра като десен бек. Може би помислихме, че сме направили много. Наистина сторихме много, носехме тази слава, но се видя, че трябва да се играе футбол…
– Хората вече бяха свикнали само на победи.
– Всеки очакваше да направим добра серия, но трудно се получават нещата. На терена е друго. Уволнението на Димитър Пенев се случи много изненадващо. Може би бе дошло времето за промяна и отборът да се поеме от друг треньор, да се освежи с по-млади футболисти. Приехме го нормално.
– В тези години с кого най-добре си партнираше, когато излизаше на терена с националния отбор?
– На мен ми беше лесно, когато отдясно играеше Лечков, а отляво Балъков. Отнемах топката, подавах я към тях и те знаеха какво да правят. Почти безгрешни пасове.
– А как се разбираше с бранителите зад теб? Трифон Иванов строг ли беше?
– Трифон Иванов много добре ме насочваше, както и Хубчев – човек зад теб, покрий си човека.
– Защо се получи крахът на Мондиал’98 във Франция?
– Много неприятен противник. Започнахме срещу Нигерия с негативен резултат. Трудно загубихме с 0:1, но играта ни не беше добра. Някои почнаха да подвикват – подай на мен топката, защо я подаваш на него, а не на мен. А аз по време на игра не избирам на кого да я подам, от много неща зависи накъде ще я пратя.
– Ти си чедо на Бургас, но за разлика от много местни легенди, стартира в Нефтохимик и после отиде в Черноморец. Имаше ли съперничество между двата клуба в онези години?
– Винаги има съперничество между Нефтохимик и Черноморец. Тогава Черноморец беше в „А“ група, а Нефтохимик в „Б“. Винаги мачовете между двата отбора за купата бяха много оспорвани. Когато в един град има два тима, винаги има съперничество.
– Сега обаче работата е трагична – нито Черноморец го има в големия футбол, нито Нефтохимик.
– Нефтохимик е в „Б“ група с прилично класиране. Нашият отбор Черноморец е във „В“ група. Ще се постарае тази година да влезе в професионалния футбол, но ще бъде много трудно. Когато нямаш база е много трудно.
– Липсва ли Христо Порточанов на бургаския футбол?
– Като гледам сега наистина няма такъв човек като него. Според мен липсва много.
– Звездните ти години у нас са в Левски. Би ли сравнил отбора, който отстрани Рейнджърс и игра като равен с Вердер (Бремен) с този, който влезе в групите на Шампионска лига и стигна четвъртфинал за купата на УЕФА?
– Не мога да ги сравня двата отбора. Преди съставът ни беше друг, имахме добри футболисти, силен отбор. Отстранихме Глазгоу Рейнджърс. Сегашният отбор и предишният няма смисъл да ги сравняваме. В момента се играе друг футбол – по-динамичен, футболът се промени, по-бързо се играе. Няма смисъл да го сравнявам с преди 20 години.
– А можеше ли твоят Левски да постигне нещо още по-голямо?
– Според мен имахме потенциал и добри футболисти. Можеше да постигнем повече, но като че ли нещо малко не ни достигна.
– Ти беше една от най-знаковите фигури на „сините“, но защо никога не се завърна на „Герена“?
– Когато беше Люпко Петрович, тренирах за кратко, но може би годините оказаха влияние. Тогава отидох в Локомотив (София), след което преминах в турския Ванспор.
– Ти си един от първите, редом с Христо Стоичков и Любо Пенев, които отидоха в испанския футбол. Купи те мадридският Атлетико, но отиде във Валядолид. Какво стана тогава? Защо изигра само шест мача?
– Отидох за три месеца и половина. Бяхме в Сегунда и отборът се класира за Ла Лига. Бяхме много чужденци, а имаше ограничение и отново се върнах в Левски. Но успях да изиграя един мач срещу Барселона.
– Какво си спомняш от него?
– До 20-ата минута беше 3:0 за Барселона. В края на първото полувреме публиката пляскаше, топката излизаше към централната тъч линия и аз я догонвах. Обърнах се, а Гуардиола тичаше след мен. Помисли, че ще поема топката и ще се обърна към нашата врата, а бях с гръб към тяхната врата. Застана ми вляво, но го видях и веднага прибрах топката с десния крак обратно, а той замина към резервната скамейка. Спомням си, че всички пляскаха.
– След Левски отиде в Бундеслигата с екипа на Юрдинген. Тогава наричахме немското първенство „българско“. Как беше в Германия?
– На първия ми лагер там, на втората тренировка получих контузия. След това 40 дни се лекувах, всеки ден ходехме в Дюселдорф. После трябваше да вляза във форма и минаха доста мачове. Първият ми двубой бе срещу Борусия (Дортмунд) за купата, играх малко. След това отбелязах първия гол на Юрдинген навън. Отборът беше скромен и изпаднахме. След това последва трансфер в Бешикташ.
