-
-
Различно е, когато си Германия. Не празнуваш класирането за големи първенства, защото това би било донякъде все едно да празнуваш слагането на бельо сутрин. Не очакваш винаги да побеждаваш, но и никога не очакваш да се провалиш монументално. Изпадането от групата в Лигата на нациите – много реална възможност към момента – може и да не е голям проблем за други страни (например за също застрашената Италия, където селекционерът Роберто Манчини с радост снижава сам летвата с думите, че трябва да бъде съден по представянето на Евро 2020), ала в тази се смята за чиста проба унижение. От онзи род падения, които поставят под въпрос всичко смятано за сигурно и даденост при постиженията в последното десетилетие.
В събота вечер Германия бе разбита с 3:0 на гости на Нидерландия. Нека не забравяме, че този съперник не успя да се класира за последните две големи първенства и че имаше сред титулярите си двама дебютанти (Дензел Думфрийс и Стевен Беергхайн) и двама върнали се от забвението ветерани (Раян Бабел и Дейли Блинд).
Поражение от световния шампион Франция на „Стад дьо Франс” би оставило предишния първенец на планетата само с една точка от три мача и би превърнало последния двубой в групата – срещу „лалетата” – в сблъсък „всичко или нищо”, вероятно с нужда от победа с огромна разлика.
Човек не може да отпише това като „само” Лига на нациите по простата причина, че то идва веднага след бедственото представяне на Мондиала в Русия – класиране на последното място в групата и отпадане още на първото препятствие за първи път от 1938 г. насам. Тимът също така не успя да вкара гол в три поредни официални мача за първи път в своята история, а ако не беше драматичното попадение на Тони Кроос от пряк свободен удар в добавеното време срещу Швеция в Русия, щеше да има и серия без победа в пет официални мача.
Ето каква е болезнената реалност пред Йоахим Льов в 12-ата му година като национален селекционер. Неговият отбор е и милионното потвърждение, че футболът никога не забива на едно място – модните тенденции постоянно идват и си отиват. Само допреди шест месеца мнозина лееха дитирамби за „Германския модел на футболно развитие” с централизирани академии и футболен мултикултурализъм, плод на скритата огромна мозъчна сила под черния шлем от коса на Льов. Днес, след скандалното оттегляне на Месут Йозил и лошата поредица от резултати, махалото несъмнено се обръща в другата посока, принципите стават догма, самочувствието се превръща в арогантност и мнозина искат да ампутират целия крак заради няколко мазола.
Действителността всъщност е вероятно доста по-простичка и сигурно може да се сведе до два съвсем обикновени фактора, които застигат всеки един национален селекционер по света, без значение от силата на „модела на развитие” зад тях.
Първият, най-просто казано, е невъзможността даден национален отбор да си купи играч да запълни дупката на определена позиция. Ако по някаква причина си слаб в определена зона, няма много какво да сториш по въпроса. Ахилесовата пета на Германия е на върха на атаката.
Льов даде на Марк Ут неговия дебют като централен нападател за тима срещу „оранжевите”. Ут е на 27 години и за последно вкара гол в официален мач преди шест месеца. Той играе за Шалке 04, където бе смяна в три от последните четири мача. Дори и на клубно ниво е вкарвал двуцифрен брой голове само в два сезона в досегашната си кариера (и то в единия случай в Нидерландия с екипа на Хееренвеен).
Колкото и чудесно да се справя германският футбол с произвеждането на таланти, по някаква причина не успя да го стори откъм нападатели, а това обяснява защо Льов се върна на Мондиала това лято към употребата на таран в лицето на Марио Гомес на ръба на 33-тия му рожден ден. Единственият друг доверен вариант за лидер на атаката – Тимо Вернер, не бе сметнат за тактически правилен срещу „лалетата” и накрая се озова на крилото.
Същинският проблем обаче е добре познат на всеки един треньор, който е изживял големи успехи с дадено ядно от играчи. В кой точно момент оставяш настрана доверените си ветерани, които са били лоялни към теб и са ти помогнали да побеждаваш през годините? Джером Боатенг, Тони Кроос, Томас Мюлер, Матс Хумелс и Мануел Нойер бяха стълбовете на този отбор в по-голямата част от последното десетилетие.
В събота Нойер беше отговорен за първия гол, пасовете на Кроос бяха разцентровани, Мюлер изглеждаше странно, а Боатенг правеше всичко по силите си да докаже, че изпълнителният вицепрезидент на Манчестър Юнайтед Ед Уудуърд е бил прав да наложи вето на плащането на огромна сума за него през лятото.
Най-поразителното обаче бе усещането за хаос и страх – точно онова, което спря тима и в Русия. Последните минути срещу нидерландците донесоха безреден натиск, довел единствено до допускането на още два гола в собствената врата след контраатаки, а човек би очаквал от изпитани във времето ветерани да обръщат внимание на такива детайли като головата разлика, които накрая винаги могат да се окажат решаващи.
Льов се събуди в неделя сутринта от крещящите заглавия, че страната „губи вяра” у оногова, който през 2006 г. изведе Ди Дойче Маншафт към „Рестарт”. Това е най-ниската точка в неговия режим и той може да се оттласне нагоре само с вземане на някои много тежки решения, включително и изваждането на някои от онези имена, които направиха от Германия днешната световна сила. Или поне световната сила допреди Русия 2018.
