-
-
След демонстрираното във Велико Търново ЦСКА-София за пореден път ни убеди, че има сериозен спортно-технически проблем, а за справянето с него има само два начина – реалистичен и фантастичен. Реалистичният е, ако някоя сутрин шейх Мансур се събуди с проникновената мисъл да премести играчите на Манчестър Сити барабар с Гуардиола на „Армията“. Фантастичният е шефовете в Борисовата градина най-сетне да излязат от коловоза на самозаблудата, да превъзмогнат собственото си его и да променят изначално грешната си концепция и подход към процесите в клуба, което
превърна игровия дефицит в синдром. И последното не е прозрение, плод на 90-те безидейни минути срещу опашкаря в класирането, а е резултат на задълбочен анализ на случващото се при червените в последните години.
В този период така и не бе сглобен силен, доминиращ, знаещ и можещ отбор, който да се превърне в реален кандидат за титлата. Бяха извършени 15 треньорски рокади, а червената фланелка бе поверена на трицифрен брой футболисти, но ефектът винаги бе един и същ. ЦСКА-София всеки път тръгваше с големите амбиции и обещания, треньорите бяха „супер“, футболистите – „диаманти“, а финалът бе разочароващ, като в повечето случаи надеждите умираха някъде около Коледа. А после идваха оправданията – съдиите, БФС, Лудогорец, системата… Понякога за разнообразие ставахме свидетели и на артистично посипване на собствената глава с пепел и мелодраматично признаване на вина с уж сгрешен избор я на треньор, я на футболисти, но задължително в репертоара влизаше и лошо проведената подготовка. И всичко това се повтаряше, повтаряше, за да се превърне в досадно клише. И най-интересното е, че независимо кой бе начело на тима и как се казваха изпълнителите на терена, то ЦСКА-София изиграваше до максимум два силни мача за сезон. Стамен Белчев изхвърли Базел от Лига Европа, за Стойчо Младенов бе реваншът с Виктория Пилзен, Любо Пенев надигра категорично Лудогорец за купата преди да загуби от Царско село, Бруно Акрапович сломи Рома в София, с много условности ще изтъкнем домакинското 1:0 на Саша Илич срещу Базел, а Нестор Йевтич бе Ел Маестро само срещу Локо Пд.
ЦСКА-София се превърна в „Господин за един мач“. И всичко останало бе мъка, посредственост, липса на идеи, стискане на зъби, оправдания и прехвърляне на вина. Но да обвиняваш втори отбор, че играе за трети тим, е нелепо, когато ЦСКА-София не играе за себе си. Би било любопитно да разменим ролите и да видим как щяха да реагират на „Армията“, ако бяха на мястото на Етър при отсъжданията на ВАР и Ивелин Занев на „Ивайло“!?
Крайно време е в ЦСКА-София да потърсят истинската причина за провалите. И в случая тя не се казва Йевтич, Джон Смит или Ел Маестро. Той не е пристигнал без покана в Борисовата градина. Сърбинът, при когото слабостта градира във възходяща проекция в трети пореден мач, както и селекционният подбор на футболистите, са отражение на недалновидния подход. Те са част от провалите, а не техният първоизточник.
И това, че ЦСКА-София в момента изравни по точки лидера в класирането, е прах в очите на онези, които не искат да прогледнат, защото развръзката е ясна, а сценарият – до болка познат. За какви шампионски амбиции говорим, когато на полусезона от мачовете с отборите в Топ 6 червените са взели едва 6 от възможни 15 точки. Тимът няма стил и идея, а емоцията и агресията се изпариха след последния съдийски сигнал на „Лаута“. Надеждата, която се роди тогава, бе бързо убита от посредствеността срещу Левски и стремглаво нарастващата немощ срещу Пирин, Арда и Етър.
Но всичко това има своето логично обяснение и причината е съвсем простичка. Както не можем да очакваме, че готвач ще ръководи успешно автосервиз, а механик ще се справи с фризьорски салон, така и е невъзможно селекция изцяло да се прави от хора, които не водят тренировъчния процес, а за тях треньорът е онзи, който реди конусите.
И докато в Борисовата градина не започнат да следват неписаните закони на печелившия футбол, то те няма как да излязат от този пагубен кръговрат. А хората са го измислили – намира се треньор с визия, концепция и философия, съвпадаща с името и традициите на клуба. Треньор, който е доказал, че може да развива футболисти и да налага стил. Гласува му се доверие и му се дава картбланш, както и възможност да определя профила на селектираните футболисти, за да могат те да изразят на терена неговите виждания. И тогава можем да очакваме резултати.
Явор Пиргов/ „Тема спорт“