– Това е най-силният ти международен период. Купата на Турция ли е най-големият ти успех? Разкажи за този гранд и за неговите привърженици…
– Наистина двете години в Бешикташ бяха страхотно преживяване. Голям отбор, един от четирите най-известни тимове в Турция, заедно с Галатасарай, Фенербахче и Трабзон. Невероятна атмосфера, хубави условия, страхотен стадион. Не можахме да станем шампиони, но играхме в групите на Шампионска лига, в тези за купата на УЕФА. Имахме доста добри резултати.
– Как гледаха на теб и на Йордан Лечков в тима шефовете и феновете на отбора?
– Когато играеш добре, винаги са много искрени към теб, голямо уважение и всичко, което искаш, се случва. Каквото пожелаеш, се сбъдва.
– Какъв треньор беше славният Джон Тошак? Имаше ли проблеми с него?
– Джон Тошак беше много добър треньор, правеше много добри тренировки. Работихме една година и нямах никакви проблеми. Тогава Лечков имаше проблеми и Тошак всеки ден ми казваше: „Говори с Лечков да не се отказва, има много футбол в него.“ Тошак наистина разбираше от футбол. Видяхме се в Бургас на един мач на националния отбор.
– За стадион „Инюню“ казваха, че е най-шумният в света. Като човек играл там, какво ще кажеш? Чувахте ли се вътре изобщо?
– Не, не се чувахме. Отвсякъде ни подкрепяха още на загрявката. Поздравявахме ги от три страни. Невероятна публика, всеки мач стадионът беше пълен. Голяма подкрепа, като и сега продължава да бъде така.
– В кариерата смени няколко турски и български отбора. Имаше ли шанс да отидеш в по-голямо първенство или пък в някое екзотично към края?
– Когато дойдох в Левски и тренирах, Люпко Петрович ме изпрати два пъти на проби в Китай, но не стана. Не знам какво не се получи. Може би това, че бях на 30 и няколко години. Два пъти за по 10 дни бях на проби. През 1999 г. направих много силни мачове за Ванспор при настоящия треньор на Кайзери. След това играх шест месеца в Генчербирлиги. Всичко зависи от мениджърите – какви позиции имат, какви връзки. На тези години трудно се намира отбор.
– Така и не стана старши треньор, за разлика от твои колеги от четвъртите в света – защо?
– Бил съм само на Спартак (Варна) в „Б“ група за няколко месеца и помощник-треньор в Турция. Нямам добрата визитка като треньор. Като футболист – да, но като треньор трябва опит. Но добре са нещата в тази насока.
– Обаче успя в нещо друго – никога не се замеси в скандали. Това въпрос на характер ли е?
– Не обичам да влизам в конфликти и да давам коментар за нещата, които се случват. Може би такъв ми е характерът. Гледам напред и не обръщам внимание на миналото.
– Беше директор в Черноморец по време на големите пари на Митко Събев. Защо не проработи проектът?
– Тогава Краси Балъков беше треньор и проектът работеше, но после парите свършиха и футболът свърши. Имахме 12 чужденци и зависи как харчиш. Може би трансферната политика. Когато взимаш, трябва и да продаваш футболисти, за да има възвръщаемост на парите. Ние взимаме готови футболисти на години и искаме да ги продадем – трудно е.
– Какво е нужно на бургаския футбол, за да се вдигне?
– Първо Нефтохимик или Черноморец трябва да имат база. Специално Черноморец я ползва под наем, въпреки че имаме уверението на Община Бургас, че там ще бъде базата на Черноморец 1919. Всичко е до условия, нямаш ли условия и стадион, трудно се получават нещата. Тренираш извън града, цялата школа не е на едно място. По-малките са на общински игрища, а по-големите тренират на стадион „Черноморец“ в „Акациите“. Според мен няма база и оттам условията са много тежки за работа. В момента терените са много лоши, не може да се играе футбол. И най-важното – трябва да има човек с пари.
– Какво мислиш като цяло за българския футбол? Полетяха оставки на твои колеги от „американското лято“. Следиш ли ситуацията?
– Да, следя я. Според мен оставката е нормална като нямаш резултати и не искаш да водиш отбор, който губи. Така е решил, според мен правилно постъпи. Но в треньорската професия във футбола постоянно е така. Лесно няма, нямаш материал, сега трудно се работи с футболистите, които имаме. Нямаме и сред по-младите играчи, но да се надяваме, че това ще се промени. Но все така говорим, а засега трудно се получават нещата.
– Беше помощник-треньор в Турция – къде и за колко време? Очакваш ли нова оферта оттам?
– Бях през 2017 г. в Сивасспор за една година. Завършихме на осмо място в Суперлигата. Много добро класиране, след като отборът влезе от втора дивизия в първа. След това бях в Бурса миналата година от октомври до април, когато треньорът напусна. Първенството е много силно, взимат скъпи футболисти на години и имена. Като организация на играта не съм много доволен, но има добри футболисти. Не е като в Германия, Англия или в Испания. Имат добри футболисти, но като игра не се получава.
